Петър Захаров

Репортаж от събора на Свети Дух:

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=8411

Българите в Чикаго са пример за национално съхранение в чужбина.

Петър Захаров

Разговор с дългогодишния емигрант Петър Захаров

Петър Захаров е роден в с. Вълковия, Пиротска околия (Западните покрайнини), днес под сръбско владичество. Родовите му корени по бащина линия идват от Македония – с. Цапари, Битолско. Неговият прапрадядо Петър е бил свещеник и даскал в родното си място, но се премества във Вълковия поради това, че бил наклеветен от фанариотите пред турските власти. По майчина линия пък изпъква Апостол Кръстев-комитата, опълченец от Шипка и голям крепител на българщината в Пиротско. От тези двама титани в родословното дърво на Петър Захаров идва непресъхващото му родолюбие, съхранено дълбоко в неговото съзнание.Завършил Филологически факултет, специалност германистика и сърбо-хърватски език, Захаров преминава заради българофиството си през четиригодишен затвор по Титово време. След това емигрира в Западна Германия, където се влива в Българския национален форум. Днес живее в кралство Швеция, председател е на Международен форум за Македония, клон на ВМРО, с център гр. Трелеборг. Всяко лято посещава България по културно-просветни задачи. Сега е на обиколка в САЩ и Канада, като първата му спирка е Чикаго.

Могат ли да се сравнят някогашните емигранти със сегашните, г-н Захаров?
Между сегашната масова икономическа емиграция и старата политическа емиграция, към която принадлежа и аз, не може да има сравнение. Първо, начинът на емигриране е различен. Днес, в условията на демокрация се емигрира с редовен паспорт, с необходимия багаж и със запазено място в самолета. В новото отечество си равноправен с тамошните жители по отношение на работа, пребиваване и пр., можеш когато пожелаеш да посетиш своите близки и приятели в родината, която си напуснал. За предишния емигрант имаше синоними – „бежанец“, „невъзврашенец“ и той „пътуваше“ без паспорт през границата, оградена с телени мрежи, дресирани кучета и гранична стража, стреляща без предупреждение. Дори преминал браздата, за този предишен тип емигрант не беше сигурно, че е свободен. Той трябваше да издържи чакането в чуждестранен лагер и безкрайно разследване. Дори получил поданство в новата родина, такъв човек не можеше да бъде спокоен, а живееше в страх да не бъде убит, отровен или отвлечен от агентите на Държавна сигурност. С тъга си спомням за такива случаи в Западна Германия, но това бяха обикновени неща в тогавашната дълготрайна „студена“ война. С течение на времето обаче, съдбата на всички емигранти, гастарбайтери и гурбетчии е една: те се интегрират, кой по-бързо, кой по-бавно, с местното население и с поколенията изчезва всичко българско и родно. Това е проклятието на нашето племе – топим се, а имаме зад гърба си славно историческо минало и сме една от най-старите европейски държави. Като че ли днес се налага отново да четем Паисиевата история и от нея да черпим поука.

Емигрантът е човек с две родини. Вие чувствате ли се такъв?
Ако е така, моят случай е особен и аз имам най-малко три, а може би и четири родини. Първата ми родина е Сърбия, където съм роден, но това беше майка-мащеха, на която робувах заедно с моите сънародници. Тази мащеха ни забраняваше родния език, мъчеше се насила да ни приобщи и когато упорствахме, тя немилостиво ни наказваше. Втората ми родина е България, защото там живее моя народ. По това време тя беше поробена, заградена с телени мрежи, осеяна с лагери и затвори. Тогава всички тъгувахме поради нещастната й съдба. Третата ми родина е Германия, която чувствам най-истинска, макар че нямаме родствени връзки. В нея попаднах след войната, когато всичко беше още в разрушения, хората страдаха от недоимък, но това не им пречеше да ми покажат прословутата си справедливост и човещина.Само там се почувствах свободен и независим, намерих истински приятели и постигнах успехи в професията си. В Германия доживях и най-голямата радост в живота – да видя събарянето на Берлинската стена през 1989 година.

Какви са впечатленията Ви от българско Чикаго и от Америка?
Още след освобождението българи започват да идват в Новия континент и специално в Чикаго. Че нали и Алеко Константинов е гостувал на свои сънародници тук, когато е посетил Световното илзожение през 1893 г.? За дълъг период след войните Чикаго е седалище на една от най-родолюбивите емигрантски организации – Български Национален Фронт, ръководена от д-р Иван Дочев, създателят на някогашните Национални легиони. Моят емигрантски живот е тясно свързан с тази организация, аз се влях в редовете й скоро след идването ми в Германия. За съжаление дейността ни затихна след смъртта на д-р Дочев, в момент, когато сме необходими на България.
Приятно съм изненадан от културната и обществената дейност на българската диаспора в Чикаго, която е най-многобройна в Съединените щати. Тук се видях с емигранти писатели, художници, поети и музиканти като Георги Витанов, Илия Консулов, Иван Тодоров, Любо Велков. Прекарах много хубави часове с моите стари приятели Бориска Иванова (ръководител на танцова група) и Василен Васевски (художник и преподавател по изкуство). Впечатленията ми от българско Чикаго са силно положителни. Къде по света на друго място ние имаме три български вестника и осем училища, в които се преподава на роден език?

Ще дойде ли момент, според Вас, в който българските емигранти да се завърнат обратно в родината?
Практиката е показала, че повечето емигранти остават задълго, дори и завинаги в новата си родина. Връщат се главно ония, които не могат да се реализират в чуждия свят. Имаше такъв случай с гастарбайтери от моя Пиротски край в Сърбия. През 60-те години на миналия век, много млади хора заминаха за Германия, с намерение да поработят и да се върнат по-късно при своите имоти. Няколкото години се увеличиха постепенно с по някоя, хората създадоха семейства и поколение и останаха завинаги. Така ще сторят и нашите нови емигранти, още повече, че стопанската и политическата криза в България не създава условия за тяхното завръщане.

Има ли място за родолюбие в днешния космополитен свят?
Полувековният комунистически режим в България имаше за цел да потисне националния дух за сметка на интернационализма. Младежта беше индоктринирана да забрави своето и да величае чуждото. Това внушение е в сила и в днешна, „европейска“ България. Изредилите се правителства нанесоха дълбоки поражения на народа и държавата. Ето защо, освен родолюбиво възпитание на младите поколения, нужна е и държавна стратегия за защита на националните интереси.

Вие сте един от ръководителите на Международния Форум за Македония. Каква е накратко дейността му?
Нашата главна цел е да защитим човешките и националните права на македонските и моравските българи. Ние правим това на широко-мащабното европейско поле. Международният форум за Македония е експозитура на ВМРО, а седалището му е в Трелеборг, Швеция. Ръководството на организацията се състои от 12 члена, което е символично-дванадесет са били и  апостолите, които разнасяха истината за Христовата вяра. А думата „форум“ заимствахме от древния Рим – в него някога мъдреци и философи са обмисляли и създавали законодателството на тази държава. Какво цели нашият форум? Да разнесе историческата истина за българския народ, истината за Македония – крепост на българщината, истината за Поморавието и Западните покрайнини, заграбени от сръбския агресор. Със силата на фактите се борим срещу прозрачните лъжи на Коминтерна и сръбската алхимична лаборатория за създаване на нови нации – македонска, шопска, помашка. В случая с т.н. „шопска“ нация те твърдят, че имало шопски народ от Ниш до Вакарел, близък до сърбите, но различен от българите, а родоотстъпникът Драган Колев от гр. Цариброд бил написал вече и граматика на този „език“. А сегашната държава Македония пък е уникално явление в световната история – държава без минало, без идентитет, с оспорвано име и при все това – кандидат за член на Европейския съюз. Противно на авторите на тези фалшиви съчинения, нашата позиция е стабилна и веродостойна, подкрепена от световната научна историография. През април тази година организирахме среща на компетентни учени, познавачи на балканските проблеми в катедрата по балканистика при университета в гр. Лунд, Швеция. На нея нашите становища бяха изцяло подкрепени.

Какво представлява Къщата на македонските войводи, изградена от Вас в софиийския квартал“Надежда“?
Като последствие от разрухата, дошла по време и след края на комунистическия режим, България се намира в катастрофално положение. В тежка криза е и нейната духовност – различни секти никнат като гъби, строят се джамии, традиционните български ценности се забравят и не се възпитават у младите. Ние, прокудените, със загриженост наблюдавахме тези процеси и така се стигна до идеята за изграждане на някакъв духовен център за нашата диаспора, за българите от Македония и Моравско. В двора на този център, който постепенно започна да се нарича „Къщата на македонските войводи“ издигнах параклис „Св.Св. Петър и Павел“, както и паметници на по-известните войводи на изстрадала Македония. Целият комплекс съм завещал на онези, които ще продължат да се борят за българската кауза и срещу враговете на българщината. Наричаме този център още и „Мини Хайд Парк“-тук може да се говори спокойно по всички важни обществени и политически въпроси, които остават често встрани от вниманието на медиите. Нашият „Хайд Парк“ ще бъде светулка  в нощта на информационно затъмнение, която често се спуска по болната тема за българския национален въпрос.

Вие живеете в Швеция. С какво тя превъзхожда като общество България?
В тази държава отидох една година преди падането на Берлинската стена. Бях изпратен там от Българския национален фронт, за да реша проблеми, възникнали в скандинавския клон на организацията, който иначе беше един от най-активните. Задържах се известно време в Стокхолм, хареса ми спокойния живот и останах за постоянно, вече 25 години. Когато отидох в Швеция тя бе страната с най-висок жизнен стандарт в света, една Аркадия между останалите държави в света. Днес, в условията на настъпилата икономическа криза, Швеция също изпитва трудности, но си остава стабилно и социално справедливо общество. С какво то ни превъзхожда? Законодателството, съдебната система, свободата на словото и на печата, гражданските права, здравеопазването – всички тези фактори са на несравнимо високо ниво, в сравнение с България. А в далечната 1939 г. царство България е имало по-висок стандарт от Швеция. Но докато шведите се развиваха възходящо, ние преживяхме незапомнено падение в условията на тоталитарен комунизъм. И дори това, което българинът бе създал с робски труд, се продаде, приватизира и разруши от същите, които ни управляваха след 1944 г.

Има ли спасение от това нерадостно положение, в което се намираме?
Разбира се, че има, но възходът е труден и бавно осъществим. Ако вземем за пример Германия, тя беше почти напълно унищожена след войната, но възкръсна като феникс и днес е водеща страна в Европейския съюз. България се нуждае от реформа, но истинска и генерална, а не само на думи. Най-напред, трябва да възстановим Търновската конституция, тя е една от най-ефикасните и демократични конституции в Европа. Въз основа на нея ще се формира законодателство, което може да повтори българското стопанско чудо отпреди войната. Другото условие е управлението на държавата да бъде в ръцете на високо ерудирани специалисти, морално издигнати патриоти, а не случайно подбрани хора от мафията. Това е магистралния път към спасението, всички останали пътища и пътеки водят към обществен хаос. Българският народ е наситен от безпорядъка и желае премахване на тази трагична действителност час по-скоро.

В края на нашето интервю, какво бихте пожелал на голямата българска колония в Чикаго?
Друго нямам, освен да пожелая на моите сънародници да продължават стремежа си за съхранение на националната идентичност, макар и в чужда среда. Те показват, че могат да го правят отлично! Също така им желая връзките с родината да не пресъхват и по-често да посещават своя роден край – България има нужда от всички свои чеда, където и да са се пръснали по света!

Василен Васевски
кореспондент на в. „България“

НАТИСНИ  ТУК

Публикувано от ПРЕЛОМ на февруари 4th, 2013 в НАЦИОНАЛНА СЪВЕСТ

Петър Захаров е син на злощастните Западни покрайнини, откъснати от живата снага на България през ноември 1919 г. в Ньой – предградието на Париж, което донесе на великите сили, победителки през Първата световна война, не слава същинска, а незабравим позор, и на Отечеството наше – неотзвучаващи страдания и неизплакани сълзи. Макар вече усмъртен от зашеметяващите промени в света, започнали през 1989 г. на миналия век, чудовищният Ньойски договор още-още се крепи на командното дишане на Сърбия и на държавите, нейни приятелки, за да изпълни докрай пъклената си цел: безвъзвратно да слее даром дадената земя с територията на Сърбия и напълно да погълне нашите братя и сестри. От там, от кървавите Западни покрайнини, тръгва пътят на Петър Захаров. Това изконно място е началото му, което се разгръща с течение на времето, натрупва в неговото голямо сърце мощ и борческа сила, за да пресече дължините и ширините на други държави, да остави отпечатъци и по тях. И това става не с молитви и проповеди, а с политическа борба, която разперва неговите крила за полет и калява духа му за победи и страдания. Те, взети вкупом, извайват образа на българина Петър Захаров и превръщат живота му в пример и урок за потомците.”

Камен Васевски, из „По-силен от злото, неразлъчен от вярата си. Книга за оцелелия българин Петър Захаров”

В едно намусено ноемврийско утро Петър Захаров ни се усмихва приветливо и ни повежда към своя софийски дом. Всъщност думата дом трябва да я поставим с главна буква. Защото за него този Дом е и светилище, и символ. С годините в него събира на едно място всички спомени-светини, снимки, впечатляваща библиотека, документи, вещи; изгражда в двора си параклис; поставя паметни плочи на героите, дали живота си за свободата на Македония. Българската Македония…

Още на входа ни посреща надпис „Македония е българска земя”. „Само на моята къща пише такова нещо”, със съжаление констатира домакинът ни, „а трябва да го пише в Народното събрание. Това не е пропаганда, а информация”. И така е – спомените за онези времена и предците на нашия домакин са толкова живи! Ако някога решите да разберете истината за това какви хора са били българите – като душевност, като морал, като характери – задължително трябва да си поговорите с човек като Петър Захаров.

„Роден съм през 1930 г. в село Вълковия, което е на 2 км западно от Ньойската граница, на 25 км от Цариброд и 30 км от Пирот”, разказва ни той. „Това е едно борческо село, където турците и посред бял ден не са смеели да влязат от страх… Потомък съм на македонски българин, а по майчина линия съм внук на българския опълченец Апостол Комита.”

Трудно е в наши дни да си представим как едно само историческо събитие посича съдбите на толкова много хора и ги променя завинаги. Ньойският договор е тъкмо това за съдбата на цялата фамилия на Захаров и хилядите българи като тях, останали зад пределите на своята обична Родина. Всички те по един или друг начин повеждат титанична битка за оцеляване срещу асимилаторската мелачница на Сърбия.

„След падането под сръбско робство – разказва домакинът ни – майките и бабите ни години наред носеха черни забрадки в знак на траур.”

В съзнанието ни неволно изниква онази трагична картина от 1919 г. на софийската гара и думите на Ал. Стамболийски пред журналисти и посрещачи „Какво носим от Париж? Носим смъртник!”.

Днес, според Петър Захаров, едва ли има 5 000 души, които биха се назовали българи в Пирот, а в Цариброд няма и 10 000. Това е резултатът от асимилаторската политика през всичките тези години и особено по времето на комунизма. В книгата си споделя, че

„хиляди писмени паметници, прочути черкви, манастири, военни и цивилни гробища днес вече не съществуват”.

Изброява „реставрирани” храмове, които са „преобразени” от „специалисти реставратори” до степен да ги интерпретират като „сърбизирани”. Това се случва с Погановския манастир, Съборната черква в Пирот, манастирската черква в село Темско, манастира „Прохор Пчински”, Суковския манастир и др.

Слушаме разказа на нашия домакин и се замисляме колко малко се знае в България за предателската обезродителска роля на комунистите спрямо българското малцинство в съседните на България държави.

„Ако си комунист, ти обичаш Камбоджа, Виетнам, Куба, но не и България.”, споделя Захаров, „Комунистите са интернационалисти, не националисти.” Жертва на техните репресии срещу българите в Югославия стават двамата му чичовци и братовчед му. Непримирим противник на македонизма, самият Петър Захаров е дългогодишен политически затворник, в бивша Югославия, където излежава две присъди.

„Съден съм за моето право дело: да се спре чудовищната асимилация на българите в Моравско и Западните покрайнини”, изповядва родолюбецът.

Едва на двадесет и една години, първокурсник в Белград, той е арестуван заедно с още двайсетина студенти, защото са „потомци на известни български фамилии”. Осъден на три години затвор Захаров излежава две в един от най-кошмарните лагери на Югославия „Голи оток” – аналог на българския „Белене”. Когато излиза „на свобода” след втората си присъда е четиридесетгодишен.

През 1964 г. Захаров емигрира от Югославия в Германия. През последните няколко години живее в Швеция и България. Председател е на Международния форум за Македония, със седалище град Трелеборг – Швеция. Главната задача на Дружеството е разобличаване по пътя на фактологията (чрез неоспорими факти) измислената сръбска и коминтерновска теза за съществуването на македонска нация, език и история. Вече единадесет години Форумът запознава различни институции в чужбина с културата и състоянието на човешките права на българите, живеещи в съседните на България държави.

Петър Захаров е удостоен от Държавната агенция за българите в чужбина „за високохуманната му родолюбива дейност сред българите в Западните покрайнини и Македония” с почетния медал „Иван Вазов”. Мечтае един ден да направи фондация, която да носи неговото име и която да направи един пантеон на всички онези българи, загинали в борбата със сръбския завоевател. Началото е поставено – в двора на неговия Дом е има паметна плоча на Мара Бунева, Иван Михайлов, Тодор Александров. Тук всяка година се събират родолюбци и представители на българската емиграция и правят молебени. Поклонихме се и ние.

“След капитулацията на Третия Райх на 9 май 1945 г., надеждите на нас, българските патриоти, просто изчезнаха. Тежко стана и за ония, които поддържаха своя български дух и бяха белязани със знака на българщината. Властта започна тяхното масово тероризиране и изтребление. Някои се прилъгаха и се озоваха в България, надявайки се, че в нея ще се спасят. Но тогавашната отечественофронтовска власт, съюзница на Тито, ги предаваше в сръбски ръце и те биваха екзекутирани.

Такъв е случаят с моя роднина Костадин Димитров, който до 1941 г. бе сръбски джандарин в Крива паланка. Но когато се установи българската власт в цяла Македония през 1941 г., той, като познавач на нещата в Македония, се включи в българското разузнаване. През 1944 г., есента, появяват се сръбски партизани в Скопие, предвождани от Светозар Вукманович-Темпо, черногорски сърбин, Титов приятел. Тогава трескаво търсят моя роднина, но той се изскубва от търсачите си и с цивилни дрехи отива в ямболски села, където става чобанин. Ала подир два-три месеца български шумкари го намират и го предават на сърбите. И те, сърбите, го убиват с тухли. След смъртта му неговата фамилия беше интернирана в Западна Сърбия. Синът му, Миле, също беше репресиран по-късно – изпратен бе в лагера „Голи оток”. През следвоенните години, при установилата се сръбска окупационна власт, ние – стари и млади българи, откроили се в своята среда, бяхме отхвърлени от политическия и обществения живот, нямахме право на глас, ограничиха възможностите ни за образование, засилиха тормоза над нас.

През 1946 г., докато още траеше т.нар. „Българо-югославска дружба” неколцина ученици от гимназията и ученици от Педагогическото училище в Цариброд създадохме нелегална група, насочена срещу окупаторите-сърби. Тя бе организирана тайно в местността „Бучумед”. Още помня датата 1 май 1946 г. Всички нейни членове бяха основно проверени, произтичащи от пострадали семейства. Групата наброяваше 10 души, отлично познаващи се един друг, тръгна по своя набелязан път. Тя изработи свой устав. Нейна противостояща сила бе окупаторската власт. Името и бе Т.А.М.О.) (Тайна антиюгославска младежка организация). Още от люлчините си дни тя предприе действия. Един от нас успя да проникне в основното училище на село Желюша и задигна циклостил, от който тъй много се нуждаехме в нелегалната си работа. Въоръжени с него, ние отпечатахме позиви, насочени срещу властта. Тези материали залепвахме с туткал по вратите на къщите, по зидовете им и по оградите, ала предпазливо – през нощта. Ефектът беше голям: представители на режима се втурваха да дирят авторите на позивите и обиколиха много места: училища, къщи, свързваха се с доносници. За наша радост техните усилия излязоха без резултат. Тоест ние останахме неразкрити. Шетнята на агентите обаче ни накара временно да замълчим, без да се отказваме от начертаната си програма.

Не само в това се изразяваше нашата работа – ние активно вербувахме млади хора да участват в демонстрации и политически акции. Помня какво направихме, когато сърбите свалиха името на околийското управление и туриха сръбския надпис: „Команда места”. Тогава се вдигнахме всички до един от нашата група, едва ли не се превърнахме в катализатор на народното недоволство. Безброй хора от града и селата се стекоха пред сградата на околийското и свалиха сръбския наслов и сръбското знаме. Сетне те изразиха бурно протеста си срещу окупаторската дързост. Това беше най-големият всенароден бунт срещу нашите потисници. Полицията беше безсилна. Изплашена, тя поиска помощ от отечественофронтовското правителство в България. И то се озова на повика й – изпрати прочутия партизанин Славчо Трънски, надявайки се той да усмири разбунилите се българи.

Във връзка с това се сещам за нещо немаловажно. Преди Трънски да пристигне на гарата, високоговорителите неуморно разнасяха вестта за идването му. Това изпълни недоволните с някаква надежда. Затуй те отидоха на гарата, грабнаха госта на ръце и го качиха на балкона на гимназията с трепетното очакване той да ни даде своята подкрепа. Уви, това не се случи… Този българин, незаслужено окичен със слава, попари ожиданието на хилядите. Той се обърна към тях с думи, които още се помнят: „Какво искате вие от народната югославска власт? Искате да разрушите нашето вековно братство ли? Това няма да стане! На вас се полага само тояга, която ще получите непременно!”

Подир тази безумна закана на заслепения комунист, насъбралите се плюха с погнуса и гняв. Сетне с наведени глави се разотидоха по домовете. Трънският партизанин, лишен от тяхната обич, бе принуден да си тръгне за гарата сам, и то пешком.”

Из „По-силен от злото, неразлъчен от вярата си.  Книга за оцелелия българин Петър Захаров“

                          Патриот
                  на Петър Захаров

Потомък на будители, комити
от Западните ни покрайни,
Захаров подвизава се в земите,
под сръбско иго и в наши дни.

Предаде Македония на Тито
продажният Димитровски елит,
без страх говори, пише той открито
за сръбския нечуван геноцид.

Отдава си имота и живота
в борба за правда и свобода
Вървял към своята Голгота
през тюрми и лагери на смъртта.

Изгнаник става, чуваме гласът му:
„Не е във сила Ньойският диктат!“
В България управниците само
не чуват и предателски мълчат.

Един народ живее в две държави
от граница фалшива разделен.
Махнете я! Но кой да го направи?
Отвъд и тук той е претопен!

За български изконни идеали
Захаров е борец неустрашим,
той буди наште съвести заспали,
станете, братя, да го подкрепим!
.                                      Надежда Любенова

Nota bene:  Името Петър Захаров говори за  едно все по- рядко явление в днешната ни обществено – политическа действителност,  характерна със своето безхаберие и национален нихилизъм, наследен още от комунистическо време.  Роден и израстнал в с. Вълковия, Пиротска околия, днес под сръбско владичество (по бащина линия македонски българин) в българолюбиво и възрожденско семейство, става верен последовател на своите предци в борбата срещу агресивния сърбизъм и неговото отроче  наречено „македонизъм“. Преминал по трънливия път на своята орисия- сръбски затвори, дълготрайна емиграция в Германия и Швеция, и днес, в  „посттоталитарно” време, Петър Захаров ръководи Международния Форум за Македония- клон на ВМРО, проповедник на българската правда. И друго нещо, несвойствено за днешното комерсиално време, Петър Захаров е завещал собствената си къща в София в служба на националната кауза.
Именно затуй посветеното му стихотворение нарекох Патриот, защото друго
название не може да бъде!

Пловдив,  14.02.2013 г.                                                                  Н. Любенова,  поетеса

П О К А Н А

По случай Деня на българските будители  Международният форум за Македония, със седалище град Трелеборг – Швеция, Ви кани на среща  със сънародници и чужденци – приятели на България. Срещата ще се проведе в голямата зала на  художествената    галерия  Garvaregarden – Olof Palmes Plats, Hamngatan – 4  на 01.11.2012 г. от 14 часа. На срещата, освен художествената програма, г-н Петър Захаров ще изнесе беседа на тема: „Македонизмът и последствията от него”. Поканени са учени – историци от университетите от град Лунд и Малмьо. Всеки посетител е добре дошъл!              

С другарски поздрав: МФМ
e-mail: zaharov.mfm@abv.bg