І.
Здравейте, братчета прасенца, споделям си селския уикенд. От петък вечер съм се отдала на систематично и системно унищожаване на военновременните запаси на мама и тати. Двата израстъка, в гумени ботуши, плетени шапки и дрехи стил „соцконфекционен разкош“ (наследство от майка им) овършаха гори, треволяци и дерета и забогатяха с торба жълъди, 5-6 полуотровни гъби, есенни букети и някакъв ръждив винкел, който според големия израстък е пушка на ловец, изяден от известните със стръвността си равадиновски чакали. След обилният съботен обяд гузната ми съвест проговори и ме подтикна да върша нетипични неща. Въоръжена с тесла, кило пирони и вял ентусиазъм, кандисах на воплите на израстък № 1 да построим апартамент на Мечо. Мечо е страшно куче-пазач с баща неизвестен, вероятно боксер и майка от известната руска порода Казанска превъзходна, но пък с баба Хрътка. „Апартаментът“ се получи чудесен, тип алпийски, за толкова ни стигна материала. Изтощена от усилията, реших да ударя лек следобеден сън. Набързо приспах израстъците, метнах очилата настрани и хоризонтирах преяли телеса. Морфей обаче беше си взел почивка – след петнайсет минутно въртене се отказах от опити да заспя и се надигнах да си взема от ония книжки, дето са като слънчогледови семки за душата и никога не бих си признала пред някого, че съм чела. Замръзнах в позата на тоя в дясно. Ролята на тоя в ляво се изпълняваше от огромна, тлъста хлебарка, стоеше гадината неподвижно и ме дебнеше кога ще заспя, за да се гаври с беззащитното ми тяло. В иначе страхливата ми душа се събуди майчинския инстинкт, в името на децата си реших, че трябва да вляза в открит двубой с мутанта и със справедливия гняв на Уолъс (почти толкова синя от гнус), сграбчих чехъла. Последвалата сцена ще запазя в тайна, само ще кажа, че едва ли съм била елегантна гледка, пищейки за кураж, по тениска и чорапи налагаща стената. След като вдигнах цялата къща, събрах тълпа сеирджии и предизвиках вълнения като по Японското крайбрежие в сезона на цунамитата, установих, че гадното черно нещо продължава да стои невъзмутимо и непоклатимо на стената. Майка ми ми подаде състрадателно очилата, само за да установя, че съм блъскала с патъка по парченце гума, забито с пиронче в стената, на което някога нещо се е държало. Историята никога няма да разбере какво е висяло там, но същата тази история няма да забрави дълго танца на лудостта, който изпълних брилянтно и беше повод за двудневни закачки от страна на фемилито. Дори израстък № 2 разбра как се е изложила майка му.
Всички останали събития от тия два дни бяха подчинени на доволството на останалите да ме тровят с остроумни според тях подмятания. Бях готова да им сготвя от ония гъби, дето децата довлякоха от гората, но разума надделя- после нямаше да има кой да измие чиниите, а това е дейност, която съм възненавидяла от години.
Тъкмо когато си мислех, че драмите са приключили и ще прекарам остатъка от уикенда в лежерно безметежие, се оказа, че Съдбата скучае и има други планове.
ІІ.
– За нищо на света! – кръстосах решително ръце и се опитах да изглеждам непоколебима. На майка ми обаче тия не й минаваха. Трийсет и кусур години съвместен живот с Овен, калил овнешкия си нрав във едно-две училища в айтоския балкан, две десетилетия служба на закона и пет-шест полицейски мисии в горещи точки на света, бяха превърнали от крехката, миловидна блондинка жена, която без да й мигне окото би накарала и Хитлер да си сменя редовно чорапите. Без изобщо да отразява факта, че съм с една глава над нея, две деца и петнайсет годни трудов стаж, ме тръшна на един стол, загреба щедро от малка, миризлива кутийка с ..ами, с нещо, в нея и го плесна на лицето ми. Изсумтях нещастно и се оставих на манипулациите.
Чудите се кое е превърнало таз лъчезарна инак жена в Менгеле и кое я е накарало да експериментира връз първородното си чедо с разни субстанции с неясно съдържание? Ами…
Всичко започна на кротката семейна вечеря. Масата се огъваше от блюда, израстъците се надвикваха, вилици щастливо потракваха, а докато баща ми водеше лют спор с Израстък № 1 кое е по- вкусно- филия намазана със сладолед или риба с шоколад, аз гледах благата, отрупани връз масата с обречения поглед на човек, осъзнал невъзможността да остане безразличен пред подобен кулинарен разкош и поел на плещите си нелекото бреме на страданието от двете кила, които неминуемо щяха да се усучат около талията ми. И тъкмо жертвоготовно се пресегнах, за да докопам огромна, сочна и димяща сарма, когато въздуха бе разцепен от писъка на майка ми. Подскочих около метър нагоре и замръзнах с вилица във въздуха, със сепнато-озадачено изражение на лицето. Двата израстъка, очаровани от вокалните възможности на баба си, зяпнаха към нея възхитено и занемяха от възторг.
– Какво е това на носа ти?! – фалцетът на майка ми набразди покривката, строши леда в чашата на баща ми и докара до нов прилив на възторг двата израстъка, които бяха провесили ченета и вторачили очи с респект към нея.
Събрах очи и се опитах да видя какво е провокирало драмата в очите на майка ми. Зави ми се свят, но нищо не видях и с въздишка се разделих с вилицата, поемайки към огледалото. И тогава я видях. БРАДАВИЦА! НА ВЪРХА НА НОСА МИ! Стоеше си там, невъзмутима и непокладима, голяма като Гибралтарската скала. Кога се е появила, по дяволите?!?
-Жаби! – изрипах сепнато от категоричния глас, извиращ иззад лявото ми рамо, изпълнявайки сложна стъпка от ирландски народен танц.- Сигурно си пипала жаби! Чувала съм, че краставите жаби предизвикват брадавици. – Тонът на родителката ми беше леко укоризнен, все едно винаги ме е подозирала в тайни занимания със земноводни.
– Никакви жаби не съм пипала!- почти изплаках. Ама какви са тия глупости, аз да не живея насред блатата , във тръстиките, та ми нарежда за жаби?! Върнах се повяхнала на масата и втренчих обречен поглед във небитието. Дори вида на огромната порция печено пиле със зеленчуци, сочните, ухаещи наденички, хрупкавите панирани чушки, салатите, потната кана домашно вино от бъчвата на дядо ми и аромата на печени ябълки с канела не можаха да разсеят мъката ми. В съзнанието ми се лутаха апокалиптични картини как Елка, с огромна брадавица на носа, чака да мръкне, за да си подаде носа навън.
Баща ми, до тоз момент мълчаливо наблюдаващ развиващото се около него, се подхилна доволно и занарежда:
– Жалко, че и майка ти няма, можехте да си спретвате сборища по пълнолуние.– и я погледна със сардонична усмивка. Иванка хладнокръвно му се усмихна и го попита:
– Искаш ли десерт? – споменаването на десерт довежда баща ми до възторжено-оплезеното състояние на пекинез пред наденица.
– Искам?!
– Изядохме го – кротко отбеляза тя и отново се обърна към мен.- Трябва да одерем жаба и да наложим брадавицата с одраната кожа, така съм чувала. Утре сутрин ще отидем до блатото. – И това ми било жена с претенции за модерност, как ще ми говори такива работи, какви дранета, какви кожи, нали не мисли сериозно, че ще се втурна в лов на земноводни и ще ПИПАМ дори тез лигави, зелени изчадия. Продължих да се взирам кахърно и да окайвам погубените си младини, когато гласа на баща ми отново ме извади от унес:
– Нищо де, не се притеснявай – гласът му беше подозрително съчувствен – Поне няма да се налага да си подновяваш шофьорската книжка, за управление на метла с дълга дръжка лиценз не ти трябва… – мил човек, с кеф да му нарисуваш мустаци с перманентен маркер, докато спи. И продължи да ме успокоява – Даже ще ти подаря шалче, бяло-зелено-червено, да се знае под какъв флаг летиш! – Доволен от остроумието си, сам се разхили на хрумването си и без да проявява видимо притеснение от унищожителния ми поглед, продължи да се наддумва с израстъците, този път на тема „10 начина да одерете жаба и да си ушиете шапка от кожата й” .
Драмата ми започна да добива катастрофални размери. Принципно се смятам за галеничка на Природата, която при създаването ми щедро е използвала ресурсите си и към кръстоската от странджанските гени на баща ми и ослепителната усмивка на майка ми, таз същата Природа е добавила десетина сантиметра бонус към краката ми и трийсетина точки бонус към кю-то ми. Резултата, скромно да отбележа, ме задоволява напълно и до тоз злополучен ден ми даваше душевното спокойствие на жена, която съзнава, че и след петдесет години ще бъде забелязвана и одобрявана(от различни таргет групи, естествено, но пък целта ще е постигната- всеобщо възхищение и невъзможност да се устои на чара ми, ха!) Изведнъж осъзнах, че оттук нататък ме чака самотното битие на Онази с Брадавицата на Носа, сочена с пръст от дечицата и използвана от майките на същите тез дечица за плашенето им. Това ме доведе до нов пристъп на кахърност и в паниката си грабнах телефона и се обадих на баба.
Хич да не бях го правила. Вместо успокоителните, топли думи, които се надявах да чуя, баба ми ме застреля с инфото ,че ауууу, БРАДАВИЦА?!, щом се е появила една, да знаеш, още поне СТО ще ти се появят, обаче, да не се притеснявам, имало лек, една нейна братовчедка, която била женена в някакво село край Тополовград, та лелята на мъжа й на таз братовчедка, правела мехлеми. Ама тя лелята можело и да е умряла вече, зер не ги е чувала от петнайсет години, затуй, я чакай да намери телефона, да се обади, пък после ще ми каже какво да правя. Междувременно, да съм опитала с одрана жаба, много помагало.
Минаха два изпълнени с кошмарни видения часа, през които стоях с втренчен в стената поглед, а какофонията, предизвиквана от израстъците и дядо им звучеше като от друга галактика. От ступора ме извади телефонен звън – баба, открила въпросната знахарка и взела рецептата за мехлема. Майка ми се зае със забъркването му, а крайният резултат имаше вид на нещо, изплюто от квартална котка след преяждане от казаните за боклук. И миришеше подобаващо, което е напълно обяснимо, като се има предвид, че основната съставка на вълшебното мазило е счукан чесън и свинска мас.
Дали съм се излекувала? Брадавицата- да, но душевната травма дълго още ще стои. Добрата новина е, че имам още половин кутийка от лечебната гняс, така че, ако ви се появи брадавица, да сте спокойни- ще ви излекуваме!
И да ви предупредя- ако видите жаба, за нищо на света не я пипайте! Подли животни са те, гледаш го такова малко, ококорено, пък какво коварство се таяло за невинния им зелен облик!