Анапест

Личен Хеликон

Бях луд по кладенци като дете.
Обичах тия помпи, кофи, лебедки,
стръмния мрак, приклещил къс небе,
дъха на зеленясало, на мъх и плесен.

Онзи в тухларната, с прогнил капак.
Аз вкусвах пищен грохот, щом ведрото
политнеше с въже до края чак.
Без отражение – бе толкова дълбоко.

И плиткия под сухия канал,
като аквариум отрупан с плод.
Разчистиш ли от корени меката кал,
бяло лице изплуваше отдолу.

Други връщаха твоя собствен зов,
допълнен с нова музика. Но вдъхна
ми страх един – от гъстия живовляк
там право в образа ми цопна плъх.

Сега, да ровя в корени, да бъркам в тиня,
да съм облещен Нарцис, втренчен в дъното,
е недостойно за голям мъж. Правя рими,
за да се видя, да изтръгна ехо в тъмното.

Отдавна обикалям това стихотворение, побутвам го оттук-оттам и накрая реших, че ще стане. Тук предизвикателството е сериозно и откъм форма, и откъм съдържание. Принципният проблем със загубата на съдържание при превод на поезия от английски на български в случая с Одън е още по-тежък, защото всяко излишно нещо вече е отстранено от неговата фраза, всеки стих сам по себе си е пределно лаконичен. Трябваше значи и на български да се търси възможно най-сбит и ясен изказ, а някои детайли неизбежно бяха пожертвани. Имаше обаче неща, от които в никакъв случай не исках да се лиша – например „везбата на танца“. Старах се да пазя и подчертания паралелизъм на изказванията, който има силен реторически ефект (например в строфи 13 и 14).

Доста интересен проблем представлява и формата на стихотворението. На пръв поглед, оригиналът звучи като някаква странна смесица от ямб и колеблив трисричен размер, които варират без видима причина. Всъщност, при по-внимателен прочит става ясно, че единствената константа в метриката е броят на ударенията – по три във всеки стих. С други думи, имаме си работа с тоническо стихосложение, каквото Одън изобщо използва често. Тоническото стихосложение редовно присъства и в английската градска балада, върху чиято традиция несъмнено стъпва това стихотворение. Така че аз реших да не налагам изкуствени рамки и се оставих да ме води и на български тоническата мелодия, възползвайки се и от свойствената за нея алитерация. Животът не е само ямб. Нито пък само анапест.

As I walked out one evening, Walking down Bristol Street, The crowds upon the pavement Were fields of harvest wheat. And down by the brimming river I heard a lover sing Under an arch of the railway: ‘Love has no ending. ‘I’ll love you, dear, I’ll love you Till China and Africa meet, And the river jumps over the mountain And the salmon sing in the street, ‘I’ll love you till the ocean Is folded and hung up to dry And the seven stars go squawking Like geese about the sky. ‘The years shall run like rabbits, For in my arms I hold The Flower of the Ages, And the first love of the world.’ But all the clocks in the city Began to whirr and chime: ‘O let not Time deceive you, You cannot conquer Time. ‘In the burrows of the Nightmare Where Justice naked is, Time watches from the shadow And coughs when you would kiss. ‘In headaches and in worry Vaguely life leaks away, And Time will have his fancy To-morrow or to-day. ‘Into many a green valley Drifts the appalling snow; Time breaks the threaded dances And the diver’s brilliant bow. ‘O plunge your hands in water, Plunge them in up to the wrist; Stare, stare in the basin And wonder what you’ve missed. ‘The glacier knocks in the cupboard, The desert sighs in the bed, And the crack in the tea-cup opens A lane to the land of the dead. ‘Where the beggars raffle the banknotes And the Giant is enchanting to Jack, And the Lily-white Boy is a Roarer, And Jill goes down on her back. ‘O look, look in the mirror, O look in your distress: Life remains a blessing Although you cannot bless. ‘O stand, stand at the window As the tears scald and start; You shall love your crooked neighbour With your crooked heart.’ It was late, late in the evening, The lovers they were gone; The clocks had ceased their chiming, And the deep river ran on.

Излязох една вечер, по Бристъл Стрийт повървях и тълпите наоколо бяха узрели за жътва нивя. А до реката пълна млад влюбен бе запял под надлеза на влака: „Любовта няма финал. Тя ще трае, докато Африка и Китай се сберат вместо нас, и реката прескочи билото, и запее сьомгата с глас. Тя ще трае, докато проснат океана да се суши, а звездният хор небето с гъши грак проглуши. Ще се разбягат годините като зайци от моя зов: аз стискам вечното цвете и първата земна любов.“ Но всеки градски часовник взе да бие и да бръмчи: „Не се подлъгвай с Времето, не можеш го заличи. В бърлогата на Ужаса (там гола Правда бди) целувките ти Времето от мрака с хрип следи. Животът смътно капе сред грижа и сред гнет, и то ще вземе своето, когато дойде ред. То в безчет долини зелени навява сняг дълбок; то скъсва везбата на танца и дъгата на чудния скок. Натопи във водата длани, натопи цяла ръка и в мивката взрян, се питай какво си пропуснал така. Глетчерът тътне в бюфета, скърца пясък в твоя креват; и в пукната чаена чашка зейва пътят към оня свят. Там просяци пръскат пачки, великанът омайва Джак, Белоснежният момък беснее, а Джил разголва крак. О, виж, виж в огледалото, злочест и нищ се виж; животът благослов е, макар че ти мълчиш. О, стой, стой до прозореца с пламнало в сълзи лице; уродливия свой ближен люби с уродливо сърце.“ Късно е, късно вечер, влюбени няма вън; умълча се всеки часовник и реката тече като в сън.

Робърт Лоуел е особен, много американски поет и може би не е толкова чудно, че почти не е превеждан на български, въпреки огромната си репутация в американската литература. Това не е от най-известните му стихотворения, но така се случи, че се спрях тъкмо на него. Защо ли? Защото без колебания си представих Алфред Корнинг Кларк. И защото изобщо не е нужно да знаем каквото и да било за мъртвеца, за „Сейнт Марк“ и дори за самия Робърт Лоуел, за да усетим сдържаната мощ и интелигентната болка на тази елегия. (Истинска елегия впрочем, по античен образец). Разбира се, че именно тази сдържана мощ, изразена в лаконичния изказ, в отсечената фраза и глухия ритъм на стихотворението, беше и основното предизвикателство в превода. Българският е по-разлят, по-разговорлив език, така че гледах да го стягам, колкото мога. Стремейки се към привидно сухата простота на оригинала и помнейки забележката на Якобсон, че поезията е организирано насилие над езика, си позволих едно нестандартно граматическо изпълнение („Беше жив. Си мъртъв.“) Това решение дойде импулсивно, мога да обяснявам дълго защо го запазих тъкмо така, но ми се струва, че няма нужда.

Алфред Корнинг Кларк (1916 – 1961)

Alfred Corning Clark [1916 – 1961]

Ти четеше „Ню Йорк Таймс“ всеки ден в междучасието, но в неговия сух некролог, изброяващ жените ти, няма новина, освен деветдесет и петте хиляди долара за годежния пръстен на шестата. Бедно богато момче, ти беше неразумно възрастен в навика си да не бързаш и умря на четиресет и пет. Бедни Ал Кларк, зад твоята уголемена, едва разпознаваема снимка, аз усещам болката. Беше жив. Си мъртъв. Ходеше с папийонки, с тъмно сини сака и смучеше ментови или канелени бонбони за хубав дъх. Трябва да се намери нещо – някой – да възхвали победоносната ти свитост, отказа да се напъваш, интелигентността, пулсираща в чувствителните, бледи вдлъбнатини на твойто чело. Без никакво усилие беше трети по успех. Дължа ти нещо: когато се оплетох, ти – отегчен, схватлив, невъзмутим – не се засмя. Скъп си ми, Алфред; душите ни се съюзяваха неохотно в чудноватите ни и забранени партии шах във вътрешния двор на „Сейнт Марк“. Обикновено ти печелеше – неподвижен като гущер на слънце.

You read the New York Times every day at recess but in its dry obituary, a list of your wives, nothing is news, except the ninety-five thousand dollars engagement ring you gave the sixth. Poor rich boy, you were unreasonably adult at taking your time, and died at forty-five. Poor Al Clark, behind your enlarged, hardly recognizable photograph, I feel the pain. You were alive. You are dead. You wore bow-ties and dark blue coats, and sucked wintergreen or cinnamon lifesavers to sweeten your breath. There must be something – some one to praise your triumphant diffidence, your refusal of exertion, the intelligence that pulsed in the sensitive, pale concavities of your forehead. You never worked, and were third in the form. I owe you something – I was befogged, and you were too bored, quick and cool to laugh. You are dear to me, Alfred; our reluctant souls united in our unconventional illegal games of chess on the St. Mark’s quadrangle. You usually won – motionless as a lizard in the sun.

 

 

Това стихотворение, едно от най-прочутите на Шеймъс Хийни, ме преследва от поне 15 години. Реших най-сетне да направя опит да го преведа, дори ако е обречен да си остане само опит, защото Хийни е изключително труден, а на някои места – практически непреводим. Силата на тази поезия е преди всичко в лексиката, в тези извадени сякаш от някаква дълбока древност думи, които са пределно точни и тежки, като воденични камъни, не само по смисъл, но и по звучене. Поне това е усещането при прочит, а когато се опитваш да анализираш и преведеш един такъв текст, откриваш, че на места рационалният прочит е доста труден. В „Punishment” има ярки примери за такава убийствено точна непрозрачност:

…your brain’s exposed
and darkened combs,
your muscles’ webbing…

Все пак, след като внимателно гледах снимки на мумифицираното тяло, вдъхновило Хийни, бих дръзнал да твърдя, че става дума за (медените) пити на мозъка и за вървите на мускулите.

Подобен е случаят в четвъртата строфа, където пък се появяват два същински кенинга: oak-bone, brain-firkin. Смисълът им се проумява в контекста, визуализацията пак помага, но при превод в традиция, на която кенингът е чужд, е необходимо доста сериозно насиле върху езика. Принудих се да опростя и този доста нахален образ, cauled in tar („caul” е старовремска прилепнала шапчица или остатък от плацентата по главата на новородено), но приемам предложения за по-точен превод.

Не на последно място, стихът на Хийни е доста къс и отсечен, което, както знаем, трудно се постига на нашия широк, славянски език. Не си позволих да избирам умишлено кратки думи, защото лексикалната точност ми беше приоритет. Затова по-скоро се постарах да опростя на места синтаксиса, търсейки по-сбит и суров изказ.

Тук можете да чуете как Шеймъс Хийни чете стихотворението и да видите как изглежда въпросното тяло, изкопано от археолозите.

Шеймъс Хийни Наказание Усещам как тегли примката тила и врата ѝ, вятъра по голата ѝ предница. Той прави зърната ѝ на два кехлибара, разтърсва крехките въжа на ребрата ѝ. Виждам нейното удавено тяло в тресавището, камъка на шията, прътовете, клоните. Под които е била обелена фиданка, но днес изкопана – кост като дъб, черепът – буре; обръснатата ѝ глава – черно стърнище, очите – превързани, примката – пръстен, съхранил спомена за любовта. Прелюбодейко малка, преди да те накажат, ти бе лененоруса, недохранена, лицето ти – чер катран – бе хубаво. Моя жертво изкупителна, почти те обикнах, но знам: бих хвърлил камъните на мълчанието. Аз съм изкусният воайор на тъмните, оголени пити на твоя мозък, вървите на мускулите и номерираните кости: аз, който гледах ням как сестрите ти – изменнички, оваляни в катран, ридаят до оградите и бих отвърнал поглед в цивилизован потрес, ала разбирам точното, племенно, интимно отмъщение.

Seamus Heaney Punishment I can feel the tug of the halter at the nape of her neck, the wind on her naked front. It blows her nipples to amber beads, it shakes the frail rigging of her ribs. I can see her drowned body in the bog, the weighing stone, the floating rods and boughs. Under which at first she was a barked sapling that is dug up oak-bone, brain-firkin: her shaved head like a stubble of black corn, her blindfold a soiled bandage, her noose a ring to store the memories of love. Little adulteress, before they punished you you were flaxen-haired, undernourished, and your tar-black face was beautiful. My poor scapegoat, I almost love you but would have cast, I know, the stones of silence. I am the artful voyeur of your brains exposed and darkened combs, your muscles’ webbing and all your numbered bones: I who have stood dumb when your betraying sisters, cauled in tar, wept by the railings, who would connive in civilized outrage yet understand the exact and tribal, intimate revenge.

А този път ще имате удоволствието да прочетете едно от най-известните стихотворения на Монтале в нашия съвместен превод с Евелина Митова.

Това стихотворение (тук може да се чуе в прочит на Монтале) отразява характерното за Монтале усещане, че светът е илюзия; че реалността е прожектирана пред нас измама. И че може би само някой – поет или пиян – ще прозре в стъклената яснота на утринта същината на тази илюзия. Той обаче ще запази тайната за себе си, неизречена, и ще остави хората – несъзнателни – да гледат прожекцията. Този платонически образ е събран в едва осем стиха, и то с рима.

В крайна сметка с Евелина решихме да се направим на Далчев и Муратов, и да опитаме общ превод на това стихотворение. Най-напред Евелина направи буквален превод от италиански, след което седнахме (дистанционно) да мислим върху него. Без да си го казваме изрично, явно ни ръководеше желанието да останем смислово най-близо до оригинала, като в същото време търсим и на български особената, чепата мелодика на Монтале. Но съзнателно взехме радикално решение: отказахме се от настоятелната българска традиция да се превежда всеки възможен стих в силаботоника. (Апропо, интересно ще е някой да изследва началата на тази практика, навярно свързани с утвърждаването на силаботониката и в българската поезия в края на XIX век). Традиционният италиански стих е силабически, т.е. основан на равен брой срички, но това стихотворение така или иначе не е написано в „правилен“ стих, затова и в нашия превод не е. Това особено важи за първата строфа, в която търсихме също резкия анжамбан и непълната рима от оригинала.

Един от най-костеливите орехи беше фразата „s’accamperanno di gitto“. Характерни за Монтале са плътните, смислово натоварени и същевременно образни, кратки изрази. Освен това Монтале често прибягва до особени езикови формули, любим негов извор е Данте, който звучи тежко и тържествено, отдалечено. И така, gètto е тъкмо такава поетична, стара форма на “удар, хвърляне” (например на камък). А глаголът пък означава “разполагам палатка; разполагам временен лагер”. Съгласихме се с един от английските преводи, който го интерпретира като suddenly collect, но потърсихме малко по-характерна лексика. На финала и късметът донякъде ни се усмихна: римуваната двойка consueto – segreto има съвсем точно съответствие на български: обичайна – тайна.

Трудна процедура беше, но се надяваме резултатът да ви хареса.

Forse un mattino andando in un’aria di vetro,
arida, rivolgendomi, vedrò compirsi il miracolo:
il nulla alle mie spalle, il vuoto dietro
di me, con un terrore di ubriaco.

Poi come s’uno schermo, s’accamperanno di gitto
alberi case colli per l’inganno consueto.
Ma sarà troppo tardi; ed io me n’andrò zitto
tra gli uomini che non si voltano, col mio segreto.

Превод: Евелина Митева и Ангел Игов

Може би някое утро, през стъклен зной както вървя,
ще се обърна и ще видя как става чудо:
празнотата зад мен, нищото зад гърба
ми ще съзра с пиянски ужас.

После отведнъж се сбират като на екран
дървета къщи хълмове, в заблуда обичайна.
Но ще е твърде късно; ще си тръгна смълчан
през хората, които не се обръщат, с моята тайна.

Този път ще опитам нещо различно – имам си гост-коментатор в лицето на Евелина Митева. Помолих я да коментира едно от най-известните стихотворения на Монтале, което има на български два превода, много различни един от друг по замисъл и изпълнение. Следва нейната уводна бележка за Монтале и сравнението, което прави между двата превода, поднесени в таблицата. А междувременно ви подготвяме и малка изненада.

Еудженио Монтале (1896 – 1981) е един от големите класици на италианската литература. По една или друга причина Монтале е по-малко познат в България, макар да има два превода на негова поезия на български: веднъж е преведен от Атанас Далчев и Александър Муратов през 1967, а съвсем наскоро се появи и в нов превод на един от големите български преводачи от италиански, Божан Христов (“Крайбрежия и други стихотворения”, изд. “Гутенберг” 2015). Въпреки това, когато го потърсих в книжарницата, се наложи да повторя името му няколко пъти (“Монтале. Както го чувате. Мон-та-ле. М-о-н-т-а-л-е. Еудженио Монтале. Как така го нямате?”). Съвременник на много по-популярните у нас Константинос Кавафис и Хорхе Луис Борхес, Еудженио Монтале упражнява за италианската литература същата тяга както Кавафис за гръцката и Борхес изобщо за латиноамериканската литература. И също като тях той стъпва върху традицията, от която гради една нова поетична метафизика. През 1975 година получава Нобелова награда за литература.

Знаковата му стихосбирка Ossi di seppia (“Кости на сепия”) се появява през 1925 година и съдържа само двадесет и три, подбрани със строгост и внимание стихотворения. Поезията му обаче се чете лесно, тъй като е кратка, привидно семпла и много музикална, а това прави Монтале любим поет за много италианци. Въпреки че твори в периода на футуризма, Монтале често използва традиционни рима и ритъм, асонанси и дисонанси, изгражда образи, които се открояват с яснота и достъпност. Същевременно тези семпли образи носят изключителна тематична многопластовост. В дълбочина се наслагват лексика и теми от Данте, ключови философски въпроси като идентичността на съществуване и същност, въпросът за илюзорността на света. Точно тази синкретична многопластовост, както и съзнателното изграждане на поетика, базирана върху ритмика и старателно подбрани, редки думи правят поезията на Монтале изключително трудна за превод.

Блед, да пладнуваш… Блед, да пладнуваш, в сянката укрит на някой нажежен градински зид, да слушаш между тръни изсушени свирни на кос, на змии шумолене. Да дебнеш върволиците на мравча челяд в напуканата почва как пълзят, червени – ту се сплитат, ту разделят на малките ръкойки по върхът. Да гледаш през листака още свеж как трепка нейде люспесто морето, дордето на жътварки острият цвъртеж се носи като удар на чукчета. И тръгнал в ослепителната светлина, с почуда тъжна да усещаш във сърцето как целия живот със свойта тежина е в следването на една стена, набучена с парчета остри от шишета. Превод: Атанас Далчев и Александър Муратов (1967) Meriggiare pallido e assorto presso un rovente muro d’orto, ascoltare tra i pruni e gli sterpi schiocchi di merli, frusci di serpi. Nelle crepe del suolo o su la veccia spiar le file di rosse formiche ch’ora si rompono ed ora s’intrecciano a sommo di minuscole biche. Osservare tra frondi il palpitare lontano di scaglie di mare mentre si levano tremuli scricchi di cicale dai calvi picchi. E andando nel sole che abbaglia sentire con triste meraviglia com’è tutta la vita e il suo travaglio in questo seguitare una muraglia che ha in cima cocci aguzzi di bottiglia.

[Да пладнуваш блед и замислен] Да пладнуваш блед и замислен край горещия зид на градината и да чуваш в трънливите храсти как говорят косове и шумолят змии. Да дебнеш в пукнатините на земята, по стъблата и по клонака как ту се скупчват, ту разделят червените върволици на мравките. Да наблюдаваш през зелени върхари как морето люлее люспи в далечината, сред скърцащите трели на гласовити жътвари по върховете плешиви. И ако се вгледаш в ослепителното слънце, ще се почувстваш удивен, но и тъжен, че целият живот, ведно със страданието, е само вървеж покрай една стена, покрита отгоре с остри парчета стъкло. Превод: Божан Христов (2015)

Преводът на Далчев и Муратов на Meriggiare pallido e assorto запазва оригиналната схема на римуване, макар и с отклонение от нея в третата строфа. Преводът е доста успешен и съдържателно, като само на две места се налага да направи компромис, за да влезе в ритъма. Става дума за последния стих на третата строфа: “дордето на жътварки острият цвъртеж // се носи като удар на чукчета.” В този случай по-коректен е преводът на Божан Христов: “сред скърцащите трели на гласовити // жътвари по върховете плешиви.” Въпросните “жътварки” и “жътвари” са, разбира се, цикадите, средиземноморските скакалци, чието остро свирене пронизва голите, “плешиви” скали край морето. (И аз не знаех, но се оказа, че цикадите наистина се наричат и “жътварки” на български; може би тази употреба лека-полека се архаизира. – А. И.) Както “острият цвъртеж” (Далчев-Муратов), така и “скърцащите трели” (Б. Христов) си дават сметка и успяват да предадат струпването на съгласни у Монтале, макар че “цвъртеж” отговаря сякаш по-добре на наслагването на пронизителност и самота в пейзажа, отколкото “трели”. Иначе преводът на Божан Христов като цяло смислово следва по-отблизо оригинала, но това е възможно поради факта, че той се отказва изобщо от римата и мелодиката, така характерни за Еудженио Монтале. С минимални “жертви” към смисъла и на места дори с по-успешно синтезиране на оригиналния стих (напр. “почуда тъжна” vs. “удивен, но и тъжен”), римуваният превод на Далчев и Муратов се справя по-успешно с изискващия текст на Монтале.

Ето още едно попълнение в новия превод на “Котките” на Елиът, който трябва да излезе напролет – живот и здраве, по времето, когато и мюзикълът гостува в София. Не знам дали съм прав, но реших, че трудните завои в това стихотворение трябва да се вземат на скорост – за да се получи колоритният му хумор и да не го спъват досадни грапавини. Затова и някой може да каже, че съм търсил преди всичко ефектни решения, но все пак смея да твърдя, че и точността не е пострадала. Естествено, римите в преводите на тези стихотворения трябва да са пълнозвучни, защото иначе не биха могли да носят сами по себе си хумористичен заряд.

Най-много ме измъчиха имената на котараците. С Growltiger нямах никакви съмнения, той си тръгна като Ръмжигър, но това обуслови и превода на останалите имена. Надявам се, че улавяте играта на думи в “Чизмърмор” (Grumbuskin съдържа елементите “grumble” и “buskin”, което всъщност е старинен модел ботуш – и тук се запитах защо думата “чизми” няма единствено число). Griddlebone се оказа най-трудното име. “Griddlecake” принципно е палачинка и известно време търсих някакъв кокалест аналог… Но в крайна сметка спазих същия комбинативен принцип, който приложих към останалите имена.

У нас, логично, не е много известен пиратският метод на екзекуция, който англичаните наричат “to walk the plank”, така че там се наложи малко по-обяснителен превод.

На самия край, в интерес на метриката, Victoria Dock се превърна в своя непосредствен съсед Royal Albert Dock.

Последната битка на Ръмжигър

Ръмжигър беше главорез, пътуваше на шлеп:
сред всички бродещи котаци той бе най-свиреп.
От Грейвсенд чак до Оксфорд му се знаеха делата
и с гордост се зовеше той „Кошмарът на реката“.

Не се преструваше на мил и нямаше фасон
с прокъсания си кожух и торбест панталон;
останал бе с едно ухо; и свъсена закана
към тоя свят враждебен бе в едно око събрана.

Из Родърхайд говореха за него с шепот плах,
а в Патни и във Хамърсмит тресяха се от страх.
Укрепвай курника, заключвай глупавата гъска,
когато долети слухът: „Ръмжигър чух да фъска!“

Уви за птичето, беглец от тесния кафез,
уви за неразумния разглезен пекинез,
уви за бандикута – пришълец от край далечен,
уви за всеки котарак, с Ръмжигър в бой въвлечен!

Но винаги най-злостен бе към котки-чужденци,
докрай безмилостен бе той към тия пришълци.
Персийци и сиамци в страх трепереха, защото
навремето сиамец бе отхапал му ухото.

В една спокойна лятна нощ, наситена с игра,
на Моулзи беше шлепът и луната го огря.
Той люшкаше се с прилива, от лунни ласки гален
и ето че Ръмжигър стана май сантиментален.

Помощникът му Чизмърмор не бе на своя пост –
в „Камбаната“ на Хемптън, казват, вдигал тост след тост;
а боцманът му Въртибрут – и той със ситна крачка
се бе изнизал в двора на „Лъва“ да дебне плячка.

И от носа на своя шлеп Ръмжигър беше взрян
усърдно и внимателно във лейди Косттиган.
Разгулните моряци спяха в койки и бъчонки –
а тихо плъзнаха в нощта към тях сиамски джонки.

Ръмжигър, сляп и глух, бе цял пленен от Косттиган,
а звучният му баритон пробуди в нея блян;
наивно се настрои за разтуха тя самата –
но сто зеници вече отразяваха луната!

Все по-наблизо джонките заграждаха ги в кръг,
ала от толкоз врагове не долетя и „гък“.
Дуетът влюбен пееше с опасност за живота –
бе всеки с нож и вилица сред вражеската флота!

По знак от Гилбърт, дивият монголски екипаж
сред взрив от фойерверки взе съда на абордаж.
От салове и джонки връхлетяха като чума,
залоствайки заспалите моряци долу в трюма.

Тогава лейди Косттиган изписка в страх голям
и насред битката сама офейка, срам не срам.
Комай избяга с лекота; знам, че не се удави –
ала пред кръг от мечове Ръмжигър се изправи.

Притиснат от редиците безмилостна войска,
принуди се да тръгне към вълните по дъска.
Десетки жертви той самият хвърлил бе през борда
и бе наказан най-подир от тая дива орда.

О, в Уапинг тая новина донесе радост вред,
танц почна в Хенли на брега и също в Мейдънхед.
Въртяха плъхове на шиш по Роял Албърт Док
и официален празник бе оповестен в Банкок.

Срамота е, че един от най-прочутите поети на ХХ век е толкова малко превеждан в България. А често споменаван! Е, аз се добрах до томчето “Светилник на земята”, издадено през 1985 и реших да препиша едно стихотворение за блога. С оригинала не мога да го сравня, обаче го сравних с английския превод на Доналд Д. Уолш (почти цялото творчество на Неруда е преведено на английски, редица стихотворения съществуват в няколко версии на различни преводачи). Съпоставката показва, че смислови разлики почти няма, и двата превода явно се движат близо до оригинала – макар че според Уолш гълъбите разстилат пепелявия цвят, вместо да го поделят, което звучи по-смислено; а също бих се запитал дали сънят не е за стъпкани в праха череши. Обаче българският текст си позволява немалко инверсии в словореда и употребява някои архаизми, които дори към 1985 вече звучат, струва ми се, малко остаряло. Да не говорим, че в целия текст по неясни причини липсва пълен член, което в комбинация с инверсията съвсем обърква.

Всъщност всеки, който е чел преводи на Муратов – а още повече в сътрудничество с Далчев – сигурно се е стряскал от това странно нашествие на инверсии, които понякога правят текста трудно разбираем или поне дразнещо маниерен. Наистина в България се шири някаква представа, че стихотворецът трябва да говори като Йода. Но нима самият Далчев например пише собствените си стихове с такъв увъртян синтаксис? Ако четем с мисълта как е преведено стихотворението, тази страст по инверсиите комай намира тук своето рационално обяснение: Муратов и Далчев (както и мнозина други преводачи) настояват да превеждат свободния стих в ямб – и за да “стане” ямбът, с готовност разместват словореда. Мисля, че това е една продължителна традиция, към която не е нужно да се придържаме. Защо свободният стих непременно трябва да се превежда в ямб? Неговият ритъм не идва от силаботониката, нали затова е свободен. Ако се беше осмелил да пребори тиранията на ямба, преводът на Муратов можеше да е много добър; в избора на думи нерядко превъзхожда английската версия. Но тези дървени налъми стягат.

Завръща се есента

Превел от испански Александър Муратов

Един печален ден от градските звънарни пада
досущ трептящо наметало на вдовица,
едничка багра, сън един
на стъпкани в праха череши,
една опашка сякаш дим, която иде неуморно
боята на водата и целувките да сменя.

Не знам дали ми вярвате: щом нейде отвисоко
се зададе нощта и щом стихотвореца самотен
в прозореца си чуе коня жълт на есента препуснат
и на страха листата, сгазени в артериите пукат,
то има нещо мораво в небето като езика волски
и нещо в смута на небето и в самия въздух.

На свойто място връщат се нещата,
насъщните ни адвокати, ръцете и зехтина,
бутилките със вино,
отличията на живота: най-напред леглата,
от сукървица пропити,
доверието си хората възлагат на уши нечисти,
убийците по стълбищата слизат,
ала това е само стария галоп на коня
на грохналата есен, що трепери и пребъдва.

На грохналата есен конят е с брада червена
и пяната на уплаха му бузите покрива,
и въздухът след него като океан напира
и на гробовна гнилота мирише.
А катадневно от небето слизат краски пепеляви,
които гълъбите трябва да поделят на земята:
въжето, що забравата и сълзите изплитат,
и времето, в камбаните години дълги спало,
всичко,
окъсаните стари облекла, жените, взрени как снегът дохожда
и маковете тъмни, ако ги погледнеш, те постига гибел,
и всичко пада във ръцете ми, които вдигам
към небето дъжделиво.

Пабло Неруда. “Светилник на земята. Избрани стихотворения”. Преведоха от испански Александър Муратов и Атанас Далчев. София: “Народна младеж”, 1985.

 

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Този голям поет излезе неотдавна на български под името “Теодор Рьотке” и в не особено убедителен превод. Но както и да е. Стихотворението, което аз си харесах, изобщо не е от най-известните, но ме впечатли с хипнотичната игра на привличане и отвращение, с рязко избухналата ярост в третата строфа, а и като цяло с изобретателната си метафорика. Тук през конфликта с натрапника плужек се прокрадва дори някаква погнуса от сблъсъка със собственото детство, а това, съгласете се, е рядко срещано нещо. Свободният стих изкушава към буквален превод, но това изкушение трябва в някаква степен да се овладее, за да зазвучи и на български увереният ритъм на оригинала. Има още една важна причина да не се превежда буквално. Текстът видимо работи с алитерация на “sl” – съчетание, което в английския притежава доста силна звукова символика – а и като цяло на “s”. Потърсих начин да предам нещичко от алитеративните внушения и в превода. Дори си подготвих списък с думи, съдържащи съответно “пл” и “хл” (плужеци и охлюви) – и изобщо заложих на комбинации от преградна и приблизителна съгласна. Някой ще каже, че съм използвал компенсация – т.е. че повторенията на звуци не са винаги на оригиналните места – но ми се струва, че в стихотворението на Ретки ефектът идва от цялостното натрупване, а не толкова от смислови двойки думи, свързани чрез алитерация.

Плужек

Превел от английски Ангел Игов

Как обичах един като теб в детството си!
С тези сребърни ивици и къщичката на гръб,
пътешестващ по плочките около кладенеца.
Копнеех да съм като него; бях
донякъде близък родственик
на пръстта, коленете ми стържеха
чакъла, носът ми беше все влажен.

Подхлъзна ли се плахо в тъмното,
знам, че не съм настъпил листо,
а теб – хлабав пръст от предишен живот,
оживялата хладна слуз,
тлъст продълговат придатък,
мудно запълзял в мократа трева,
гризящ сърцето на градината ми.

И не щеш да умреш прилично!
Излиташ през ножовете на косачката ми
като късчета пушена змиорка или сурова стрида,
и аз бързам, изпаднал в ярост, да свърша,
и те търкам, и те стържа над изтривалката,
парченцата мъртва плът засядат под частите;
или, отровен, се тътриш, бяла плюнка оплел по пътеката –
красива, по своему, като живак –
и се смаляваш до нещо невзрачно:
удавена муха или паяк.

Със сигурност в някой живот съм бил жаба.
С прилепи, невестулки и червеи чувствам радостно родство.
Дори гъсеницата бих обичал, вредители всякакви.
Но теб, най-отвратителен,
Блейк би ли те нарекъл свят?