artefacttum

Два от отговорите на Александър Христов и Владимир Полеганов на въпроси на Мехмед Aтипов за сп. Страница (от бр. 1, 2016)

М.А.: Истински ли е този сън в „Следобеди, които топят дървета“ (т.е. наистина ли е сънуван или е измислица, целяща да предаде посланията, които искате да изпратите)?
А.Х.: Всеки разказ има някакъв катализатор, случил се в реалния живот или в съзнанието на автора, но той на пръв поглед може да няма нищо общо с разказа. Това няма отношение към самия текст, според мен. В този смисъл едва ли е важно дали аз съм сънувал този сън, дали съм го измислил, или някой ми го разказал. Когато разказът е готов, всякакви предпоставки за неговото написване губят важност по същия начин, по който скелето губи значение, след като къщата е готова…
М.А.: Имат ли какво да кажат днес младите автори и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?
А.Х.: Ако един писател няма какво да каже, той е изправен пред сериозен проблем, независимо дали има една книга или десет. Не мисля обаче, че в литературата има „трябва“ и „не трябва“. Никога не бих изрекъл нещо от рода на „дайте път на младите, само защото са млади“. Доколко един глас ще бъде чуван, зависи от силата му. Ако един млад автор си мънка под носа, сам си е заслужил да не го чуват. Но ако им хубав изнесен глас, ако не го е страх за какво да вика, никой не може да се направи оглушки вечно, най-много да му потече кръв от ушите.

М.А.: Текстовете в книгата Ви не разчитат на сюжетите си, поне не само на тях. Смятате ли, че изборът на тема и добре подбраният сюжет са сред основните необходимости за създаване на добър разказ или смисълът е в постигането на желаното внушение?
В.П.: Зависи от това, което авторът иска да разкаже или да предаде. В случая с разказите в сборника ми съм се опитвал да предам състояния. Те са моите „сюжети“, с малки изключения. По отношение на темата — вярвам, че тя е основна за едно произведение. Ако няма тема, един начален образ, при мен писането просто не се получава.
М.А.: Много от разказвачите в поредицата „нова проза” представят като събирателен център на преобладащата част от чертите на обществото в текстовете си София, но се забравя и едно обръщане към провинцията и по-скоро селото. Как гледате на тази опозиция?
В.П.: По-скоро виждам две възможности за новата литература: провинцията и селото. Трябва да се търсят нови начини за осмисляне и описване на София, погледи, които да стигат отвъд представата за града от 90-те години — като място на ширещи се несправедливост и нищета, през което обаче творецът се плъзга някак бързо, без желание за впускане на дълбоко или излитане нагоре (за птичи поглед, да кажем). Алтернативните, фантастичните и хиперреалистичните картини също могат да казват истината за града. Същото се отнася и за селото и провинцията. Това са огромни пространства, огромни възможности за писателя. И понеже това е правено и преди — разказите на Васил Попов, на Радичков, на Йордан Вълчев — не виждам защо да не се опитваме да го правим и сега. Така че въпросът не е да видиш опозицията или да вземеш страна в нея, а да не се ограничаваш.

Артефакти от края на 2015 година

Владимир Полеганов в Перото (използваме снимка от страницата на Перото във Фейсбук)

В края на всяка година е месец декември, а неизбежно през декември се готвят малки и големи за празниците. Някои деца на пешеходната пътека твърдят, че са били послушни момчета и затова трябва да получат подарък. Неизбежно е.

Неизбежно и „обитателите” на този блог свършиха нещо през изминалите 50 – 60 дни. Ето някои отломки от събития и моменти, които вписвам покрай всички други неща, които е необходимо (или не толкова) да се впишат.
Емилия Дворянова и Миглена Николчина участваха в разговор за литературата на 12 декември в НДК в рамките на Международния литературен фестивал, който тази година беше с акцент на литературата на Иберийския полуостров. Както по-късно на същото място Бойко Пенчев щеше да каже с присъщата му ирония „публиката е точната, за мястото не съм сигурен”, така и Емилия Дворянова сподели, че вместо да се водят дълги разговори могат да се четат книги. Обаче разговорът им, чийто въпроси бяха подавани от Марин Бодаков, протече доста интересно и завърши актуално от обществено-политическа гледна точка, с извода че битката с мафия се нуждае от добри начални учители, които да ни научат да ценим справедливостта.

Емилия Дворянова получава наградата на Портал Култура

Малко по-рано, на 1 ноември, романът „При входа на морето“ на Емилия Дворянова получи първата награда на Портал Култура в категория Проза за 2015 г.

Владимир Полеганов също взе участие в Международния литературен фестивал. Той представи на четене в Литературния клуб „Перото” откъс от нов роман, върху който работи от известно време. Също така разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction 2016 на издателство Dalkey Archive Press.
Александър Христов участва в проекта на Ballantine’s
Александър Чобанов написа нов сборник с разкази „Квантова градина“, който бе издаден от „Хермес” и беше представен през месец ноември в София. Ако последвате връзката можете да прочетете откъс от един от разказите в тази книга.
Мисля, че най-сериозна работа през изминалата година свърши Христо Бойкикев, но тъй като тя е извън полето на литературата, няма да говоря за нея, но ще подчертая, че все повече хора я подкрепят, защото има отношение към справедливостта и реформите.
Я. Р.

Магистърска програма „Творческо писане“ в НБУ. Ако писането е важно за вас

Департамент Нова българистика в Нов български университет обявява есенен прием за магистърска програма „Творческо писане“. Ако писането е важно за вас, ако вярвате, че в литературата има смисъл и наистина си струва…, заповядайте!

Програмата предлага обучение по творческо писане, подготвя за сериозно литературно проучване и самостоятелно творчество, което, освен че трябва да завърши със създаване на собствена книга, спомага за създаването на навици и умения, потребни за живота на всеки продуктивен писател. Програмата съдържа три теоретични курса, всички останали курсове предполагат практическо упражняване на уменията, заложени в темите на курсовете (писане, четене, коментар)
Преподаватели в програмата са известни писатели и публицисти, като: Емилия Дворянова (проза), Едвин Сугарев (поезия), Йордан Ефтимов (поезия), Пламен Дойнов (драма), Михаил Неделчев (публицистика) и др.

ЗА ВЪПРОСИ И КОНТАКТИ

emiliya.dvoryanova@gmail.com

СРОК ЗА ПОДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ
Срок за подаване на документи, 27 октомври 2015 г.
Подробна информация може да намерите в сайта на НБУ.

„При входа на морето“ – романът на годината

Емилия Дворянова с диплома за наградата

На 22 май 2015 г. на официална церемония в рамките на 20-то юбилейно издание на „Салона на изкуствата”, в зала 7 на НДК, видимо развълнувана и неочакваща, Емилия Дворянова получи голямата награда на Националния дарителски фонд „13 века България”. Журито в състав проф. Миглена Николчина (председател), проф. Клео Протохристова, проф. дин Иван Еленков, доц. Бойко Пенчев и миналогодишният победител в конкурса Емил Андреев, избра измежду романите, издадени през 2014 г., „При входа на морето“ , защото се противопоставя на мрака и тъмнината със светлина и надежда, както обяви номинацията председателят на журито. По-късно в коментар в сайта си Миглена Миколчина обобщи за романа:

„Той ни припомня високите достойнства на българския език и високите цели на истинското изкуство. Той ни припомня, че по-голямата част от човешкия живот протича вътрешно, че животът се състои не от анекдоти, а от усещания, мисли и вълнения, че човешкото страдание и страсти не са непременно видими.”

За повече посетете: https://miglenanikolchina.wordpress.com

Останалите номинации бяха:
„Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов,„Жанет 45“
„Отвътре“ на Радослав Парушев, „Сиела“
„Осияние днес“ на Красен Камбуров, „Летера“
„Понякога ангели“ на Емил Тонев, „Хермес“
„Разглобено лято“ на Людмил Тодоров, „Жанет 45”

Накратко за сборника „Izbor iz suvremene bugarske književnosti”

Салонът на изкуствата и Националният център за книгата към НДК организираха официалното представяне на антологията “Izbor iz suvremene bugarske književnosti”. Организацията и идеята на тази инициатива дължим на Светлозар Желев. Изданието беше представено от Ани Илков, Светлозар Желев и Ана Васунг (съставител на изданието, преподавател по български език в университета в Загреб, разказите на младите автори са превод на нейни студенти, надяваме се бъдещи преводачи). Предвижда се втори том на антологията, в който да се включат още автори от поредицата „Нова поезия и проза” на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. В “Izbor iz suvremene bugarske književnosti” участват Александър Христов, Белослава Димитрова, Надежда Дерменджиева, Зорница Гъркова, Стоян Ненов, Тодор Тодоров и др. Авторите заминаха за среща с публиката в Загреб.

Дългото четене в „Яйцето”

На 27 април 2015 г. в „Яйцето” Ани Илков представи новата си книга с поезия – „Подготовка за напускане на сърцето“ – стихосбирка с най-нови и избрани любовни стихотворения. През следващите две вечери се състоя четене на авторите от поредицата на университетско издателство „Нова поезия и проза”. Александър Христов прочете пред публиката краткия си разказ „Пиронът“, който спечели през 2014 г. Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazine. „Пиронът“ можете да прочетете на http://liternet.bg/publish30/aleksander-hristov/pironyt.htm. Владимир Полеганов запозна присъстващите с настоящите му текстови занимания, с намерението за написване на роман. На него му престои участие в Школата по творческо писане в Созопол, която е възможно да му се отрази позитивно и стимулиращо.
По време на двете вечери четоха също: Боряна Василева, Валентина Минчева, Дани Радичков, Ghostdog, Зорница Гъркова, Петър Тушков, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева и др. Преди четенето на всеки автор Ани Илков очертаваше спецификата на почерка му.

Записки за и от „Аспарухово”

сн. Петко Момчилов

В онази вечер, когато дълго водата тече от раната на небето и сякаш нямаше да има край, а политиците цяла нощ си разменяха любезности, в онази нощ, ние, които все пак бяхме далече от потопа, приютени временно в своите собствени Апокалипсиси, загасихме информацията, която идваше по различни канали и заспахме. На следващия ден щяхме да се утешим със смси в помощ на пострадалите наши съграждани или да отделим дрехи, белина, вода и други неща.  Едно момченце щеше да опакова играчките си, да напише в лист от тетрадка името и възрастта си – седем години – и да ги изпрати до друг седемгодишен непознат приятел, който е загубил в наводнението своите собствени играчки.
Не зная точно в кой момент Димо Димов е затворил книгата със стихотворенията на Бродски и взел това решение. Не зная колко време му било необходимо да стегне багажа си, нито с какво е пътувал на изток, където нуждата от него, или пък нуждата за него да бъде там го е водила? Не зная дали е разговарял с някого  по време на своето пътуване, дали, ако е пътувал с автобус, по време на почивката, докато се е разхлаждал с минерална вода, понеже кафе не предпочитал, е разказал на някого за целта на своето пътешествие. Струва ми се, че го виждам с онези движения, привични му, да разговаря с някой спътник за своето желание да бъде точно там, може би е споменал, че пише разкази и би му се искало… Не зная как е протекъл разговорът и колко дълго Димо Димов е търсил жилище, в което да отседне, но със сигурност знам, че след като предплатил съответните дни, които възнамерявал да остане (за радост на наемодателката, защото безспорно радост е да приютиш летовник в това дъждовно лято и освен това да не носи в банята пясък от плажа, понеже нали постоянно вали. Навярно това си е помислила наемодателката или наемодателят, но всичко това аз мога само да го въобразявам) се упътил към центъра на пострадалия квартал, там открил други подобни на него, решени да помогнат, докато Държавата се самоизяжда. Взел ръкавици, ботуши, маска и лопата. Взел каквото му дали и тръгвал. Тръгнал там, където трябвало. Със сигурност вечерта, когато се прибирал наемодателката му откривала следи от кал, а дрехите му и косите му са миришели на тиня. Заради тези неудобства навярно тя надали е смъкнала от наема или му е върнала част от парите, дори след като разбрала целта на пребиваваното му в нейния град. Димо Димов, разбира се, не мислил за това, дори по някое време може би е забравил , че е писател, защото сутрин със сигурност се събуждал с болки, за които се казва обикновено, че са и на онези места, където никога не е предполагал, че има мускули. На обяд свалял маската, която предпазвала дробовете му от пясъка и пиел кафе, вече нямало значение, дали в началото на неговото пътуване го е харесвал или не.
Когато се върнал у дома, спал дълго, а после поискал да напише нещо, но нали за писателите е казано, а и Бродски на едно място се съгласява с това, че те трябват да погледнат отстрани преживяванията си, за да могат да ги коментират, той седнал и написал ето това, което ми предостави:

„Вчера се прибрах в София и все още се опитвам да се наспя. След седмица в „Аспарухово” като доброволец, ето някои мисли, неподредени и кратки, в отговор на многото въпроси как е било там.

Беше кално. Никога не съм си представял, че може да има толкова много кал и тиня на едно място. И тази кал и тиня да е в домовете на хората. След няколко дни тази кал се превърна в пепел и прах, и по улиците в „Аспарухово” масово можеха да се видят хора, който слагаха маски на излизане от дома си. Нещо, което не съм виждал никъде другаде, освен по различни летища по света.
Разбрах, че няма значение дали си образован или необразован, дали си висок, нисък, българин или чужденец, богат или беден, с добра работа или безработен, защото единственото важно нещо е да имаш желание. И ако имаш, ще намериш начин да помогнеш.
Разбрах и колко лесно може да се работи в екип с хора, с който никога преди това не си работил. Как с тези хора може само след няколко часа да се сработите толкова добре, че да е нужно само едно кимване, за да са разберете помежду си. Разбрах също и че с някои хора, въпреки общата кауза, никога не можете да работите заедно, не и ако искате да има резултат.
Странно е, но разбрах по-добре и ценността на една магистратура като Трудова и организационна психология. Не че преди не съм се досещал, но точно през тази една седмица понятия като „групова динамика”, „трудова психология” и прочие придобиха съвсем друго значение за мен. Така да се каже, теорията и практиката се срещнаха някъде из улиците на квартал „Аспарухово”.
Разбрах също така колко е приятно някой, доскоро съвсем непознат, да заспи от усилията през деня, облегнат на рамото ти и по някое време да те докосне с пареща ръка в съня си, а по-късно, когато вече се е събудил, да ти благодари за близостта.
За удивителната липса на организация на държавно и общинско ниво няма да коментирам нищо, защото все още не мога да я проумея. Но е плашеща, и то дори при бедствия от такъв мащаб.
Плашеща е липсата на информация, плашещо е как тази липса създава хаос и паника сред живеещите и сред пострадалите, като същевременно става добра почва за какви ли не слухове и интерпретации.

В Аспарухово разбрах наистина какво значи съпричастност. Разбрах и какво значи благодарност. Искрена и от сърце.
През изминалата седмица разбрах също така колко е прекрасно е да те прегръщат непознати хора. Непознати, но след прегръдката вече близки. Да ти стиснат ръката или просто да ти кажат няколко думи, техни си думи, всеки своите.
Бях там и помагах.”

Записки ОТ Димо Димов, записки ЗА Яница Радева

При входа на един нов роман: „При входа на морето” от Емилия Дворянова

Да пишеш за книга, чиято среща с читателите предстои е занимание, без съмнение, отговорно. А да пишеш за автор, чието творчество с интерес следиш, е освен това и трепетно занимание. Дали трепетът не от същото естество, като онзи, с който авторът очаква книгата си? Още не е я видял, тя все още не се е родила, още не може да бъде подредена в библиотеката сред останалите книги – „Къщата“ (1993), „Passion или смъртта на Алиса“ (роман-фуга, 1995), „La Velata“ (1998), „Госпожа Г.“ (2001), „Земните градини на Богородица“ (2006), „Концерт за изречение“ (2008). Както и сред книги като например „Вълшебната планина” на Томас Ман. Да, наистина, новият роман на Емилия Дворянова, за който ще опитам да кажа няколко думи – „При входа на морето” може достойно да бъде подреден до знаменитото произведение на Томас Ман. Не споменавам случайно точно тази творба на немския писател, както и Емилия Дворянова не споменава случайно този роман в своя. Родството между двете произведения надхвърля сходството на нивото на сюжета с пребиваването в санаториум на главните им персонажи, с гонга, който кани около масата, с появата на „Сън в лятна нощ” и в двете произведения, както и забравата на биографичното време, дори и сходстовото на някои персонажи: в „При входа на морето” ще се открои на читателя името Клавдия… Клавдия с плитките. Тук Клавдия е страничен, дори странен, епизодичен персонаж, персонаж „цитат”. Някои герои или техните особености, които се явяват епизодични за „Вълшебната планина”, са станали централни за главните герои на „При входа на морето” на Емилия Дворянова (сещам се за желанието на Хана да остане завинаги в санаториума). Но изводите и успоредните прочити нека оставим на литературните интерпретации. Работа на критиците ще е също да проследят дали „При входа на морето” не е българско постижение от характера на „Вълшебната планина” и дали освен това няма да открият в него и една нова нишка, или по-добре да кажа – посока в писането на Емилия Дворянова. Дали няма да бъдат открити там (нарочно оставени) следи от предходните романи на писателката.
Тук аз искам да споделя нещо от моя личен опит в прочита на романа. Усещане като изкачване по вита стълба. Отделните епизоди са като изкачване на ново ниво или на нов етаж и на всяка извивка по тази стълба-роман се оглеждаш и те обзема чувство за повече светлина. На първото ниво е калта, която се полепва по човека „като втора кожа” и той сякаш ще се излюпи нов, пак на същото ниво е и басейнът с изворна вода в подземието на санаториума, от който също излизаш прочистен. Ако това прочистване в калта и басейна можем да четем като изчистване на тялото, то всички други изкачания по витата стълба на романа водят към прочистване на духа – докато стигнем до извисяването на дъгата, на слънцето, на героинята над скалите и свалянето на превръзката, както свалянето на страховете и съмненията може би… Важни моменти по тези изкачвания към точката, където ще се състои романовата епифания, са вечерите. Особено петъчните, белязани с очакването на доктора. Докторът е важна фигура за романовата плътност, която макар да се появява директно само в началото на творбата, читателят в нито един момент няма да забрави. Докторът е едноверменно копнеж и всеприсъствие, оставящ знаци, послания, дарове; негрешащ, защото привидната му грешка (диагнозата изписана като melencolia II) е всъщност важен елемент от романа, негова „втора кожа”.
„При входа на морето” макар че е роман, забравил биографичното, миналото време на своите герои, помни астрономическото – сезоните, сънищата – те са зелени. Той се взира в морето, което има свойстсвото да се мени, но в което не се къпе никой и не се плава (като в морето на живота или кое да е друго море). Затова пък романът потапя читателя в онези околоплодни, хранителни води на словото, чрез които пребиваваме почти физически в творбата. А морето от новия роман на Емилия Дворянова, не е онова от „Земните градини”, то е като стена, то не пропуска навътре, всичко връща обратно, няма излаз от брега му към друг бряг, а не е ли точно този бряг другия? И всички пътища назад към света са непроходими, кални, затворени. Няма връщане. И целият свят сякаш е забравил за обитателите на санаториума, в който… от какво се лекуват всъщност? От какво друго, освен от живота?! Но и тези, лекуващите се от живота и света, гости на санаториума са забравили света, който е някъде там. Те не питат за него, не страдат за нищо, останало някъде там, не съжаляват за нищо. Те са сякаш в зелената багра на покоя. Покоят, който на цвят е зелен, покоят, който е сън. В зеленото, след което идва преображението. И наблизо има някого. Кой е? Той е. И за всекиго има кехлибарена круша като знак за любов.

Публикация в сп. „Море”, бр. 1, 2014
Яница Радева

Фентъзи, но не съвсем…

„Деконструкцията на Томас С.“ е  сборник от разкази и новела, който излезе  неотдавна в поредицата „Нова проза“ в издателството на Софийския университет. Този сборник е дебютна книга, но би следвало да допълним, че е много компактна и промислена дебютна книга. Авторът, Владимир Полеганов, както сочат кратките биографични бележки, е магистър по психология, а това е не без значение за построяването на психическото пространство в разказите му, защото то е не е от фантастичен (както излезлите вече критически наблюдения предполагат), а от вътрешно психичен характер. (…)
И птиците, и перата, и книгите, и раните, и градовете, и сградите, и машините в тази проза са алегория. Чрез сетивни  субекти, обекти, предмети Полеганов онагледява абстрактни значения.
Птицата е важно означаващо за прозата му, нейният вид, биосреда, особености на живот, полет, оперение, всички тези реални (реалистично представени) характеристики на обекта служат, за да бъде изразена духовна, психическа същност. Най-често в тази проза птицата е алегория на вдъхновението. Поне така може да бъде прочетен първият разказ в сборника „Птиците“, а перата й са думите. От разкъсаната телесна цялост (марля, дреха) се „ражда“ творчеството. Разкъсана марля никога няма да покрие раната, тъй както тъмносинята „кръв” върху листа винаги ще е обилна. Мастилото и кръвта са субстанции, между които може да има единствено знак за равенство. Разказът отворя и темата за лудостта, но предадена не като диагноза, а като състояние на духа, като способност на обитаване на (друг) свят. Такъв прочит ни предлага и друг разказ, отново с птича семантика в книгата – „Перото”.
„Деконструкцията на Томас С.“ се „отваря“ и „затваря“ от текстове с птици и рани. Както в „Птиците“, „Градове и рани: първо пълно издание“ е разказ концентриран върху не реалния, а психическия свят. Градовете в него, друга безспорно важна тема за Владимир Полеганов, са като че ли два – поне сюжета така ги назовава – а може би всъщност са две лица на един и същ град – психическото и физическото. („Жителите му обитават града с телата си  и псевдограда със съзнанията си.“)   Раните, „украсяващи“ телата на жителите на псевдограда, са не реални, макар сюжета така да ги представя и по този начин да позволява алюзията за фентъзи прочит на историята, или като приказка. Полеганов на няколко пъти използва това сравнение, но за да се разграничи от приказното разказване. А това е важна сигла, оставена от автора в текста. Това, което разказвам, казва той не е приказка. А какво е всъщност – история за духовната ни същност. За живота ни, който е рана. Нещо друго, извън сюжета, с което трябва да бъде спомената новелата „Градове и рани“ е мистификационния жест – бележките и коментарите на издателя, в които биха могли да се открие автоирония, но в по-широк смисъл това е и ирония, насочена към съвременното общество и като българско, и като глобално („Историята, хаотична и объркана, прекалено емоционално и на моменти излишно мелодраматична, е една много типична за жителите на Ирасион обсесия…“)
(…)
Книгата помества между страниците освен лудостта, белязването, раната, също и Библиотеката, другото изключително силно символно натоварено място. Така както птицата носи вдъхновение, библиотеката пази памет, автори и книги, или книги-автори. Разбира се, има и още нещо, което трябва са споменем с оглед на това, което различава прозата на Владимир Полеганов с онова, което обикновено разбираме под фентъзи. За онагледяваш пример ще ми послужи разказът „И никой не си отива”. Той е не толкова фантастичен разказ за това, как е изнамерен начин мъртвите да живеят буквално (телесно) сред нас, а по-скоро разказва за това как хората допускат живота им да се протича, като че ли са мъртви. А да живееш така не значи ли да се подчиниш на рутината? Така прочетен „И никой не си отива” е един умел начин да бъде разказано обезличаването в живота, използвайки „загадъчни”, „страни” или „фантастични” средства и инструментариум от друг жанр, защото този разказ по-скоро определям като текст за разпада на тесния кръг на семейството, отколкото разказ за техническия (или технологическия) опит със смъртта.
Характерен похват за повествуване е, че разказвачът се заявява категорично като външен наблюдател (намерил ръкопис) или пасивен участник глас, четящ (или пишещ) писмо. Тази особена позиция на разказвача му дава възможност да накъсва сюжета (това е характеристика на немалка част от разказите в сборника) на означени графично или не части, които понякога имат и известна автономност. „Деконструкцията на Томас С.”, дал озаглавяването на сборника е пример за такъв тип разказ. Накратко, Полеганов чрез „деконструиране” на историята, която има да разкаже „гради” разказа.

Владимир Полеганов. „Деконструкцията на Томас С.“ УИ „Св. Климент Охридски“, 2013.

Пълният текст на тази рецензия е в Литературен вестник, бр. 15, 16-22.04.2014.

Яница Радева

„Дюкян Меломан” и трима млади прозаици

Изглед към грамофонната плоча и книгата на Владимир Полеганов

По случай своята 20-годишнина музикалният магазин „Дюкян Меломан” покани трима автори от поредицата „Нова проза” на СУ „Св. Климент Охридски“ на четене, което бе аранжирано с музика и бира в „Канаала”. Това бяха авторите Владимир Полеганов, Стефан Стефанов и Светослав Тодоров. Тъй като магазинът разполага с техника за запис на грамофонни плочи, авторите получиха по един уникален личен екземпляр, върху който са записани гласовете им, четящи откъси от собствените им творби. Не зная как ще се чувстват като ги чуят. Да се слушаш и да четеш са различни сетивности. Може би преди това ще им е необходимо да се сдобият с грамофон. Екземпляри от тези уникални записи можеха да бъдат купени по време на събитието. Четенето започна около 21,00 ч. и протече в режим, характерен за подобни четения в заведение с музика и бира.