oт Тимъти Келър

„И предадох сърцето си да издиря и да изпитам чрез мъдростта Относно всичко що става под небето. Тежък е тоя труд, който Бог е дал на човешките чада За да се трудят в него. Видях всичките дела, що се вършат под слънцето; и, ето, всичко е суета и гонене на вятър. Кривото не може да се изправи; и това, което е недоизпълнено, не може да се брои. Аз се съвещавах със сърцето си и рекох: Ето, станах велик, и съм умножавал мъдростта си Повече от всички, които са били преди мене в Ерусалим; Да! сърцето ми е имало голяма опитност в мъдрост и знание.… Защото в многото мъдрост има много досада; и който увеличава знание увеличава и печал.” (Еклесиаст 1:13-16,18)

oт Тимъти келър

„Аз рекох на сърцето си: Ела сега, да те опитам с веселба, Затова се наслаждавай с благо; И, ето, и това беше суета. Рекох за смеха: Лудост е, – И за веселбата: Що ползува тя?… всичко беше суета и гонене на вятър,” (Еклесиаст 2:1-2,11)

от Радостин Марчев

1. ДЪЛГОТО ЧАКАНЕ

2. ЦВЕТНИЦА И ПАДНАЛОТО ТВОРЕНИЕ

3. МАЛКИ ЗНАЦИ ЗА ГОЛЯМА ВЯРА

4. КОГАТО ЧУЕМ ГЛАСЪТ МУ

от Радостин Марчев

Всеки човек го преживява – рано или късно. Някой когото сме обичали умира. Очите му се затварят завинаги. Повече няма да чуваме гласът му. Този, на когото сме свикнали да се обръщаме за подкрепа и съвет вече го няма. Родител, роднина, приятел, брачен партньор, „плът от плътта ни и кост от костите ни“, понякога дори дете.

от Радостин Марчев

В Йоан 11 глава вниманието на прожекторите обичайно пада върху Исус, Който извежда Лазар от гроба и върху самият Лазар, който излиза от него. Но в разказът присъстват и други герои, които евангелистът не е добавил случайно. Всъщност, ако обърнем внимание колко много място отделя той на образите на Мария и Марта можем с основание да предположим, че тук има нещо важно, на което си струва да внимаваме.

oт Тимъти келър

„Затова аз наново направих сърцето си да се отчае Поради всичкия труд, в който съм се трудил под слънцето. Защото има човек, който се е трудил С мъдрост, със знание и със сполука; Но пак той ще остави всичко за дял на едного, Който не е участвувал в труда му. И това е суета и голямо зло. Защото каква полза на човека от всичкия му труд И от грижата на сърцето му, За което се изморява под слънцето? Понеже всичките му дни са само печал, И трудовете му скръб; И още и нощем сърцето му не си почива. И това е суета.” (Еклесиаст 2:20-23)

от Радостин Марчев

Когато по молбата на Мария и Марта Исус пристига в селото им Лазар вече е мъртъв. Той е от четири дни в гроба (Йоан 11:17), но скръбта не отслабва, оплакването продължава, а сестрите му ежедневно плачат на гроба (ст. 31).

Ако сме очаквали да намерим сурово и дървено учение за Писанието, което да подчертава чистия авторитет и да пренебрегва животворната сила на Писанието като благодатно средство със сигурност не сме го намерили в романтичния Сафир. Но може би той е лош представител на евангелската традиция. Със сигурност бихме открили по-строг, по-малко основан на общението подход към Писанието на друго място сред евангелските християни. Например, завоят към фундаментализма трябва да е стеснил този подход, нали?

от Радостин Марчев

Тази година докато навлизаме в последната фаза от възкресенския сезон аз – незнайно защо – често се улавям, че мисля за възкресението на Христос през възкресенеито на Лазар. Случката от Йоан 11 е добре позната и въпреки това по някаква неясна причина винаги съм я усещал като обвита в танйственост. В нея има толкова монго неща, които не разбирам – и които разбирам.

от Тимъти Келър

„Каквото е станало, това е, което ще стане; И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; И няма нищо ново под слънцето. Има ли нещо, за което може да се каже: Виж! това е ново? То е вече станало във вековете, които са били преди нас. Не се помнят предишните поколения; Нито ще се помнят послешните, грядущите, поколения, Между ония, които ще идат подир.” (Еклесиаст 1:9-11)

от Дейвид Щейнмитц

През 1859 г. Бенджамин Джоует, тогава Региус професор по гръцки език в Университета на Оксфорд, публикува едно с право известно есе за тълкуването на Писанието.[1] Джоует твърди, че „Писанието има едно значение – значението, което е имало в ума на пророка или евангелиста, който първи го е изговорил или написал, пред слушателите или читателите, които първи са го приели.“[2] Писанието следва да се тълкува като всеки друга книга, а по-късните добавки и почитани традиции, свързани с тълкуването му, в по-голямата си част трябва или да бъдат пренебрегнати, или строго окастрени.

„Истинската цел на тълкуването е да се отървем от тълкуването и да останем насаме с автора.“[3]

от Фред Сандърс

Първият ни свидетел е Адолф Сафир (1831-1891). Той е  до голяма степен забравен, така че името му не  носи голям авторитет. Но думите му са най-тежки от всичките ни трима свидетели. Сафир бил високо ценен проповедник и библейски коментатор от 19 век. Цялото му семейство се обърнало от юдаизма към християнството когато Шотландската свободна църква изпратуила мисонери в Унгария през 1843 г. Сафир учил в Берлин, Гласгоу, Абърдийн и Единбург. Той влязъл в служение през 1854 и след като за известно време бил мисионер сред евреите в Хамбург от 1861 до 1888 г. пастирувал в църкви в Гласгоу и Лондон. Допакто служел в тези енории той се мутвърдил като влиятелен автор.

“Не можем да говорим, мислим или чуватеме прекалено високо за Писанието в неговата съкровена връзка с Христос и с Духа.”

Адолф Сафир

“И за туй и ние непрестанно благодарим на Бога загдето, като приехте чрез нас словото на Божието послание, приехте го, не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина, което и действува между вас, вярващите.”

1 Солунци 2:13

от Тимъти Келър

„Суета на суетите, казва проповедникът; Суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от всичкия му труд В който се труди под слънцето?” (Еклесиаст 1:2-3)

от Радостин Марчев

Ако първото възражение срещу богословието е идеята, че то може по някакъв начин да ни отдалечи от Бога и по този начин да навреди на духовния ни живот, второто е, че богсловието е по своята същност абстрактно. Под това се има предвид, че то говори по странни и отвлечени теми, лишени от практическо приложение и неинтересуващи редовите християни. С други думи богословите говорят на самите себе си без да служат на Църквата или на разпространението на благата вест. Има няколко неща, които трябва да се кажат в тази връзка.

НАРУШЕНИЯТ РЕД

Счупен

от Тимъти Келър

„Тогава рекох в сърцето си: Каквото постига безумния Това ще постигне и мене; Защо, прочее, бях аз по-мъдър? За туй рекох в сърцето си, Че и това е суета. Защото както на безумния така и на мъдрия, Не остава вечно паметта му, Понеже в идните дни всичко ще е вече забравено; И как умира мъдрият? – Както и безумният.” (Еклесиаст 2:15-16)

от Радостин Марчев

През годините многократно съм чувал да казват, че от занимаване с богословие в повечето случаи няма особена полза. Чувал съм подобни изказвания както от християнски водачи така и от редови християни. Някои от тези хора аз харесвам и уважавам и разликата в мненията няма по никакъв начин да промени така. Въпреки това аз съм дълбоко убеден, че подобно мислене е не само невярно, но своята същност дълбоко вредно – при това  повече от едно отношение. В следващите няколко статии аз ще се опитам да обясня защо смятам това.

1. Въведение
2. Единение с Христос
3. Тринитарното богословие на Франсис Шефър
4. Личен опит с Отец, Сина и Светия Дух
5. Тройна увереност

от Фред Сандърс

Докато се учим да подреждаме правилно нашето разбиране за тринитарното спасение можем да открием множество ползи за евангелската мисъл. Едно от най-големите е начинът, по който трудното учение за увереността в спасението може да намери точното си място. Учението за увереността може да бъде хлъзгаво. Дори протестантската евангелска традиция, която осъзнава необходимостта от формулирането на едно учение за увереността, което отговаря на библейското свидетелство за уверност във вярата отдавана честно признава, че то трябва да бъде обърнато едновременно и в обратната посока. То трябва да ме увери, че аз, дори аз, съм спасен. Но то трябва да го направи като се обърне за това в посока различна от мен самия към някаква друга обективна реалност. Да се изкаже твърде обективно ученнието за сигурността означава вярващият да бъде оставен да гледа един изкупителен спектакъл, който го уверява с абсолютна сигурност, че някой е спасен, но оставя отворен, пристеснително отоврен, въпросът дали той е този някой. Да изкажем учението прекалено субективно обаче означава да насочим вниманието на вярващия към феномена на собствената му биография, опит и съвест, където не можем да намерим основа за спасение. Едно добре обосновано учение за сигурността трябва да подчертава уверената изповед, че макар аз да съм изгубен ако гледам на самия себе си, аз всъщност не съм в себе си, а в Христос където, съм истински спасен.

от Фред Сандърс

Срещата на Шефър с Троицата, подобно на тази на Ники Круц и другите, които разгледахме този момент, е една конкретна опитност, повратна точка в живота му. Вжно е обаче да избегнем капана да свеждаме новата му среща с Троицата до категорията на опитност. Когато евангелските християни започнат да разбират тринитарната сотериология, която описваме в тази книга те са склонни да правят това като един момент на прозрение, който променя всичко в техния живот и вяра. Най-малкото те я виждат като една повратна точка водеща към по-голяма дълбоичина в нещата, котио са знаели до този момент. Но има няколко добри причини да избягваме категорията на опитност, когато говорим за тези велики тринитарни теми.

от Тимъти Келър

„За предпочитане е добро име, нежели голямо богатство, И благоволение е по-добро от сребро и злато.” (22:1)

от Радостин Марчев

Едно от най-странните неща, които периодично чувам в християнските среди е, че някой духовен лидер открил училище за пророци. Да си призная, никога не съм успявал да разбера какво точно означава това. Разбира се, в Стария завет има една-две кратки препратки съдържащи подобни фрази, но толкова лишени от контекст, че на практика е невъзможно да кажем какво точно означават.