БИБЛИОГРАФИЯ
Марин Георгиев, „Село” – стихотворения, Изд. „Народна младеж” 1975
Марин Георгиев, „Памет” – стихотворения, Изд. „Народна младеж” 1979
Марин Георгиев, „Праг” – проза, Изд.”Народна младеж” 1981
Марин Георгиев, „От игла до конец” – стихотворения за деца, Изд. „Български писател” 1984
Марин Георгиев, „От първо лице”, стихотворения, Изд. „Български писател” 1986
Марин Георгиев, „Показалец” – стихотворна книга, Изд. „Георги Бакалов”, Варна, 1986
Марин Георгиев, „С Петър и Марина у дома и в детската градина”, стихотворения за деца, библиотека „Славейче”, 1986
Лариса Василиева, „Зимна дъга”, избрани стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, Изд. „Народна култура” 1986
Марин Георгиев, „Когато главнята стане дърво”, публицистика, Изд. на Отечествения фронт”, 1987
Марин Георгиев, „Скарали се две петлета” стихотворения за деца, Изд. „Отечество” 1988
Марин Георгиев, „Показания” – поезия и проза, Изд. „Народна младеж”, 1990
Марин Георгиев, „Записки на слугата”, УИ „Св. Климент Охридски” 1991
Марин Георгиев, „Третият разстрел” – роман– разследване, Военно издателски комплекс „Св.Георги Победоносец”, Изд. „Литературен форум” 1993
Марин Георгиев, „Крах на митологията”, литературно-критически статии, УИ „Св. Климент Охридски”, Съюз на филолозите, 1994
Марин Георгиев, „Числа от букви”, стихотворения за деца, Военно издателски комплекс „Св. Георги Победоносец” 1994
Марин Георгиев, „Здравей, разбойнико”, УИ „Св. Климент Охридски”, 1995
Ищван Шинка, „Под безмилостните звезди” , стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, Изд. „Българска сбирка”, 2006; второ издание – „Литературен форум” 2010
Ищван Шинка, „Под безмилостните звезди” , стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, второ издание – „Литературен форум” 2010
Публикувано в Био-библиография | Leave a Comment »
Аз веч нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!
Хр. Ботев
Съвкупният образ на унгарската поезия ми прилича на първата ми среща с Будапеща. В началото на 80-те години на миналия век, когато стъпих на “Ракоци”, заобиколен от коя от коя по-лични сгради, извиках в себе си: Значи това е Европа, само че е още по-хубаво!
Днес, повече от две десетилетия оттогава, мога да добавя – за нас, българите, Унгария е достъпната Европа. Звучи неправдоподобно, особено като сложим в сметката обвивката на езика й, несхождащ си с никой от европейските езици. Унгария е и неосъщественият ни копнеж за себе си: така бихме изглеждали и ние, ако не бяхме се поселили на Балканите, а в преддверието на Централна Европа; хем да сме Изтокът на Запада й, хем Западът на Изтока й. Някъде в древността коренът ни е общ, а което сме е определил контекстът – географски, обществено-политически, религиозен, културен.
Българската литература винаги ми е приличала на пчела, която кръжи около цвета и жужи: “Боже, колко хубаво мирише!” Изключенията от тази парадигма са малко: Яворов, Дебелянов, Далчев, Геров…
В опиянението от сетивното има прозрения, но не и идеи; нашият рационализъм е битов, сведен до насъщното; индивидуализмът ни е наивистичен, по детски егоистичен; ние сме суеверни, а не вярващи; Бога, в когото не вярваме, почитаме от слабост, а силни ли сме – търгуваме го; в дни на изпитания го проклинаме, дори псуваме…
Хаосът и анархията са нашият ред.
Унгарската поезия, сравнена с нашата, в много по-голяма степен е функция на културата, отколкото на своята самобитност; самобитност тя по-често е търсила, била й е в недостиг, отколкото в излишък; от самобитността е идвало и обновлението й – Е. Ади, Ат. Йожеф, И. Шинка, Л. Наги… Унгарската поезия има по-дълга и по-всеобхватна школовка в културата, нашата се опира повече на себе си – фолклора, инстинкта, интуицията, първичността. Ние напипваме, налучкваме универсума, докато унгарската започва от него. Достатъчно е да сравним Ботев с Петьофи, Аран с Каравелов и П. Р. Славейков. Тези ми съпоставки може да бъдат взети за нихилизъм, чуждопоклонство и пр., но къде-къде по-мотивирано – и по-рано – ги е правил и Далчев в статията си “Ботев и Петьофи”, публикувана първо в Унгария, а повече от десетилетие след това и у нас. Не мога да не припомня някои от тях: “…от Петьофи е останало голямо, богато поетическо наследство, докато Ботев е написал само деветнайсет-двайсет стихотворения (…) но аз соча у унгарския поет не количеството, а свързаното с него, обуславящо го разнообразие от теми и мотиви, необикновеното богатство от емоции, които липсват у нашия поет или не са намерили отражение в поезията му. (…) Унгария не е била като България откъсната от цивилизования свят. Докато в отечеството на Ботев едва възникват първите светски училища, Петьофи е могъл, ако поиска, да следва в университет, могъл е да изучи няколко езика, да се запознае с френската, немската и английската поезия, да чете Хайне, Байрон, Веранже и да живее от литературен труд. В същото време той е наследник на богата родна литература, има съвременници големи унгарски поети, заварил е разработен езика, готова стихотворна техника и колкото и да е бил самотен, колкото и революционен да е бил по форма, все пак е бил улеснен от тях: можел е да тръгне от старите форми дори за да им се противопостави.” (Ат. Далчев, “Ботев и Петьофи”, стр. 10, Ш. Петьофи, Хр. Ботев, “Свободата, любовта”, Литературен форум; Унгарски културен институт, 1999.)
Ето защо ние винаги е трябвало да наваксваме, да имаме – и то основателно – комплекса за културна изостаналост. Цивилизационно Унгария е била – и е – по-напред от нас. И това не е срамно да си го признаем; самопризнанието не означава самоподценяване, а е по-скоро осъзнаване на слабостта, за да я надмогнем.
Когато през 80-те години написах и публикувах – първо в Унгария, а после у нас – пътеписа си “По унгарско време”, тогавашният директор на Българския културен център в Будапеща Н. Николов казал: “Бе това момче толкова ли малко е ходило по света, че пише с такава възхита?!” Днес, когато съм ходил по света доста повече оттогава, а в Унгария над 20 пъти, все още пиша със същата възхита. И не смятам, че тя ме прави по-малко българин и европеец едновременно.
Разликите между поезията на Ботев и Петьофи в същността си са и разлики между българската и унгарската поезии. Дори и един бегъл поглед върху тази моя лична антология го потвърждава.
Но не това ми бе водещият принцип при съставителството; констатацията ми е следствие на самата унгарска поезия, каквато я изчетох, преживях и подбрах.
Във втората половина на 70-те години, когато се запознах с неколцина унгарски поети, не предполагах, че встъпвам не само в преддверието, но и в самия храм на унгарската поезия: Уташи, Киш и Рожа, малко по-възрастни от мен, станаха както първите ми литературни, така и първите ми човешки приятелства. И тримата вкупом, следвайки примера на своя откривател и покровител Ласло Наги, бяха дошли у нас да учат български. Все още ерген и може би затова запомних – и още помня – чутата от устата на Уташи поговорка: “Марине, къща без жена – кладенец без кофа.” Е, във фолклора ние сме по-силни от унгарците, но оказа се, че от тях трябваше да науча нещо, което уж ми принадлежеше, а не го знаех; да го науча от хора все още прощъпалници в езика ни. И макар че се опитах да се измъкна от неудобството си с “Йожеф Уташи из болгарския се луташе”, още тогава се усетих двойно задължен: веднъж – че те правят за нас повече, отколкото ние за тях (за да ни превеждат – учат езика ни), и втори път -= че виждат и оценяват фолклора ни по-добре от нас. Каквито и усърдия да полагахме, ние превеждахме от подсрочник, а те – почти от оригинал; ако българската им лексика бе все още бедна, то поне усещаха мелодията и ритъма на езика ни, а те са като мириса, разбуждат букет от асоциации, спомени, усещания… Подсрочниците от унгарски, които ми попадаха в различно време от различни преводачи, бяха купища от думи в насипно състояние, много често без смислова връзка помежду си; вървиш в тропическа гора и си проправяш път без мачете; преводачите, ако и в известна степен да знаеха езика, нямаха понятие от прозодията; обикновено избираха неподходящия синоним там, където унгарската дума бе многозначна; езиковите им познания бяха общи, липсваше им диференцираност, да не говорим – култура за българския поетически език. Колко пъти исках оригинала на стихотворението и макар да не отбирах от езика, “душках” думите, та белки по музиката им усетя душата; мъчително и изненадващо смисълът изникваше от купчината несъвместими думи; някакво невидимо лъчение от урана на духа подреждаше следствието съобразно причината – преживяването, мотива, идеята.
Още тогава разбрах и се почувствах виновен затова, че не сме равностойни, че не сме партньори, които правят за унгарците същото, което те за нас. И това безпогрешно е уловил неизтощимият двуезичник и двуродинник Юхас: “Защо българи и унгарци не превеждат поезията си на еднакво ниво? (…) Признавам, Ласло Наги беше изключение. Той като черен кралски орел летеше високо в небето, но защо в България унгарската поезия си няма Геза Кепеш, Бенедек Киш, Ендре Рожа и Йожеф Уташи? Защо ни един от големите български поети подобно на тях не научи унгарски? Защо никой не даде поле за изява на интелектуалните им капацитети? И защо единствено обещаващата поетеса Невена Стефанова бе изблъскана от това поприще? И как може вместо нея да правят шеметна кариера неколцина литературни търгаши, които в синонимен речник бихме могли да отъждествим само със сивия цвят?” (П. Юхас, “А ние, българите…”, ИК “Огледало”, 2004 г., стр. 123). Не мога да си изкривя душата и по патриотични съображения да кажа: “Не, Юхас не е прав.”
И ако смятам, че нещо съм постигнал в превода, то пак се дължи на работата ми с него. Вече се превърна в анекдот случаят, когато, пиейки червената “Бича кръв” в Съюза на унгарските писатели, той ми диктува буквалния превод на “Потънало бойно поле” и аз, записвайки дума по дума, по едно време го питам: “Ама защо всеки стих започва с Навред?” “А бе какъв ти “навред”, казвам ти “нов ред”, разчлени най-после думата той.
Така е – и винаги ще е така – докато единият не знае унгарски, а другият артикулира българския по унгарски.
Като днес си спомням как през 1981 г. ми донесоха буквалния превод на 10-15 стихотворения от Андраш Фодор; били дадени на Н. Николов, но той се отказал поради прекомерна заетост. Как така с подсрочници, нали е унгарист, озадачих се аз; щом училите езика превеждат по подсрочници, значи и аз мога като тях. И почна първото ми “смело” навлизане в превода на унгарска поезия, защото преди това го правих от любов, от неудобство, ако щеше: Уташи, Киш, Рожа превели по нещо от мен, а аз със скръстени ръце да стоя; длъжник ли да им остана?! И още тогава бях наясно за един от начините да попаднеш в престижната рубрика на “Литературен фронт” – “Наши автори в чужбина”. То моят грях поне не бе голям, защото ме превеждаха и превеждах поради сходство на житейска и литературна съдба, човешка близост, теми и мотиви, а не поради йерархически причини, костващи пари на държавата. От разговор с Богомил Райнов знам как Л. Левчев като зам.-председател на Комитета за култура е подписвал документи, осигуряващи му права и средства за собствените му издания по света; една тъмна епоха, която никога няма да излезе на видело, нито пък ще узнаем някога виновниците за нея.
Така че на мен ми бе ясно още през социализма, че световната поетическа слава се заплаща от някого; че и тя е сделка, вид бизнес, а не че еди-кой си е преведен и издаден поради изключителните си художествени достижения, защото – вижда се днес и за слепците с очи, – че така необходимите ни ценители са капка в океана на обществото, заето с оцеляване, по-заможно съществуване, откровено или сенчесто забогатяване, нежели с “високите естетически стойности” на изкуството. Така че “световните звезди” най-често са басни за незнаещи, зад които стоят наши инвестиции: от държавата, фондациите и по-рядко – от частни лица.
Патологично суетните си плащат от джоба.
Може да е парадоксално, но най-добрите преводи на унгарска поезия у нас са дело на незнаещите унгарски: Ив. Вазов, Ел. Багряна, Ат. Далчев, Г. Мицков, В. петров, П. Алипиев, Р. Ралин, П. Стефанов, Гр. Ленков, Ив. Цанев, К. Кадийски, Б. Иванов. От знаещите унгарски безспорни са достиженията на Н. Стефанова, макар че нейните преводи са повече старателно верни, отколкото органично пластични (характеристика и на оригиналното й творчество), но дори и такива те изпъкват с неочаквани предимства спрямо преводите на Н. Николов (достатъчно е да сравним само “Мама” и “Дунав” от Ат. Йожеф); в преводите си Н. Николов е “по-артистичен” от собствените си стихове и това се дължи според мен на мощните лъчения на оригинала, най-вече при Ат. Йожеф; пиша “по-артистичен’ с пълното съзнание за условността на това понятие, защото като поет Н. Николов е лишен от каквато и да е пластична дарба; поради това нему се отдават по-разсъдъчните, рефлективни стихотворения. Но макар външен и суховат като светоусещане и поетически изказ, той е за предпочитане пред стихоплетството на Ат. Звездинов и Д. Нейчева – “Мама” (Ат. Йожеф) в сборника с поезия за деца “Мяучи пес зелен” (ИК “Гутенберг”, 2005); стихоплетство, довело до обезличаване на трагическия мотив; въпреки неистовите си напъни да става поет и преводач на поети, въпреки методическата и практическа помощ на Н. Инджов и Ал. Миланов, Ч. Добрев си остава един лош занаятчия и каквито и усилия да полага, той дори не може да покрие нормата за поетическо приличие. За такива “поети” как да не изохкаш солидарно с Л. Наги: “Ужасни са тези знаещи език преводачи, мислят си, че всичко знаят. Нито един език не говорят добре… по-добре да не превеждат стиховете ти.” (П. Юхас “А ние, българите…”, стр. 124). Подозирам, че деликатният унгарец, знаещ и български, в тази бележка е кодирал и оценката си за нашите поети унгаристи. Тежко пострадалият от поетическото аматьорство на Ч. Добрев обаче е Е. Ади, и то при наличието на представителите преводи на Н. Стефанова.
В графата “унгаристи” можем да сложим Димо Боляров и Александър Миланов. И при двамата има в еднаква степен рутина и дарба, но те не са на равнището на нито един от посочените в началото “незнаещи унгарски”. Въпреки това от многото преводи на “Леля Шари/Сара” предпочетох превода на Миланов пред Алипиевия например.
Трудно ми бе да разделя “сеното” между Д. Боляров и В. Петров при превода им на “Седма еклога” от Радноти; в Боляровия превод фактурата е по-сурова, близка до обекта на описание; при Валери Петров се съдържат всички същностно важни реалии, но като че ли прекомерната му поетическа сръчност някак олекотява относителното им тегло – белег на всичките му преводи на Радноти, когото подозирам в по-малка пищност на средствата, защото преживяната действителност не я позволява. Въобще В. Петров за мен след “Палечко”, “Край синьото море”, “На път” – каква свежа рязкост на сетивата! – е в повече красиво-описателен, версификацията “подяжда” автентичността му, но това навярно е цената на всяка сръчност, данъкът, който се плаща за майсторлъка; или пък самият майсторлък е прикритие на други липси – достатъчната органичност например.
Да чувствам равностоен превода на Боляров причина може би е и фактът, че най-напред бях прочел него, доколкото си спомням, в “Литературен фронт”, а след години – Валери-Петровия в книгата на Радноти “Без ангел закрилник”. И като не можах да разделя “сеното” между двамата преводачи, включих и двата превода. Да преценява читателят.
Почти по същия начин постъпих и с “Лудият” на Петьофи. На единия полюс е Вазов, на другия – Г. Крумов; Юхас, сравнявайки двата превода, заключава: “…но може ли да се мери произведението на един гениален поет и на един дилетант? Преводът на Вазов и днес е свеж, пълен с живот, а този на Г. Крумов не доставя наслада, несмилаем е като вчерашен, изсъхнал купешки хляб.” (П. Юхас, “А ние, българите…”, стр. 124). И все пак аз включих този превод в приложението, макар да съм съгласен с Юхас за “несмилаемия хляб” що се отнася до липсата на артистичност, дори на стихотворна сръчност в по-голямата част от преводите на Крумов. Въпреки това той има някои, макар и неголеми, сполуки. Що се отнася до “Лудият”, преводът на Крумов поне дава представа за истинския размер на стихотворението, рефрените, точния, почти буквален смисъл на текста и е добра база за сравнение между знаещите и незнаещите унгарски език поети-не-поети, едните осенени от Бога, а другите не; едните смело нарушаващи външните, формални граници на творбата, но верни на духа й; другите – старателно следващи ги, но почти недокоснали се до него; в единия случай преводът ни “задоволява сам по себе си”, а в другия – “чувстваме липсата на оригинала”[1], ако си послужа с определенията на Далчев в един от фрагментите му. Но може би причината за тази констатация е и “свикването” ни с Вазовия превод, който макар и езиково остарял на места, е по-емоционално и художествено въздействащ.
През 2000 г. ми предстоеше да издам “Сирак на звезди”, сборник със стихове на Йожеф Уташи, съставен от Ал. Миланов и включващ десетина преводачи. Понеже разполагах с повече време, реших да прочета ръкописа и да видя как изглежда унгарският поет на български. Видях един еклектичен образ, в който доминираха индивидуалните почерци на поетите преводачи, а не почеркът на оригинала поет; дори и в рамките на тази стихосбирка от творби на един автор изпъкваха очебийно чертите на всеобщия модел в съотношението поети унгаристи и поети неунгаристи. Резултатът бе в полза на последните. Някои от знаещите унгарски (Д. Тошмакова, Св. Кьосева) не владееха прозодията, не познаваха “поетическите натрупвания” в българската лирика не само в по-далечното минало, но и в последните няколко десетилетия – особено при Тошмакова, която общо взето бе гастрольор в поетическия превод. Губещият бе Уташи.
А как е при незнаещите унгарски?
Много пъти четях и сравнявах преводите на “Пустата зиме” (или “Зимна пуста”) на Б. Струма, Ал. Миланов, П. Алипиев, Ат. Далчев. Може би най-силно се усеща присъствието на природната мощ у П. Алипиев, но в превода му има и много общи места, “лесни” стихотворни решения, особено при римуването; като че ли мирен договор между фактурата и съответстващата й поетическа версификация бе сключен в превода на Ал. Миланов; накрая, и то с много малко, натежа Далчевият превод, макар да не съм напълно сигурен доколко са оправдани по-старинните названия на предметите от селския бит. Оправданието-основание е, че те са от XIX век. И все пак за мен Далчев спечели със своята синтетичност на изказа, с умението да вкара в “кошарата” на шестстишието най-много реалии, преживявания и размисли; умението му да използва максимално формата, за да предаде същността; “дядовата ръкавичка” на неговия стих има най-голяма информационна вместимост. Пак Далчев е най-близко до екзистенциалния дух на рефлективните стихотворения на Петьофи, за разлика от Н. Николов например, който не го чувства и заради това е външен, статичен, с недиференциран език. В превода на Далчев съзирам рационален подход, зад който се крие култура на познанието както на европейската литература и история, така и на литературните стилове, школи и течения. Рационализмът не му пречи да предаде емоциите; той като че ли винаги намира адекватния подход към тях; преследвайки същността на творбата, Далчев се “разтваря” в нея и ние не усещаме личния му стил, формата, която владее съвършено (не по-малко добре я владее Валери Петров, но при него на очи се набива тъкмо тя).
Най-близо до Далчевата рационалност при превода като че ли е Иван Цанев и това не е търсена прилика, а даденост на творческата му природа. Цанев също тръгва от литературната култура, от познанието и техническото умение; така е в най-добрите му преводи на Уташи, Киш, Бабич и особено на Янош Пилински; последният е като че ли и неосъщественият Иван Цанев в собственото му творчество. Цанев разполага с богат регистър от поетически средства, за да предаде както психологичното, така и медитативното; както емоционалното, така и философско-разсъдъчното; и при него формата не личи; и при него вместимостта на четиристишието е максимална – вчетете се отново в Пилински. Заслуга за това вероятно има и Д. Сонди, който по Цаневски е сухо педантичен, или Цанев по Сондиевски; този контрол на знаещия и български, и унгарски, но не можещ да твори на тях, съзирам и в преводите на Б. Иванов – механичното владеене на езика винаги ще има нужда от сочността на таланта, както тухлата от хоросана, за да стане спойката на зида. Колкото и да е нелогично на пръв поглед, тъкмо отстранения подход на Далчев и Цанев към чуждата творба, а не вживяването в нея най-добре предават мислите и чувствата на оригинала, постигат най-добрия творчески резултат, равнозначен на превъплъщение.
Като продължение на собственото им творчество виждам преводите на Валери Петров и Петър Алипиев. Печатът на личната поетика по-силно личи при В. Петров; Радноти в голяма степен е креация на В. Петров.
Стихията на природното е природа на таланта на Алипиев. Тъкмо тя е неговият Вергилий в света на Петьофи; тъкмо тя за пръв път така ярко показа другия, мисля по-същинския, образ на канонизирания от комунистическата идеология поет преди всичко като поет-революционер. А той взе, че излезе по-сложно многостранен, гениално надарен художник. На места преводите на Алипиев страдат от технически слабости, както и личното му творчество, но сам природа в природата, той ни увлича; подчинен на мощта й – подчинява и нас; чрез нея усеща феномените на битието. Дарбата, за разлика от сръчността, не е гъвкава и повратлива; много често тя рухва под собствения си товар. Алипиев се превъплъщава в оригинала, или по-скоро се мъчи да го “изиграе” съобразно своя душевен и сетивен опит, за да уцели в десетката. Въпреки това ние стоим пред света като че ли в първите дни на сътворението му. Аз не знам доколко това е сто на сто Петьофи, но не “чувствам липсата на оригинала”. Тя не се чувства и в преводите на “дебютанти” като Р. Ралин, П. Стефанов, Гр. Ленков, Б. Иванов, Г. Мицков, К. Кадийски. Висока оценка заслужава умението на последния да предаде твърде натоварените със смисъл стихове на Арпад Тот, довел до много, но оправдани анжамбани. Кадийски бих причислил в преводаческата “школа” на Далчев и Цанев. Към нея гравитират П. Стефанов и Гр. Ленков; спонтанността движи Р. Ралин и Б. Иванов, а Г. Мицков сам си е учител и ученик, населил българската литература през шейсетте години с ярки имена от европейската поезия.
Изпод перата на тези поети-преводачи изниква и пейзажът на най-доброто от унгарската поезия. Убеден съм, че резултатите им в превода биха били много по-големи, ако имаха до себе си подходящи консултанти и редактори; ако коренно би бил сменен методът при превеждане и издаване на унгарска поезия, защото знаещите езика обикновено не са значими поети, значимите поети, посегнали към превода, не знаят езика. Нуждата от посредник е очевидна. В “Мяучи пес зелен” Д. Сонди не е този посредник, който е при преводите на И. Цанев и Б. Иванов.
Но, както казваше майка ми, две добрини на едно място няма.
Налага се да се задоволим с това, с което разполагаме.
На това, “с което разполагаме”, се дължат и моите естетически компромиси. Ако съдя от съпоставките между “Мама” и “Дунав” на Ат. Йожеф в превод на Н. Стефанова и Н. Николов, по-близки до оригинала са преводите на Н. Стефанова. Аз направих своя избор, но част от преводите на Ат. Йожеф са на Н. Николов. За щастие, Кирил Кадийски направи нови преводи, най-добрите от които включих.
Вид компромис с естетичното бе и желанието ми да покажа унгарската поезия като процес, с много по-правилен модел на развитие от нашия – т.е. последователно следване на школи и течения, с по-малки догонвания на измите.
Вече не знам как да нарека невключването на преводите на Атанас Далчев, особено “Пусдтата зиме” и “Човекът” от Петьофи, както и “Крадецът на моя дял” от Е. Ади, но след съдебната одисея с децата му за авторски права – побоях се.
Костелив орех за нашите преводачи – с малки изключения, и то благодарение на невладеещите унгарски – си остава поезията на Л. Наги. Все още актуална оценка за постигнатото е късото изречение от дневника на Наги, с която владеещият и нашия език поет е засвидетелствал своята покруса при вида на българския си образ: “Тъжно, колко не прилича на мен.” Той все още не е намерил своя оптимален български медиатор.
Аз не мога да надникна зад бариерата на езика и затова се ръководех преди всичко от художествения ефект на творбата на български. Но усетът и досегашният ми опит ми подсказват, че са основателни “недоволствата” и “изискванията” на Д. Арато, предявени към нашите унгаристи в докаралата му толкова главоболия статия “Кучето държи кокала, или бележки за унгарската преводна литература в България” (“Лит. форум”, бр. 1, 2, 2000 г.): “…заченатите в лоното на класическата европейска култура унгарски поетични форми бяха съсипани от онези унгаристи, които не познават друга метрична форма, освен ямбичната. Да не говорим и за редакторите, коийто естествено са също между тях и не настояваха за предаване на най-лесните и първични римови и ритмични формули, поради което по-обемната част на преводите разкрива пълен хаос. Да не споменаваме също как най-наситените класически стихове бяха разводнени до проза. Повтарям, нека не говорим за всичко, което се отнася до магията на поезията и въобще до определяне съществуването или липсата на талант. Нека говорим само за усвояемата част на преводаческото, съставителското майсторство – с други думи, за филологията.”
Колко точно, аргументирано, вярно! И поради това – съкрушително.
Но ние не сме свикнали да разговаряме и пишем така. Ние предпочитаме компромисния, мним мир и задкулисното действие; клеветата, доноса, а не откритостта и професионалния спор.
Големият разговор за унгарската поезия на български тепърва предстои. Дори и да не стане, той в известна степен се е състоял от само себе си: всеки читател според чувствителността и културата си е направил своята лична селекция на хубаво и лошо. В храма на преводаческото изкуство наред със свещенодействащите са и фарисеите; както обикновено те са повече от посветените; както обикновено те не могат да бъдат изгонени; утешителната ни премия е поне да ги назовем.
За да бъде преведена една поезия от един език на друг, ретранслаторът трябва да разполага с богати литературни и културни натрупвания: езиков и поетически опит, талантливи майстори на поетическото изкуство. Всеки превод и е вид “ограбване” на националния и личностен поетически ресурс, създаване на “нов оригинал”, съобразно творческия опит и контекста на националната литература; малцина са ония, които могат да използват културната съкровищница, без да засегнат поетическата си автономия. И тук, както във всичко, първо трябва да дадеш, а после да получиш. Заради това Бог е любов. Във всяко дело трябва да инвестираш своята съкровеност, цялото си същество; само така може да разпознаете кой кой е.
И изреченото зад гърба става летливо, интригата – мимолетна, злобата и завистта – беззъби.
Сигурно трябва да си и идеалист, за да си позволиш лукса да назоваваш нещата с истинските им имена, или поне с имената, които според теб им прилягат.
Всеки е мил на себе си, но свободата да си ти, да твориш по свой образ и подобие е по-скъпа.
Нали чрез Нея Творецът си осигури потомството, сред което е всеки от нас.
Започнах тази си изповед с едно сравнение, основано на лично наблюдение: внушителната красота на сградите на Будапеща, тяхната “европейскост”. О, тази Европа, защо така – минат, не минат сто години, и тя разпалва копнежа ни по другостта, по онова, което не сме; дали поради омръзване на преопознатото наше; дали поради скуката от повторяемостта на битието-бит?! Не затова ли скъсяваме разстояния с мисъл и действие, само и само да ни лъхне бризът на промяната?
Докато и тя ни омръзне. Както отседналостта.
И искаме да се върнем в лоното на преопознатото познато, да затворим кръга, а затворим ли го – и то вече не е същото.
Наскоро мой приятел будапещянин, когато му споделих ефекта, който е оказала върху мен архитектурата на родния му град, ме изгледа усмихнато: “Понеже нашите благородници по същия начин са били поразени от архитектурата на Париж, са и отговорили с онова, на което се възхищаваш ти. Но те само са наподобили външното, без да постигнат вътрешното; постигнали са фасадата, а зад нея започва онова, което сме си – нашият недоимък, обикновеност и невъзможност да скрием адекватно комплексите си пред Европа…”
И над най-високопоставения над теб стои по-високопоставен; зависим е и най-независимият; бъди сигурен, че този, комуто се прекланяш, се прекланя пред друг. И ти дори и да искаш, не можеш да станеш чуждопоклонник.
И пронизително се носят всред вселената воплите на унгарските поети, че те, че народът им са захвърлени сами сред нея; че и унгарският – дали не както и всеки?! – народ е само сред всемира (оттук дойде и заглавието на тази антология). Как иначе би проклинал съдбата и стенал от нея, белязан от проклятието; онова проклятие, което прави нашият Яворов да е техният Ади; техният Ади – нашият Яворов.
И успоредно с монументалността на Будапеща пред мен възникна възрожденската Копривщица; плетеницата на тесните улички на Созопол, уловили в мрежата си неприличащи си една на друга къщи; естественият амфитеатър на Велико Търново с накачулени един връз друг покриви, под които надничат очите на прозорците и обкитените с лозници чардаци…
И изведнъж макрокосмосът и микрокосмосът се изравниха; мащабността навън стана равна на мащабността навътре; единосъщни – свитата и отворената вселена.
И видях в своето – различното, в различното – своето.
11-22 май 2005
[1] Пълният текст на цитата е: “За да се види дали един превод е художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както за да се оцени един портрет, не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара да чувстваме липсата на оригинала.”. Атанас Далчев “Стихотворения и фрагменти”, сп. “Балкани”, кн. 4, 2004, стр. 181.
Публикувано в Критика | Leave a Comment »
I. ВИНАГИ СЪГЛАСЕН
Нашата съпротива? –
Еротична игра!
/Боричкаме се сладострастно,
Отдаваме се доброволно,
А стенем, че сме изнасилени/.
Константин Павлов
Прелистиш ли “Литературен фронт” от 1956 г., ще останеш с впечатление че у нас всичо тече по мед и масло, а светът – по начертанията на Маркс, Енгелс, Ленин и ХХ конгрес на КПСС .
България, като Народна Република, все се снишава – да мине бурята…; все едно кой е воглаве – Димитров, Коларов, Тр.Костов, Тодор Живков…
Ослушването, снишаването не е само в партийното и държавното ръководство, както гласи клишето от миналото, но и в ръководството на органа на СБП, негласен орган на ЦК на БКП за политиката му в литературата и изкуството. По това време главен редактор е Славчо Васев, зам. главен – Лозан Стрелков; той, заедно с Б.Божилов, А. Каменова, Ст.Каролев, Ем. Станев и Н. Фурнаджев са и членове на редколегията.
Пролетта на народите от 1848 сякаш се повтаря в есента на 1956.Само дето поробителят е друга империя. И тя, като всяка империя, удавя пролетния порив на унгарския народ за свобода в кръв.
Нищо от това няма да прочетете в тогавашния социалистически печат у нас. Другарите, сменили царете, са царе на дезинформацията:…”Настървлението, с което се нахвърли пропагандата на империалистическия свят върху братския унгарски народ по време на днешната тежка драма, която преживява, е ново отвратително престъпление.” е единствения ред в кратката анонимна уводна бележка “Великата пребъдеща” на 1 стр. в “Литературен фронт”, бр. 44 от 1 ноември, който за пръв път споменава, че в Унгария нещо е станало. Чорапът на станалото се разплита малко по малко: в следващия брой – 45, от 7-8 ноември, под гръмката и десетилетия все една и съща шапка над главата на вестника: ”Да живее – в случая 39-та – б.м.- годишнина на Великата октомврийска революция” е уводната статия на Лозан Стрелков “Като юмрук сплотени”: “…въоръжена до зъби пристъпва старата контрареволюция. И в най-подходящия момент тя отвива фитила на бомбата, затраква с картечницата, подпалва националния музей на изобразителните изкуства, политат във въздуха обществени сгради..”. – всичко, извършено от унгарската държавна сигурност и съветската армия е приписано на “контрареволюционерите”. Те дори на : ”…банди нахълтват в квартирите на комунисти и безпартийни – строители на социализма , и по списък и след предявен паспорт избиват цели семейства, подпалват къщите. По телеграфните стълбове на улицата – обесени. Белият терор вилнее. Унгарският народ го изпита на гърба си.”
Колкото по се отдалечава от станалото в Унгария, толкова повече органът на СБП и преданите на партията и народа писатели стават по-смели; времето е избистрило станалото и вече е ясно кои са победителите, закъснелите поради страх от реванш или друго, бързат да се наредят до тях; макар и с късна дата – усърдието е заразяващо; пишат – с еднакви думи, по еднакъв начин; “бандите” на Лозан Стрелков от уводната му статия придобиват постоянен статут в следващия бр. 46 от 15 ноември. Под наслов “Българските писатели за събитията” са интервюирани Людмил Стоянов, Георги Караславов и Христо Радевски; първият ще говори за “извършените от контрареволюционните банди зверства”; вторият – за “ разсвирепелите реставраторски банди”, за “ хортиевски вдъхновители от капиталистическия Запад”; третият – за “клеветническата кампания срещу социалистическия свят, наричаща черното бяло и бялото – черно”.
Ако съпоставим фактите от унгарската революция от 1956 с представянето й в официоза на СБП ще излезе, че унгарският народ е малоумен, въстанал е и е стрелял срещу себе си. Нямам право и не искам да осъждам морално с късна дата тримата писатели, но съзнателното им съучастие в лъжата, поне за мен, обяснява защо с по-голямото си по обем творчество след 1944 г., те не успяха да достигнат и най-ниския връх от по-малкото, сътворено от тях преди тази разделна година.
На стр. 3 от същия брой на вестника, под общо заглавие “Стихове на протеста” са публикувани творби – де пряко, де косвено – свързани с Унгария: най-директното – “Унгария” на Станю Бончев, полудиректното “Той, добродушният…” на Стоян Демирев и по-общите на Методи Христов, Димитър Точев и Илия Казака. За посредствените автори всяка конюнктура е удобен повод за изява и те не са пропуснали тази възможност. Като твърде далечна алегория може да се схване “Приказка за змийчето” на Радевски от втора страница; сами за себе си говорят със заглавията си “Към агресорите” на Крум Пенев и “Разговор с враговете на Б.Балабанов от стр. 4. “Унгария” на Ст.Бончев е стихотворен връх на идейно-политическото извращение за събитията; а Ст. Демирев, заклеймявайки правилия се на добродушен класов враг, който окуражен, злослови и иска реванш; редейки думите на стълбица, като Маяковски, неволно показва полутайните разговори между хората:
– В Унгария видя ли? Всичко става!…
– Ти чули там?…Това е то народ!…
– Сега е наш редът! Но ний мълчиме!…
Че това действително е било така всеки българин знае подсъзнателно, от опит – и минал, и даже сегашен: днес, 50 години по-късно, същите реплики чувах по автобуси, спирки, улици, магазини в София, навсякъде, където се събираха поне двама българи, по повод последните демонстрации на унгарците – пак пред парламента и радиото – след излъчване записа на Дурчани. Все едно дали сме в диктатура или демокрация, ние сме си все същите, което пък говори че за никаква нежна революция в България не става дума през късната есен на 1989 г., а за поредната ловка манипулация на властимащите.
Пак на стр. 4 в същия брой , под заглавие “Гласът на германските писатели, са публикувани мненията за станалото в Унгария на Ана Зегерс, Арнолд Цвайг, Бодо Узе, Ханс Айслер и Стефан Хермлин. Споменавам ги, защото Ханс Айслер говори за “възвръщането на граф Естерхази”, което той иронично определя като “ резултат на борбата след изтеглянето на съветските танкове”. Цитирам от този текст, защото фактът за “възвръщането на граф Естерхази”, преекспониран в комунистическата периодика, е повод за стихотворението “Сълзите на графа” на Константин Павлов, сълзи “ дето биха могли да отровят / комунистите в целия свят”. Стихотворението е публикувано във в. “ Стършел”от 9 ноември с. г.
По повод 50 годишнината на Константин Павлов, във възхваляващо-омаловажаващия си предговор, който между другото за лишен път ме убеждава че Левчев е по-умен, отколкото талантлив, той дава една впечатляваща критическа формула за таланта на Павлов: “Неговата жлъчна ирония към нашите несъвършенства на пръв поглед може да съвпада с чувствата на чудовищни човешки и социални типове, но изходната позиция на автора е земна, простонародна, нашенска – българска”. А тази позиция е бедняшко-демократична и само споменаването на титлата граф стига да събуди атавистичната ненавист към привилегирования, към аристокрацията, която ние никога не сме имали; такава позиция по неволя съвпада с официалната .Нагонът за равенство е заложен като че ли в костната система на българина, поради бедността му, неразвитостта на икономиката, а оттам и на обществото.
А може би с това стихотворение К. Павлов е заплатил входния билет за влизане в литературата, който бяха длъжни да платят всички начинаещи в онази епоха.
Няколко дена преди това – на 4 ноември – във в. “Народна младеж” приятелят му Любомир Левчев е отпечатал “най-доброто стихотворение за унгарските събития”, според Георги Джагаров – “Октомврийски стихове.” Може би тяхното приятелско врагуване в рамките на т.нар. априлско поколение започва още тогава; разликата е че К. Павлов повече не си позволи метафори, дублиращи партийни позиции, докато за Левчев те станаха начин на живот и творчество.
Колкото “Литературен фронт” по се прави на ни чул, ни видял в началото на унгарската революция, толкова по бърза да навакса след приключването й и да заклейми враговете. В бр. 48 от 29 ноември, по повод изявлението на група френски писатели “Против съветската намеса”, публикувано във “Франс-обсерватьор” на първата си страница нашият вестник дава пълният текст на откритото писмо на 65 съветски писатели до френските; по-долу вляво е пространната статия на Роже Гароди “В отговор на Сартар” – най-известното и световно име от подписалите изявлението. Лично на мен това писмо на Гароди чак сега ми обяснява защо той бе дълголетен храненик на България. В следващия брой – 49, от 5-6 декември, пак на 1 стр. горе вдясно, “Литературен фронт” публикува “Нашето мнение”, декларация на 20 български писатели, които, за да не останат по-назад от съветските си колеги, започват с:”…прочетохме отвореното писмо на група френски писатели…; прочетохме отговора на съветските писатели и сметнахме за свой дълг да кажем и нашето мнение…” И.т.н….Може би подсъзнателно, или съзнателно, инстинктът да си по-верен от папата е причина озаглавеното като “Против съветската намеса” френско изявление в откритото писмо на съветските писатели – учители по преданост – в българския му двойник да стане “Против съветското вмешателство” – все пак семантично намеса е по-близо до агресия, докато вмешателство е къде по-меко и омаловажаващо, говори за нещо частично и непълно, нестигнало докрай. Писмото е подписано от А.Каралийчев, А. Гуляшки,Г. Караславов, Гьончо Белев, Дим. Димов, Дора Габе, Е. Манов, К. Зидаров, К. Калчев. Кр. Пенев,Л. Стоянов, М. Грубешлиева, Мл.Исаев, Орл. Василев,Сл. Васев, Ст. Загорчинов, Ем. Станев, Хр. Радевски, П. Данчев, Ст. Каролев. Както се вижда, освен дежурните подписващи, тук са и имена на писатели, спазвали разумна дистанция от активните мероприятия на властта, които вероятно са били притиснати, т.е. “помолени”, така, както “помолваха” за партийно членство. Вероятно така е бил “помолен” и Никола Фурнаджиев да “вземе отношение към събитията”, за да се появи и неговото “Унгария” в бр. 50 от 13 декември. А ако не е помолен, той си има обеца на ухото от събранието на партийната организация на 28 декември предишната година, когато Крум Кюлявков го обвинява “ в това, че е троянски кон, прикрит враг”.
Това е и последната публикация за 1956 г. и на “Литературен фронт” по темата Унгария; той, ръководството му, ръководството на СБП, част от българските писатели са “изпълнили дълга си”, платили са кесаревото кесарю, могат да потрият доволно ръце и да си отдъхнат предпразнично, да се разположат – за пръв път – на цели 8 страници, като на фолиото – какъв лукс! – са публикувани епиграми от над десетина автори; сред тях се мъдри с две епиграми и известният преди всичко като поет за деца Йордан Русков от Пловдив. Безобидни епиграми, като всички епиграми от онова време, като самия им автор – скромен, свит, болнав, с вид на чиновник, а не на поет; епиграмите – мнимият заместител на критиката, абстрактният изобличител на недъзите, възможната “свобода на словото” по комунистически.
Как ли ще скубят косите си редакторите на “Литературен фронт” след две години, когато разберат че пак не са били достатъчно бдителни, че зад безобидните две епиграми, под прикритието на поет за деца се крие враг. Нещо повече – истински смелчаг; че заради него, въпреки усърдието си, те не са приключили сметката си с унгарската тема. И са прибързали с наздравицата!
С публикациите в “Литературен фронт” не се изчерпват реакциите на българските поети на т. нар. унгарски събития. През 1957 Фурнаджиев написва още едно стихотворение – “Към унгарския народ”, имитиращ, както в предишното, тревожна загриженост; стихотворения са написали още: заклеймително – Николай Марангозов “Дружеска трапеза”, “…Зъл вихър палмите разлиства…”; констативно -Димо Боляров – “Унгария 1956″, преводач от унгарски; описателно, с неуместна фолклоризация – Иван Бурин – “ Сърцето на Янош Асталош”, датирано 1956; рационално дистанцирано, но идейно вярно – Нино Николов – “27 октомври”, “ 29 октомври”, освен преводач от унгарски Н.Николов е бил и свидетел на станалото; сантиментално – Вътьо Раковски “Къде си ти?”, датирано 1956 г. Вероятно всички автори са имали усещането за добросъвестно изпълнен дълг, което личи по старанието им в прилична стихотворна форма, според натюрела и поетиката си, да откликнат на темата. Общото между свидетелите и не-свидетелите на станалото е, че всички повтарят клишетата на официалната информация, интерпретация и оценка за него. Достатъчен аргумент са мигриращите образи, понятия и метафори: излъган унгарски народ, продажници, убиийци, враг, палач, изверги, шинели с хортистки пагон, позор, кървав мрак, мъст, тълпи, злина, банда, клади, врагове, графове с лорнети, другари; дори така нахвърляни, тези понятия и образи говорят достатъчно сами за себе си и показват кои са добрите и кои лошите, кои – нашите, кои – враговете. Единствено в стихотворението на Димо Боляров, и то от дистанцията на времето – т.е. с днешни очи – може да се разчете двусмислица в абстрактното определение “стария палач”от стиха “Кой даде меч на стария палач”, защото старият палач може да са както хортистите – т.е. фашистите, които търсят реванш, така и окупаторите – съветските войски, които преди близо 100 години пак са потушителите на първата унгарска революция, но вече като руски; единствено резултатът – все едно от руската или съветската империя е същият: “ само кръстовете станаха по много!”, според заключителния стих на Д.Боляров.
Понякога времето чете написаното вместо нас. Димо Боляров бе прочут сладкодумец, наслаждавал съм се на това му умение неведнъж; той не бе склонен към догматизъм и все пак, малко преди да умре, бе умело използван от главния редактор на “Литературен фронт” Н. Инджов, за да подкрепи официалното становище на партията по възродителния процес.
Този факт ме кара да мисля, че цитираният по-горе стих няма втори план.
I I. ТАЙНОТО, ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЯВНО
До днес не се отделях от дървото,
макар и да се тровех
в сока му –
защото щях да мина за треска
и щяха да ме изгорят.
Николай Кънчев
Наистина ли българските писатели са така неотделими от дървото, така единни в становището си , така съгласни с официалната политика на БКП и лансираната в печата оценка за събитията в Унгария; всичко написано от тях в последните два месеца на 1956 и първата половина на 1957 наистина ли изчерпва техния морален и политически образ?! Сред посочените имена има и считани, тогава и днес, за титани на словото, а въпреки титаничността си, повечето от тях са обладани от страх или раболепие; проповядващите под път и над път тезата, че литературата трябва да изразява вярно живота на народа, тъкмо това не й позволяват. Защото техния страх е стократно по-голям от страха на уплашените от тях. За него свидетелстват “Априлски метаморфози” и “Унгарска есен” на Георги Марков, “Цветя на злото” на Йордан Русков, “Унгарска рапсодия 1956”, на Дянко Марков, бивш политзатворник от 1948 до 1952 г. .
В тоталитарната, комунистическа държава никога това, което е на повърхността не е в дълбочина. И когато Фурнаджиев пише, че е “ пред своето радио сгушен” никой не вярва, че по-нататъшното описание на това, което слуша отговаря на истината, защото просто никой, който се интересува какво е станало наистина, няма да слуша радио София. А ако пък я слуша няма защо да е напрегнато сгушен; в такава поза се слуша нещо, което е трудно чуваемо. Радио София не слушахме и в моето малко, затънало в кална глушина село. Бях десетгодишен, току-що прогледнал за словото и творенията му в книгите; за мен то бе дух, бе начало на началата и като всичко духовно ме тласкаше към истината, а не към лъжата. Помня как нашите, майка ми и баща ми, слушаха “Свободна Европа”, а с тях – и аз; оттогава знам – и се вълнувах – от това заклинателно-свещенно име Имре Наги; в двете му двусричните имена – малкото и голямото, имаше нещо отсечено, категорично, решително и непокорно; и с нищожните си тогава познания и с още по-нищожния си опит разбирах че той е несъгласен, че няма да се предаде, че ще се бори докрай; несъгласен, както по-голямата част от съселяните ми; те не бяха приели наложеното със сила; все още вярваха, че англо-американците ще дойдат и нещата ще се обърнат. Сигурно поради това през 1997 г., когато видях паметника на Имре Наги в Будапеща изпитах вълнение като от среща с близък човек; човек за когото бях чувал, знаех кой е, но не бях виждал. Паметникът бе трогателно прост, т. е. – естествен и нямаше нужда да си интелектуалец, за да схванеш смисъла му…Смея да твърдя, че съм първият българин, който го показа у нас, чрез страниците на “Литературен форум” след гостуването на редакцията в Будапеща.
Част от това, което са мислили и чувствали обикновените български граждани в онази унгарска есен обаче е тайно, нелегално. Ето няколко откъса от дневника на Чудомир от 1956:
27 октомври
Преди в Полша, сега в Будапеща – големи бунтове и безредици против властта. И у нас се чувствува недоволство. Хората мизерствуват, ТКЗС са зле, а държавата е ненаситна – граби, граби…Има села, където открито и непрестанно се говори против управниците.
28 октомври
…В Унгария безредиците продължават…
Да си дойде жената, че да послушам радио. Аз съм от ония птици, които не знаят ни един номер на чужда станция и слушат само София.
7 ноември
Ден на Октомврийската революция. Влажно, роси. Аз пак съм на пост, макар че е празник….
…Русите жестоко потушават бунтовете против болшевизма…
26 ноември
Има арести тук-там. В София изселвали тия, които нямат столично жителство и подозрителните. Западната пропаганда разправяла, че по нашите пристанища имало вече съветски войски, готови да потушават евентуални бунтове.
В Унгария изглежда не всичко е утихнало…”
Дневникът на Чудомир, недооценен и до днес като писател и интелектуалец, включва мислите и наблюденията му от 1947 до 1967 г. Без него нямаше да знаем какво е мислел тайно, а щяхме да броим само явното: тъкмо в броя, с който “Литературен фронт” дава най-яростния си отпор на контрареволюцията / бр. 46 от 15 ноември/, е публикувана и статията на Чудомир “Малките и големите”. За нея той съобщава в дневника си от 27 октомври, че му е поискана от вестника за седмицата на музеите и паметниците на културата. Да имаше как да надникнат в него, да имаше как да разхлупят високия му лоб и прочетат какво мисли за унгарските събития, статията му едва ли би видяла бял свят и то тъкмо в този брой. А ако пък знаеха, че Йордан Русков е написал и стихотворение за тях, че го е разпространявал като позив, не само епиграмите му, той самият нямаше да види бял свят.
Което и става.
Повече от две години, след датата 10 ноември 1956 г., когато Русков разпространява стихотворението си, тече проучването на ДС кой е автора му. Кой, защото авторът на “Зов за свобода” е Румен Друмев. Стихотворението не надвишава, но и не е и под нивото на стихотворенията, фалшифицирали истината за унгарското въстание.
Йордан Русков лично разпространява в София част от листовките на 10 ноември, други изпраща по пощата на около тридесетина писатели, подбрани от него. Предишната вечер той е размножил листовките на циклостила в отдел “Култура” на ГНС, където работил. Неговото стихотворение и апела, заедно със стихотворението на Дянко Марков, писано през декември 1956 г., са единствените засега писмени свидетелства в подкрепа на Унгарската революция от български писатели, единствените творби, в която съвестта и словото се припокриват. Може би в това е и извора на ангелското блаженство, на духовната сила, която надмогва всяко насилие и диктатура и поради тази божествена правота Русков не се отмята от себе си и при следствието в ДС: “Стихотворението беше отклик на станалите събития в Унгария по това време. В него се изпрзяваше съчувствие към това движение на унгарските трудещи се, което схващах като движение на обновление и надживяване на недостатъците и погрешните методи на управление” – из протокола за разпит на 05.02. 1959; “Смятам, че това мое стихотворение е написано с твърде сериозни влияния от международно естество” – из протокола за разпит на 27.01.1959; “Смятах, че народът трябваше да вземе отношение по наболелите въпроси с демонстрации”…; “Струваше ми се, че и у нас едно изчистване на догматизма, бюрократизма и пр., ще трябва да дойде отдолу” – из протокола за разпит от 05.02. 1959; “ Събитията в Унгария ме бяха развълнували, аз чувствах, че трябва да стане някаква промяна и у нас, и исках да въздействам на читателите за такава промяна” – из протокола за разпит на 10.02.1959.
Русков е по детски наивен, невинен и беззащитен и в това е смелостта му. Нека за миг само съпоставим с него Фурнаджиев, Марангозов, Левчев, Н.Николов и се запитаме защо го правят; по-глупави ли са от Русков, за да не са наясно за какво става дума? И ще се отвори пастта на питането за морал и творчество, слово и дело, като – уви! – по-често аморалните са по-надарени от моралните. Може би защото природата на самото изкуство е аморална; може би защото надареният си мисли, че му е позволено повече, отколкото на обикновения човек; че той трябва да бъде съден по други закони.
Поради това че българинът е живял повече в робство, отколкото в свобода, той е смел, когато мине българския Рубикон – тихия бял Дунав; с особена сила това правило се отнася за творците на словото – от Ботев та до Георги Марков; в България и той е правил като всички: слушал е тайните радиостанции, споделял е пред съмишленици, възмущавал се е от конформистите, но публично е мълчал. И все пак е имал съвест: накрая е изкупил греха си. Макар да е напуснал България поради щенията на творческото си его, в “Задочни репортажи” се подлага на самоанализ, а обществото – на дисекция и казва истината, която у нас не би посмял – пък и нямаше да му бъде позволено – да каже; освен алегорично: Й. Радичков, К. Павлов, В. Петров и пр., Той явно е предпочел свободата да я каже, пред полуполовинчатостта. Тя – истината – е съкрушителна: “ Съветският съюз се демаскира завинаги като империалистическа, потисническа зла сила. Отначало живеехме с надежди, че Западът ще се намеси, че Унгаря ще поведе хорото за изтръгването на цяла Източна Европа, но освен думи…унгарските въстаници не получиха никаква подкрепа. И тук дойде първият голям и най-страшен удар от потъпкването на унгарското въстание. Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина – ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ. Че сме обречени не толкова от себе си, колкото от останалия свят. Светът ни беше обрекъл да бъдем зазиданите сенки в сградата на неговото цивилизовано оцеляване. За абсолютно всички у нас – партийци и безпартийни – тази телеграма на историята беше пределно ясна. Пред очите ни се беше разиграла най-поучителната кървава драма. Цял един малък народ беше въстанал срещу империалистическото робство. И цял един свят, претендиращ за цивилизована отговорност, бе гледал бездушно смазването на едно народно въстание от безмилостни окупатор.”
Прекъсвам за малко цитата на Георги Марков с допълнението, че това обяснява “късната” българска реакция – и на правителствено и на писателско ниво, както и защо тя не би могла да бъде друга, освен каквато е; обяснява защо “свестните у нас считат за луди” и защо дори и Ботев, авторът на тази сентенция за националния ни характер, ако бе съвременник на унгарската революция, ако бе написал истината за нея, всички, които така го тачат подир “героичната му смърт”, приживе биха направили с него същото, което направи и авторът на изстрела от неизвестна посока. Наистина – у нас само Мунчо протестира.
Довършвайки финала на “Унгарска есен”, довършвам и оценката на унгарското въстание от 1956, защото тя е актуална и днес; нещо повче – обяснява ни и станалото с нас от 1989 г. до днес: “Тъкмо след Унгария 1956-а най-настоятелно се заговори, че в Ялта великите сили си били разпределили света и че Унгария, България и другите източноевропейски страни са дадени на Съметския съюз за веки веков. Постепенно времето щеше да доказва правотата на този слух и постепенно той щеше да се превърне в най-ярко осъзнаван факт, който доведе до определена философия, определено гражданско поведение. Ако до унгарските събития всред масите съществуваше все пак смътна илюзия за някаква световна справедливост, то след тях нищо не остана от нея. В България беше популярна една фраза: “Ние сме продадени. Западът ни е продал”.
Или пък се казваше:”Светът е поделен. Ние сме отсам чертата и трябва добре да помним това!”
Оттук нататък цялото бъдещо развитие у нас щеше да се предопределя един най-важен и категоричен урок – Унгария. И трябва да кажа, че този урок беше запомнен много добре и от потисниците, и от потиснатите”.
След този урок у нас не можеше да не настъпи нравствена разруха, за нея не е виновен само социализмът. И ако западът в Ялта ни е продал, дали пък не ни купи в Малта, като цената пак ще плащаме ние, защото който по-рано не бе в играта, не е и сега. Може би поради това, че човекът е разумно същество, когато го търгуват, той единствен плаща цената на стоката.
Все едно дали се борихме, или не срещу комунизма, въпросът за нашето освобождение от него не беше в нашите ръце. Ние нямаме друг избор, освен да чакаме поредния освободител-окупатор с хляб и сол.
I I I. ПОБЕДИТЕЛИ И ПОБЕДЕНИ
В началото на юни 1982 г., като новоизбран член на СБП разбрах от някого че имам право да замина в чужбина. Понеже знаех че правото не се дава, отидох и си го поисках. Заедно с Янко Станоев бяхме командировани в Будапеща за празника на книгата. Имаше представители на всички соцстрани. Един от празничните маршрути бе в Шалготариян, провинциално градче в Северна Унгария. Натовариха ни на специален автобус от площад Вьорошмарти и едва напуснали покрайнините на Будапеща, срещу ни се зададе военна колона зелени зилове. Спогледахме се озадачено, а поета Михай Ладани ми обясни, че това са съветски войници. Много пъти, при всяко посещение в победена Унгария щяха да пресичат пътя и погледа ми военните колони на победителите. Случаят си бие шега с нас и една от шегите му бе, че към мен се насочи руска матрьона, с хубава глава и едри гърди; по облеклото, самочувствието и бялата й гладка кожа, заключих че е от комунистическата аристокрация. Така и излезе – съветската поетеса Лариса Василиева бе съпруга на дипломат в Лондон, дъщеря на изобретателя на бронята на танк Т-34; като дете бе виждала Сталин, който гостувал на баща й. Не пропуснах случая да общувам с нея; поканих я на кафе в Парижкия двор, една от сграда с изключителна архитектура. Бе след вечеря, в кафенето нямаше никой, бяхме само двама. Унгарски не знаех, а руски разбрах че не биваше да говоря – дори българския ми унгарците вземаха за руски. Помолих Лариса да поръча. И тогава видях унижението на империята, страха на победителя да говори на майчиния си език пред победения: Лариса поръча кафето на английски. За тази сцена си струваше да жертвам 120 форинта и да лиша някой от близките си от подарък.
До 1989 г., цената на словото у нас продължи да е висока за онзи, който се осмели да назове нещата с истинските им имена: авторът или плаща с личната си свобода, както Йордан Русков, или с живота си, както Георги Марков.
Видяхме и конформистката позицията на писателите – охранители на статуквото.
Като че ли междинно положение няма.
Както в математиката съществува числото р, малко все му нестига, но без него не може, така и в изкуството неговият заместител е като че ли способността на поета да улови същността на явленията, т. е. така нареченото универсално. Във високия ценностен ред на политическото и поетическото, свързано с Унгарската революция от 1956, се вписва и стихотворението “Надпис” на Атанас Далчев. Във всички негови издания след 1960 г., то е датирано с 1956 г.Смисълът му е такъв, че всеки търсещ подтекст не може да не го свърже с унгарската 1956:
Всички паднали за свободата,
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.
Тъкмо пролятата кръв прави разломът на комунистическата система непоправим; завинаги остава да зее разломът между властта и народа; между страните от Източна Европа и Русия; между жертвата и палача; между честта и безчестието; между смелия и страхливия; между роба и свободния . И понеже малцина са сред доблестните, а всеки иска да изглежда герой в собствените си очи; и понеже не може да е герой, то той ги търси, изживява се чрез другия и другите; в историята на миналия век това бяха унгарците, в историята на българската поезия от 60-те и 70-те години това бе нравствената позиция на Атанас Далчев. Дори и при всеобхватната цензура той не може да не е намерил начин да каже истината и не може това стихотворение да не е за унгарската 1956-а.
А може.
Стихотворението е публикувано в бр. 43 от 18 октомври 1956 г. на стр. 3 на “Литературен фронт”. Далчев не е от авторите, които – написали – и публикуват. Дори само поради творческата му природа, не можем да допуснем че това стихотворение е написано по повод – и то на събития, които още не са се състояли – има цели пет дена до 23 октомври, когато въстанието избухва. Но времето работи за творбата и универсалният закон, обяснявайки следствието, неволно се превръща в причина.
Всички искания на унгарските въстаници от 1956 г. бяха постигнати след 1989 г.
Но това вече не беше резултат на въстаналата спонтанност. Не бе резултат на нашите усилия станалото след 1989 г., и у нас. В края на 1989 г. ние бяхме в положенето на човек, който след добра вечеря е измил зъбите си, облякъл е пижамата, седнал е на разстланото легло и тъкмо, когато се кани да легне и – започва земетресение; мно-о-о-го след това площадите се изпълниха с хора , които очакваха че като бъдат махнати комунистите и благата ще потекат към тях. Но не потичаха – и когато уж бяха махвани, и когато идваха техните мутанти, а още по-малко, когато се завръщаха “под вънкашност чужда и под име ново”.
И пак унгарците – сигналната уредба но Европа срещу противоестествеността на комунизма, които първи – и единствени – въстанаха срещу него, скочиха и сега; с демонстрациите си, започнали пак на 23 октомври т.г. те ни сигнализират, че това, което стана през 1989 г., не е продължение на започнатото през 1956. Ние, като по-бавно загряващи, отново им се възхищаваме с думите от 56-а, и както в 56-а – продължаваме да търпим; уж в демокрация, а не в диктатура наужким. Дори езика на демократичните медии е като на тогавашните. Според БНТ това са “десни екстремисти”.
Но…победени ли са победените и победители ли са победителите?
Битката продължава …
Унгарското въстание още не е приключило.
Българското не е и започвало.
Октомври, ноември 2006 г.
Публикувано в Критика | Leave a Comment »
Преди години толкова бе комисионната. Казват, че сега се удвоила. Но не за нея, растящата като цените, обезценяващи парите, ми е думата. А за ония, които уж са срещу комунизма. Уж, защото така, както противоестествено много бяха в началото, с времето неусетно се стопиха като пряспа по южния склон на Витоша; сега се белеят гърчави само в усойните падини. Пълнежът на предишното мнозинство днес е пълнеж на новото; на всяко. Вечните готованци и нагаждачи, вечният манталитет на ползвателите, за които и капитализма е социализъм. И ако кучето скача според тоягата, те – според файдата!
Знам ги още от ученическите години, силни от своята заедност; колективисти, поради несигурност вкопчени един в друг; така не се и налага да се развиваш персонално; многостта е повече от единицата: какво тук значи някаква си личност; смазва всяка различност, или опита за това. Боже, какъв комформизъм! Какъв страх – или невъзможност – да си Ти!
Ония, несъгласните, отстояващи себе си, в един клас от 30 ученика са трима-четирима: – 10 %!
Горе-долу същият бе процентът им в казармата; и в годините на следването; толкова бяха и в редакциите, и в някогашния Съюз на писателите…
Тези шепа спартанци пред сганта на Ксеркса, мъдреци без власт, с власт над себе си; като всеки, който държи на принципи – в конфликт с удобните; несъгласни със статуквото; исконна опозиция! Те бяха същите в същото количество и в социализма, те не влязоха в конвенция с властта; те бяха затваряни, убивани, маргинализирани. И при комунизма, и при демокрацията ги определят еднакво: отживелица, пещерни антикомунисти. Сякаш българският комунизъм не бе пещерен. Каквото повикало, такова се обадило.
Може ли общество в такова съотношение да създаде друго общество, освен подобно нему?!
Затова и пещерна излезе и демокрацията ни!
Дайте да натоварим, сега ни е паднало! Законът е за другите, не за нас.Тайната власт пак е по-силна от явната. Няма въздух за свободомислие, всичко е опошлено, наподобено, а не автентично…
А те? А тези, за които не всичко е позволено?!
Пак са си там, където бяха! Отвратени – свиха се в себе си; достойнство, което се оттегля в мълчание; гледат ги, а ги не виждат, виждат ли ги – ненавиждат ги: неудобното малцинство; камъче в обувката; камъчето, което обръща колата!
Солта на земята!
10%!
Даже нямат и толкова: – 6.8!*
*6.8 е процентът на гласувалите за “Синята коалиция” на последните парламентарни избори.
27,28.12.2009
Публикувано в Публицистика | Leave a Comment »
Litforum's Blog 