Тази нощ е без име и извън календара.
Тя се спуска по стълбите
между вчера и утре,
от излишните думи си свива цигара –
да запали звезда и в най-тъмната улица.
Тя върви без посока, не бърза към къщи.
Здраво стиска ключа – да се счупи
този стар неръждаем пропуск
за връщане,
който само децата могат да губят.
Тази нощ се усмихва –
вкъщи пак ще се карат,
че е тръгнала тайно по тайните улици
и че някой си, който не следи календара,
я целувал на стълбите
между вчера и утре.
Здравей, Страннико
Липсвах ли ти?
Не съм ти писала отдавна, но някак загубих думите ..
Да, зная какво ще кажеш и ще си прав .. но ето, Страннико, пиша ти .. намирам ги, намирам и себе си с тях – част по част и сглобявам пъзела отново
Върнах се и искам да ти разкажа, може ли? Знаеш, обичам да си мълча с тебе, но се и разтварям в тези наши безмълвни “разговори” .. с тебе, чрез тебе .. със себе си ..
Беше безумно лято, Страннико, мое лято, непреминало още, но вдълбало се във времето ми. Лято, море и бриз – топлина, разлята и обветрена ..нищо повече, но достатъчно, за да се пропука онази, срастнала се с обвивката и обковала същността ми, маска
Имаше бряг и камъни .. обичам камъни, знаеш .. и жарава с ухание на минало, себеоткриване и вяра ..
Знаеш колко е трудно, граничещо с невъзможност дори, да се оставя да бъда слаба и каква необходимост изпитвам от това .. искам да бъда завладяна, отново и отново, да съм някъде, където мога да съм си аз – с всичките си слабости, крехкост и да не е необходимо да прикривам същността или пък болката си .. През тези няколко дни ме откри възможността да се случи .. А мен ме е страх, разбираш ли – не зная дали ще се позная и ще успея да се намеря през времето, което ме пречупи ..
Знаеш разхвърляна съм в мислите си ..
Всъщност исках да ти разкажа за един бряг и кристална вода, в която се потопих и която извлече всичката нелепост, затлачила ежедневието ми и ме остави потънала в негА, в безвремие .. унасях се и заспивах, носена от нея .. а тя, тя беше топла, като утроба
За един бряг, на който някой беше стъкнал огън .. само за мен..
А този някой, Страннико, се чувства удобно в кожата си, не сваля звезди, защото е излишно, обикновено … и недостатъчно, той подарява морето и жарта, нощта и утрото и всичкото това само с една усмивка, която засиява от това, че си там .. създава собствена атмосфера около си и увлича в нея, предпазвайки от .. всичко, изръгвайки ноктите на миналото ..
Странно е усещането от това и е прекрасно, Страннико …
“Благодаря ти!
Защото ми пишеш, защото си ти, отново ти, защото ме усмихна.
Разкажи ми още, моля”
„Разкажи ми нещо хубаво! Разкажи ми за деня си!“
Добре ..
Ще ти разкажа. Ще се опитам. Знаеш, трудно е да облечеш в думи усещания, възприятия.. музика. А в моя ден имаше от всичко това.
Беше ..
Знаеш ли, има неща, които са хубави сами по себе си, или просто защото ти създават усещания, достатъчни ти, за да се чувстваш добре сам със себе си. Има и такива хора. Ти, страннико мой, си от тях.
Извини ме, продължавам.
Беше морен ден и тежък следобед. Вчера. Или може би предишния ден. Следобеда премина в една изненадваща вечер – неочаквана, хубава..
Казвала съм ти колко обичам едно мое си място – ще ти го покажа някога. То е особено. Има свое измерение, в което щом се потопиш и не си същият. Никога вече. То е малко. Не се кипри като другите. Не се гримира и не дефилира, търсейки одобрение. То си е самодостатъчно. Със своите стени, покрити с тежки огледала, отразявали толкова много радости, емоции, тих шепот и .. звън на бира. По стените са захвърлени и празни рамки от други огледала, неиздържали тежестта на отразените мъка и болка.
Масите му са скупчени, важни едни, съзнават се като такива и се държат достолепно. Притежават това място. Те са единственият критерий, по който можеш да отсъдиш за времето, което се провлачва покрай тях и забързва навън. Защото ти си извън него. Отблъсква се от тебе с грохот подобно прибоя и после те намира навън, за да те облее и върне в настоящето.
Там ли си – ти просто трябва да позволиш на всичко околно да си проправи път в тебе и да те обсеби. Трябва да виждаш с кожата си, да усещаш с върховете на пръстите си. Да вдишваш музиката. А тя .. тя е прекрасна. Докосва те изящно и безумно. И е винаги правилната. Тъжна е, когато искаш да плачеш. Ритмична, когато се смееш. Нежна е, когато затваряш очи и изчезваш.
Искаш ли вече да го видиш? Искаш ли да дойдеш там, за да помълчиш с мене?
Тъмно е, но светлина извира от най-схлупените ъгли. Процежда се в цигареният дим и се разпръсква навсякъде.
Хубаво е там. Хубаво е, когато си сам. Хубаво е, когато си със скъп човек или с някого, комуто би доверил .. всичко.
Спирам да пиша. Ще го довърша друг ден .. може би. Пиши ми, страннико.
„Благодаря ти. Разкажи ми още, моля.“
Да, обещах ти.. Не ти разказах нищо за вечерта си .. Ще ме изслушаш ли?
Същата вечер бях с някого като тебе..
Хубаво е, когато очите отсреща благо погалват сетивата ти и ти поднасят цялата своя вселена. Говорихме дълго. Мълвяхме всички онези нищо незначещи неща, но толкова важни. За .. за нищо и никого всъщност .. освен за предстоящите дни. За времето, когато уюта и навика ще се опитат да ги изтръгнат .. и ще оставят счупените си нокти дълбоко в тебе, за да ти напомнят какво е било и какво не си пропуснал.
Не помня тези разговори. Плаках на тях.. може би. Смях се. Изчезнах… А те бяха хубави. Думите – топли. Отдаваха се, не искаха нищо повече от това да погалят слуха ти, да се докоснат до онова твое късче, намиращо се някъде над диафрагмата. Да затрептят за малко в тон с пулса ти и да си отидат. Не искат да бъдат запомнени и не трябва. Подреждат се така, че всяка предполага следващата. Но следващата изненадва. Учудваш се и потъваш в потока на речта, без да те интересува значението на словата. Важното е, че така отронваш зрънца от собственото си аз, за да ги захвърлиш отсреща и да приемеш чуждите като свои.
Случвало ли ти се е да отвориш съзнанието си до такава степен, че всичко случило се, казано и премълчано да се вреже в паметта ти, за да не се размие .. може би никога?
Разхвърляно ли ти звуча? Или носталгично? Носталгия по бъдещи спомени .. хубави спомени..
Исках да танцувам и танцувах. Сама. Обичам да танцувам, но това го знаеш, нали?
После ли? После имаше осветени улици, щастливи хора, горещи и нежни ръце, топли скали, скакалци и дете, което подскачаше по белите камъни.
Лека вечер, страннико. Липсват ми разговорите с тебе. Пиши ми.
Вариант Б
Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.
Докато чакам…
Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава… мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо…
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.
Софийски истории в кадър – Светла Петкова
От понеделник до сряда задължително сме заедно, в четвъртък може и да cи починем един от друг, но не винаги се получава, в петък се надлъгваме кой кого ще изостави, в събота и неделя се гоним по опустели улици, най-после сами. И отново е понеделник.
Дори сега
Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата и двата портокала
с цвета на бяло злата и сърцето като звездна нощ,
снагата в огън изкована,
пронизана от острието, любовта що носи –
на младите години първата любов –
сърцето си в снега туптящо бих заровил.
Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните и пак ще пия упояващото вино
като пчела, политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.
Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав,
върху гърдите на деня глава обронил.
Дори сега
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни,
звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,
и снежнобялата и мека кожа, по която
бих писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея.
Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага от морна радост повалена,
и за утеха, малките цветчета дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата от целувки влажна.
Дори сега
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,
най силно да ме люби.
Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват;
но нея никой принц от градовете морски не откупи
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.
Дори сега
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали, ту в скръб,
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа и нежен засенят.
Обичам устните и с аромата сочен на цветя,
вълните на косата и, от дим по-мека,
смеха и, в който изумруди палаво блестят.
Дори сега
те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души, –
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
„О, виждала съм как, луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват
под тежките от злато изковани канделабри.”
Дори сега,
заслушан в думите на мъдреците,
които цяла младост са отдали в размишления,
не мога да усетя в нейните слова солта,
ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,
ни малките и остроумия , от чистота пропити,
като поток забързани.
Дори сега
обичам кипарисите и розите,
големите възсини планини и хълмовете обли,
прибоя на морето… Вчера сякаш бе –
съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда
и в утрото от чубриките литна чучулига,
а в бистрата река се къпеха деца…
Дори сега
аз зная – всичко на света съм вкусил,
надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,
когато тя изпълваше ми взора –
най-яркият поток от вечна светлина.
Поемата „Черни невени” е преведена от санскритски на английски от Е. Поуис Мадърз.
Автор неизвестен. Превода от английски на български е на Кръстан Дянков.
Стефан Кръстев – Забравям, че ме има…
И съм перо,
потапяно в топлата рана на желанието,
в мастилницата на природата дълбоко потапяно,
и ангелска ръка преписва с мен
на всичките
живи и мъртви езици
и с всичките живи и мъртви езици
„Песен на песните“
по твоето тяло…
прегръщам те,
забравям, че ме има…
Ваня Душева – Всяко нещо…
Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.
Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.
Съществуването е равновесие.
Йовко Ламбрев – Другата
Оставих я да спи с идеята да я изненадам със закуска в леглото преди да се е събудила. Винаги попадам на жени, които спят до обяд, ако не ги събудя. Това е някаква орисия, която ме преследва цял живот, задължително във всичките ми топли връзки с нежния пол. Дори на едно изключение по грешка не случих. Както и да е – не се оплаквам. Така имам време за себе си сутрин, когато попадна в поредната обсебваща връзка, когато сякаш се опитват да запълнят всяко ъгълче от съществуването ти с присъствие, реки от думи и претенции за внимание. Такива са пък всичките ми “официални” връзки. Отново без изключения.
Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…
Случи се в един хотел. Банална класика – командировка… Глупаво парти с много колеги, партньори и клиенти, предназначено за напиване. Концепцията, че след като с някого си се направил на магаре, след това е по-трудно да се надуваш и да му откажеш бизнес, работи безотказно от древността до днес. Тя беше от малкото жени, които могат да пият наравно с теб до пет сутринта и след това елегантно и по абсолютно права линия да се отправят към стаята си на високите си токчета.
Въпросната вечер купонът много бързо бе затъпял и достигнал фаза “мармалад”, която обикновено пропускам, понеже глупостите и на трезва глава са ми повече от достатъчни. Бях се прибрал в стаята си едва около два след полунощ. Точно излизах от банята – бях си взел протяжен душ с идея да отмия цигарения дим от себе си и възнамерявах да спя, когато на входната врата се почука предпазливо с кокалчетата на нечии пръсти, след което последва закачливо стакато, изпълнено като драскане с нокти.
Отворих и… стоеше по хавлия, боса, върху пътеката пред вратата ми. Косата и беше влажна и отразяваше отблясъци от слабото осветление в коридора. В едната си ръка стискаше ключове, а в другата хотелските презервативи от нейната стая. Стоеше там недвусмислено, безмълвно и кротко и излъчваше някаква пленителна комбинция от съблазън, уязвимост, очакване и решителност. Директните жени ме отблъскват, но тя не прекрачи прага и не каза нищо, докато не се отдръпнах навътре и не и направих място да мине през вратата. Подмина ме без да ме погледне, остави презервативите на масичката в средата на стаята и се обърна, като едва сега ме удостои с половинчат поглед. Не каза нищо. Не свали хавлията. Аз го направих. Трябваше да поема своята роля на съучастник в очарователното престъпление.
Вече в леглото все пак реших да се направя за последно на глупак:
– Достатъчно ли сме пияни? – Попитах я тихо. А тя почти изсъска…
– Размишлявай утре, сега ме чукай…
До сутринта не си казахме нищо друго освен “Да”, “Не” и “Ела”, когато се отправяхме няколкото пъти към банята. И там под душа мълчахме. Има нещо особено, ако едно момиче дойде заедно с теб в банята още след първия път заедно. Оставам някак завинаги свързан с такива жени. Парадоксално е, но въпреки че току-що е лежала разкрачена под теб, повечето от тях няма да тръгнат веднага след това заедно с теб в банята. Странни измерения има понякога женското разбиране за интимност…
Остави ме сам в банята едва на сутринта. Като се върнах в стаята, нея я нямаше. На закуска дори не ме погледна. Закъсня с повече от час след мен. Седна на съседна маса. Под ъгъл… Можех да я наблюдавам само в профил докато опитвах да симулирах активни разговори с колеги и клиенти. Качи се в друга кола по пътя обратно към града.
Продължихме да се виждаме дискретно и рядко. Бяхме напълно непознати и дистанцирани в ежедневието си. Освен в обедните почивки, в които разбрахме колко е трудно да намериш стая за същия ден в центъра на столицата, в който и да е хотел, на каквато и да е цена. И през откраднатите уикенди, разбира се. Възхищавах и се как може да се появи и изчезне без следа на всяко място и по всяко време. Никога и никъде не забравяше нищо свое, което би ни свързало някак – нищичко – нито бижу, нито бельо, нито четка за зъби, никаква частица от себе си. Пристигаше и си отиваше тихо, навреме, без претенции, без обсебвания и без обещания. Но връзката ни не беше само сексуална. Имаше още нещо, което не разбирах. Не говорехме много за себе си, не споделяхме нищо повече, освен докосванията и телата си. Когато бяхме заедно сексуалността ни набъбваше толкова, че сякаш запълваше всичкото пространство около нас. Кондензираше по стъклата на прозорците, съсирваше се на гъсти парцали, напоени с еротика, която капеше върху ни през цялото време, наелектризирайки ни още повече… След няколко часа с нея можех да живея без секс със седмици… Можех… без обичайния секс, но не и без нейния…
Направих палачинки. Отворих и бурканче със сладко от горски ягоди. Тя обича сладко. Всъщност откъде съм сигурен, че обича сладко и то точно от горски ягоди… Вероятно защото повечето жени обичат сладко. Но тя съвсем не се вписва в клишетата. Неволно си представих визуално как капка от това червено сладко пада върху голата и гръд или коремчето и само половин секунда след тази мисъл, усетих в слабините ми да се концентрира енергия, достатъчна да отмести бетоновоз… Другата не предизвикваше такива експлозии в тялото ми…
Реших, че имам нужда от отрезвяващ душ преди да я събудя и да и поднеса закуската. По пътя към банята се загледах в отсрещните прозорци през улицата, където градът започваше да се пробужда. Вероятно там зад онези стъкла и балкони, в нечии кухни вече започваха да си говорят, да правят кафе, да се събуждат деца, майки, бащи. Почти можех да чуя техния безкраен ежедневен разговор. Натрапчивото жужене, с което си свикнал толкова, че едва го забелязваш. Звуковия фон на големия град и малкото щастие на обикновените хора. И само от мисълта за това започна да ми се повдига…
Стоях под душа протяжно дълго, въпреки хладната вода, която не отмиваше мръсните ми мисли. С другата правехме любов рядко, мълчаливо и топло, като хора, които отегчено познават телата си, а душите им нямат допирни точки. Тя не обичаше да казва, че се чука, затова с нея правехме любов. Простичко, както се прави сандвич или капучино. И точно толкова безцветно… и говореше ли, говореше… Преди, и след това. Непрекъснато говореше за неща, които отдавна не чувах. Първият път, когато се усетих, че мисля за другата, докато тя ми бърбореше нещо в леглото се стъписах, но не изпитах вина. Опипах се мислено, питайки се къде точно съм забутал проклетото си чувство за виновност, което непрекъснато ми бърка в здравето, но никъде не го открих. Просто затворих по-силно очи, съвсем изключих звука около себе си и това, което изгря под клепачите ми не беше никак романтично. И не трябваше да бъде…
Другата не беше такава… Беше мълчалива и срамежлива. Донякъде. И много красива. Възприемах я като произведение на изкуството и в началото не смеех да я докосна. Не можеш току така безцеремонно да смъкнеш гащичките на едно произведение на изкуството. Пред толкова красиви жени, обикновено съм смутен и безмълвен. Сърцето ми пропуска такт. Предполагам, че понякога забравям да дишам. Ако можех да рисувам, щях да я рисувам непрекъснато. Ако можех да пея, щях да стана богат, издавайки всичко, за което тя би ме вдъхновила. Съвършената муза. Непостоянна като муза. Несъзнаваща, че е муза… Непознаваща твърде много неща, едно от които и себе си. Винаги попадам на жени, които отчаяно искат да са лудо влюбени, но съвсем не знаят как. В моменти на отчаяние дори сами си смъкват гащичките, но и това не им се получава достатъчно драматично. И макар да се възхищавам на тези, които не спират да опитват, все се оставям да ме обсебят тези, които си ме представят като парченце от техния пъзъл от хиляда и петстотин частички, които подредени правилно и с нужната слонска доза търпение и упорство, образуват подредена къща с градинка, куче и две липи отпред…
Нямаше нищо повече от това и беше непоносимо очевидно… Ако можеше би инжектирала ежедневно във вените ми шишенце концентрат с надпис “unconditional love 100% 15ml”… за да се чувства сигурна… в любов, която няма пластове, няма дълбочина, няма възходи, нито спадове, няма фантазия, няма хармония… като статус в twitter или facebook… статична и декларативна… подразбираща се… безполезна… И понеже всяко сътресение би я подложило на съмнение, умело избягвахме всяко сътресение…
Тя не искаше да си тръгне – вярваше във вечната любов, както децата в дядо Коледа – без да са го виждали. Беше от момичета, които обичат приказките, но ако някой вече ги е сготвил, измислил, написал и нарисувал, а те да сънуват наготово. Прогоних я, не си падам по сънуването, а по случването на сънища. И понеже ми омръзна да спя на ръба на леглото и, под зоркото одобрение на майка и, обсебила цялото и съществуване, и протягаща се алчно към моето. Всеки ден четях в заговорническия и поглед условията на сделката – как сега чукам дъщеря и в аванс, а лихвите ще плащам после… И с музата беше свършено…
Не че е проблем да си изчукаш музата – това си е поезия и вдъхновение… страшно става като се намесят роднините… тогава започва прозата…
Не платих лихвата, а майка и ми изпрати специално писмо – хартиено, написано с химикал. Не бях получавал такова от години. Проклинаше ме. И проклятието и частично ме застигна. Поне потвърди това, което си е в сила още откато съм проплакал в родилното. Да не срещам другата, в лутанията си. Преди не разбирах защо не се получава, сега поне имам някакво обяснение. Може и други клетви да е имало в писмото, но не го дочетох до края. Изхвърлих го. Ще оставя на времето да ме изненадва…
А тя беше сладка и невинна – винаги изглеждаше като ученичка в абитуриентската си вечер. И още понякога сънувам краката и. Безкрайно дълги. Не зная защо съзнанието ми избра да запечата така дълбоко само краката и. Като символ, който води към нещо, което не достигаш…
Не беше както с другата… Луда до мозъка на костите си. Приятелите ми си отдъхнаха като се разделихме. Така и не разбрах защо толкова се тревожеха за мен. Не беше супер красавица, но беше симпатяга, освен когато не се събуждаше с идеята да ми отрови деня. Обожаваше да ми разказва, че и закъснява за да види как ще реагирам. А аз просто чаках да и дойде. Напускаше ме и се връщаше три пъти. Спорехме с часове. Без да постигнем съгласие. Пренебрегваше ме и не чуваше мненията ми. Не пожела да се вгледа в мен, понеже си мислеше, че знае всичко. Вбесяваше ме истински. Докато я обичах безумно, тя ми обясняваше, че е само влюбена и че имало огромна разлика между двете неща. И така докато съвсем престанах да я обичам. Когато тя ми го каза, вече нямаше значение. Освен да обичам, бях спрял и да мечтая, бях се отказал да сбъдвам сънища, да имам планове, да разказвам истории…
Докато се влюбих в другата… Аз винаги хлътвам донякъде. Винаги съм завиждал на тези, които могат да не се влюбват до полуда за едното чукане. И да забравят. Да забравят краката, стенанията, извивките, устните, леглата, погледите, докосванията, използваните презервативи, неизползваните презервативи, възглавниците, кожата, пръските вода под душа, влажните коси, мокрите тела, потта, тишината, безмълвието, умората, безсънието, петната по смачканите чаршафи, задъхването, неизказаното, непреживяното, изгрева… По дяволите, как се забравя това?…
Тя още спи там, гола, през една стена от мен, а аз вече съм готов да си я спомням…
И не за да остане другата. Или следващата… а заради нея… такава, каквато иначе няма да бъде…
Почти измръзнах от студ под душа. Но предпочетох да спра хладната вода и да се загрея с хавлията. Върнах се в кухнята за приготвената закуска. Палачинките бяха поизстинали. Аз ги обичам топли, но тя не. Не знам защо ми го е казала. Никога преди не съм и приготвял палачинки. Никога всъщност не съм и приготвял закуска. И сега не съм сигурен защо го правя. Едва ли, защото този уикенд може да е последният ни заедно. Получила предложение. Малкото щастие на обикновените хора. Той искал да забрави всичко и да започнат на чисто. Явно всички го умеят това със забравянето. Особено, когато имат какво… А тя не е сигурна кое иска да си спомня и какво да забрави… Дали не предпочита аз да реша…
Другата се връща днес от екскурзия с колеги и не бива да ни завари заедно. Имаме време за по кафе, палачинка и още едно чукане…
Open your heart, I'm coming home 