МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 48

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 24 МАЙ 1945 ГОДИНА

Будилникът звънна – време е за работа. Този път облякох сините си спортни панталони и си вързах кухненска престилка. Отново облачно небе. Когато пристигнахме, ръмеше. Гребяхме прилежно. Този път дори двама мъже помагаха с лопати, но само когато погледът на надзирателя падаше върху тях, иначе не вършеха нищо. Изведнъж към десет часа се чу вик, глас на руснак: „Жени, елате! Жени, елате!” Призив, който е твърде известен. За един миг жените се изпариха. Те се криеха зад врати, колички, купчини развалини и, приклекнали, се правеха на много малки. Но след известно време повечето от тях, включително и аз, се появиха отново. „Сигурно няма да...? Тук, насред улицата? Пък и е само един."

И той премина към действия. Явно му бяха заповядали нещо, събираше останалите жени и ни скупчи на едно място. Вървяхме зад него, пред него, а той тичаше около нас като куче около стадо овце; лейтенант с изваден пистолет. Тръгнахме през градинките и накрая се озовахме на площадката на завод за металорежещи машини.

Широките зали със стотици работни маси бяха пусти. Немският вик „Hauruck!“ („Хей руп!“ – бел. П. Н.) отскачаше от стените. По-големите части на ковашка преса току-що бяха натоварена на вагони с помощта на кранове от германци под руско командване. Навсякъде се виждаха мъже да развиват, усукват, смазват и мъкнат разни неща. Отвън по фабричните релси имаше товарен след товарен вагон, някои вече тежко натоварени с машинни детайли.

Какво трябваше да правим ние, жените, тук? Мотаехме се из залата, без да знаем къде да отидем. Не можехме да си тръгнем, разбрахме го веднага; всички врати се охраняваха от войници.

Накрая ни беше наредено да съберем всичко, което беше месинг или друг „лек метал“ в голямата заседателна зала и да го пренесем в сандъци до един от вагоните.

С някаква случайна жена, която дори не ме погледна и мълчеше, когато се опитах да я заговоря, мъкнех един сандък и вземах от тук и там лъскави неща, медни нишки, месингови пръчки – също като сврака. Разрових железните шкафове на работниците, намерих тръби, смачкани носни кърпички, спретнато сгъната канцеларска хартия - сякаш работата тук беше спряла вчера. Хвърляхме нашата сврача плячка на дъното на един вагон. Вътре две жени се навеждаха и сортираха металните части по домакински начин, според големина.

На обяд ни изпратиха в друга зала, нещо като склад. Разни метални пръти, резби, винтове и гайки, последните с размерите на юмрук, бяха натрупани по високи рафтове. Предавахме нещата по веригата от ръка на ръка непрекъснато. Жената в края на веригата подреждаше всичко в сандъци според инструкциите.

Мислех си за вчерашните преживявания на вдовицата и с известно вълнение очаквах момента, в който дъната на сандъците ще изпаднат по време на транспортирането. Дотам обаче не се стигна. Още при вдигането на първия сандък се оказа, че е твърде тежък. Дори надзирателят ни, кривоок сержант с гръден кош като шкаф, не можа да премести сандъка. Нямаше колички или нещо подобно. И така, след като изруга грубо, кривоокият даде заповед да се пренесе всичко от сандъците през верига от ръце към външната страна на вагона. Това означаваше, че минимум работа щеше да бъде свършена с максимум усилия.

Дойдоха нови групи, предимно жени, млади, но и доста по-възрастни. Говореше се, че ще ни дадат да ядем. Реално след 15 часа ни заведоха в столовата на завода. Имаше димяща гъста хлебна супа. Тенекиените чинии бяха дефицит, както и тенекиените лъжици. Така че някоя жена винаги трябваше да чака друга. Рядко някой тичаше до чешмата. Повечето от тях просто изтриваха бързо лъжицата в полата или престилката си и вземаха чинията от предишния хранещ се, каквато си беше.

Обратно, на работа! В бараката имаше силно течение. Този път предавахме цинкови фитинги часове наред. Най-после, трябва да е било около 20 часа, се появи кривоокият ни ръководител и обяви: "Жените – в къщи", като направи пъдещо движение с ръце, сякаш имаше пред себе си кокошки. Облекчени въздишки. След това в столовата ни дадоха по едно парче хляб от 100 грама. От едно буренце течеше нещо гъсто и бяло - като захарен сироп. Чакахме на опашка за него. „Вкусът е страхотен“, казаха първите до буренцето и облизаха устни. Не знаех в какво да го взема, докато една жена не ми даде парче яркозелена хартия, което беше намерила в бараката. Стават зелени петна, но, както казаха жените, това не е отровно.

Появих се гордо при вдовицата с моята придобивка към 22 часа. Тя само поклати глава, докато изливах позеленялото лепило от зелената хартия. Взех една лъжица, облизах я и напълних устата си заедно с парчета хартия. Нищо особено - има сладък вкус. Едва след време се сетих за енциклопедията и „подутините“ на вдовицата.

„О, нищо“, отговори тя на въпроса ми. — Лекарят каза, че всичко е наред“.

Продължих да я разпитвам, защото исках да разбера как стоят нещата в клиниката.

„Там освен мене имаше още две жени“, каза вдовицата. „Лекарят беше много весел човек. Прегледа ме набързо и след това каза: „Зелена светлина, пътят е чист!“ Вдовицата потръпна: „Не, приключих с това.“ Между другото, вече е намерен официален термин за цялата операция с изнасилванията: наричат ги "принудителен полов акт". Съчетание, което може би трябва да се вземе предвид при следващото издание на войнишките речници.

(Следва)

ВЕЛИКДЕНСКО

МАРК ТВЕН, 1850 ГОДИНА

Марк Твен, както знаем, е литературният псевдоним на американския писател Самюел Клемънс. Този псевдоним мистър Клемънс ще вземе по-късно, когато започва литературната си дейност и е преминал вече през работа като корабен лоцман по река Мисисипи.

Докато Марк Твен е професионален лоцман по голямата река, която се славела с честите промени на теченията си и на дънните наноси, измерването на дълбочината под корабите ставало по съвсем прост начин: въже с тежест отдолу и завързани възли през определено разстояние (във футове). Когато тежестта опре дъното, по съответния възел се отчитало веднага дълбочината до него.

Изключително важен бил възгласът на лоцмана „Марк туейн!“ (побългарено – „марк твен“), грубо преведено - „Отбелязана мярка две!“, което означавало, че под кораба има двадесет, доколкото си спомням от източниците, фута вода (7 метра), достатъчни за плоските отдолу мисисипски кораби, за да не заседнат на дъното.

Но това е в по-нататъшно време.

На долната снимка Марк Твен, който още не е Марк Твен, се е снимал на петнадесет години, когато след смъртта на баща си, е трябвало да работи, за да поддържа финансово семейството си, и започва работа като словослагател.

На снимката юношата се е снимал с малка метална шпалта, на която е набрал умалителния вариант на своето име: Самюел – Сам..

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1989 г. / ХИМИЯ / СИДНИ ОЛТМАН

Сидни Олтман (Sidney Altman)

7 май 1939 г. – 5 април 2022 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Томас Чех)

(За откриване на каталитичните свойства на РНК.)

Роден съм в Монреал през 1939 г. като втори син на бедни имигранти. Майка ми работела в текстилна фабрика, а баща ми в магазин за хранителни стоки, преди да се срещнат и оженят. Именно от тях научих, че упоритата работа може да бъде възнаградена, дори когато се върши с безкрайно малки стъпки.

За най-близките ни семейства и роднини Канада беше страна на възможностите. Въпреки това на първото поколение деца, родени в Канада, стана ясно, че пътят към възможностите минава през образованието. Никоя жертва не беше твърде голяма, за да продължим нашето образование и, за щастие, книгите и традицията на учене не бяха непознати в моето семейство.

Наясно съм с две събития, които предизвикаха ранния ми интерес към науката, като първото беше появата на атомната бомба. Мистичността, свързана с бомбата, ролята, която учените играят в нея, и общото ѝ значение не може да не впечатли дори едно шестгодишно дете. Около седем години по-късно ми подариха книга за периодичната система на елементите. За първи път видях елегантността на научната теория и нейната предсказваща сила. Трябва да спомена, че докато растях, Айнщайн беше представян като достоен пример за подражание от едно младо момче, което се учи добре. Към моя пантеон добавих също различни писатели на фантастика и звезди от хокея на лед и бейзбола.

По времето, когато стигнах до гимназията, хранителният магазин на баща ми беше направил живота ни подходящо удобен и аз бях в състояние да избера, без никакви практически затруднения, предметите, които исках да следвам в колежа. Намерението ми беше да се запиша в университета „Макгил“, но неочаквана поредица от събития ме принуди да уча физика в Масачузетския технологичен институт. Там преживях четири свръхстимулиращи години сред блестящи, напористи и луди връстници и изключителни учители. Лий Гродзинс ръководеше моята дипломна работа по ядрена физика и ми осигури чудесно изследователско изживяване и приятелството си. По време на последния ми семестър в Масачузетския технологичен институт изкарах кратък въвеждащ курс по молекулярна биология. Този курс, воден от Сайръс Левинтал, ме запозна с нуклеиновите киселини и молекулярната генетика и ме подготви за бъдещите срещи с тези теми.

Прекарах осемнадесет месеца като студент по физика в Колумбийския университет, чакайки неуспешно възможност да работя в лаборатория и се чудех дали трябва да продължа с физиката. Осем месеца по-късно, след като напуснах университета, учех физика в лятна програма и работех в Колорадо, когато реших да се запиша като аспирант по биофизика. Физикът Джордж Гамов ме насочи към Леонард Лерман, който тогава работеше върху интеркалирането на акридини в ДНК в Медицинския център на университета в Колорадо. В отличния отдел, ръководен от Теодор Т. Пък, Лерман предложи насоки, приятелство и критичен анализ, които ми позволиха да се наслаждавам на молекулярната биология по продуктивен начин. След като работих върху въздействието на акридините за репликацията на ДНК на бактериофага Т4, се присъединих към лабораторията на Матю Мезелсън в Харвардския университет, за да изследвам ДНК ендонуклеазата, участваща в репликацията и рекомбинацията на ДНК на Т4. Две години по-късно имах привилегията да стана член на групата, ръководена от Сидни Бренер и Франсис Крик в лабораторията по молекулярна биология на Съвета за медицински изследвания в Кеймбридж, Англия. Като бивш физик се чувствах така, сякаш се присъединявах към еквивалента на групата на Бор в Копенхаген през 20-те години на миналия век. Оказа се научен рай.

В лабораторията на Съвета за медицински изследвания започнах работа, която доведе до откриването на рибонуклеазата Р и ензимните свойства на РНК субединицата на този ензим. Джон Д. Смит, както и няколко колеги постдокторанти, ми дадоха много добри съвети, които ми позволиха да проверя идеите си. Откриването на първия радиохимично чист предшественик на tRNA молекулата ми позволи да си намеря работа като асистент в университета „Йейл“ през 1971 г., труден момент за намиране на каквато и да е работа изобщо.

Кариерата ми в „Йейл“ следваше стандартния академичен модел с издигане в йерархията, докато не станах професор през 1980 г. Бях ръководител на моя отдел от 1983 до 1985 г. и през 1985 г. станах декан на колежа „Йейл“ за четири години, опит, който не само ми даде възможност да създам много нови приятелства, предимно извън науката, но също така ми разкри пълната панорама на човешките и академичните проблеми, които съществуват в една университетска общност. На 1 юли 1989 г. се върнах на длъжността професор с пълно работно време.

Бях благословен с изключителни съветници, хора, които станаха лични мои приятели и които ми осветиха много аспекти от човешкото творчество със своята интелектуална сила, опит като учени и човешки качества. По-специално това са Леонард Лерман, Матю Мезелсън, Сидни Бренер и Лий Гродзинс. Има, разбира се, много други, чиито имена не мога да изброя тук. Животът ми беше изключително обогатен от брака ми с Ан Корнър през 1972 г. Съпругата ми е моя колежка, съветничка и приятелка във всяко отношение. Тя и нашите две прекрасни деца, Даниел, роден през 1974 г., и Лия, родена през 1977 г., допринесоха неизмеримо за успеха, който постигнах.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/chemistry/1989/altman/biographical/

Превод от английски: Павел Николов

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 10

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6; ОТКЪС 7

ОТКЪС 8

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 16 ноември 1881 г

„От Петербург по телеграфа ми съобщават, че капитанът в оставка Калмиков е командирован в Босна и Херцеговина, за да командва там доброволческите отряди. Калмиков ще пристигне в Русчук през Букурещ. Помолете го да остане за известно време в Русчук до предаването на Вас за него на инструкции. Представете му доброволците, събрани от Вас за изпращане по предназначение. Нека той да се договори с тях относно преминаването на границата. На г-н Калмиков всички местности са известни, той нееднократно е бил в споменатите провинции. Погледнете неговия паспорт, не следва ли да го промените на обикновен консулски? По сведения г-н Калмиков има в Русчук другар по служба, капитан Шчербаков, желателно ще е, щото той да се настани на квартира у последния. Ако на Калмиков са нужни парични средства, разрешавам Ви да му дадете 6000 фр. и да ги поставите за сметка на окупационния фонд. След организирането на доброволците в Русчук помолете г-н Калмиков, ако той намира за възможно, да дойде в София. Дотогава може би инструкциите за него ще бъдат получени и аз лично ще му ги връча.“

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 19 ноември 1881 г.

„Вицеконсулът във Варна ме уведомява за доставка от Кременчуг на револвери и изпращането на същите чрез посредничеството на варненския военен отдел в Русчук. Вследствие на това Ви моля, след като отделите част от револверите в разпореждане на капитан Калмиков, да се погрижите за изпращането на останалите в София преди закриването на навигацията по Дунава. Помолете полковник Миронов да изпрати револверите като български товар на австрийски параходи до Лом паланка и там да ги предаде на разпореждане на командира на дружината за доставянето им в София.“

Секретно съобщение на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 25 ноември 1881 г.

„От Цетина пълномощникът ми предава твърде нерадостни вести за положението в Босна и Херцеговина и за изпратените там доброволци. Не познавайки местността, тези доброволци често попадат в ръцете на австро-унгарските военни стражи. Нямайки опитни командири и не бидейки добре дисциплинирани, те извършват нападения без всякакъв план и, разбира се, без всякакъв успех, а техният изход понякога бива печален.

Вследствие на това най-покорно Ви моля, почитаеми господине, да предложите на капитан Калмиков незабавно да пристигне при мен в София. Аз смятам, че на г-н Калмиков не следва да обяснявате истинското положение на делата в Босна и Херцеговина.“

Частно писмо на г-н Хитрово до консула на Русчук, 20 декември 1881 г.

„За последните дни при нас се натрупа толкова много работа по различни важни и неважни въпроси, че аз даже нямах свободно време да отговоря на Вашето последно писмо. При такава политическа неразбория е трудно да се ориентираш. Да се следи за вътрешното произтичане на делата, за разни политически сплетни, за Ремлингенсовите глупави разпореждания на Министерството на вътрешните работи, а след това за всичко да се донесе в Петербург. Между това оттам аз получавам разнообразни сведения. Едни говорят за нас, други против нас. За лично спокойствие аз реших след нова година да замина в Петербург.

В беседа с княза Негово височество ми предаде, че той също има намерение да пътува до Петербург, молейки за назначение на двама министри: военен и на вътрешните работи. За своето намерение князът непосредствено е съобщил на Николай Карлович за докладване на това пред Господаря Император.

Дипломатическият маньовър на княза е твърде ясен. Неговите агенти в Петербург (в съществуването на които аз не се съмнявам) вероятно са го известили за окончателното решение в Петербург по въпроса за назначаването на министри в България. Князът, уведомен предварително за това решение, не давайки вид, че на него нещо му е известно, сам се обръща с молба за назначаване на руски министри и може би при срещата с Господаря Император той ще каже, че за назначение на министри той отдавна моли министъра на външните работи г-н Гирс, и с това ще докаже своята преданост към нас.

Князът ми съобщи, че той извиква от Русчук в София генерал Лесовой. Аз смятам, че на него ще му бъдат възложени управлението на военното министерство и регентството по време на отсъствието на княза.

Азиатският департамент иска представяне на годишен отчет за всички наши действия в България и главно по народното движение в Босна и Херцеговина. На последното аз възлагам всичките наши надежди. Ако народното движение в споменатите провинции достигне желания размер, тогава, смятам, ще бъде възможно да се сключи с княза изработената в министерството конвенция и така веднъж завинаги да се сложи край на българските неуредици.

Предвид на предстоящите разни отчети и текущи дела аз се обръщам към Вас с най-покорна молба да дойдете при нас в София (тъй като аз смятам, че през тези дни имате малко занимания в Русчук). С Вашето присъствие тук Вие ще ми окажете лична любезност. Ако намерите за възможно, може да пътувате заедно с генерал Лесовой, аз го помолих без Вас да не идва тук, тъй като Вие и двамата сте мои скъпи гости. Стискам Ви ръката и до скоро виждане.“

Циркулярно предписание на Азиатския департамент до консулите в България от 26 март 1882 г.

„Императорското Министерство на външните работи реши по различни съображения да преустанови за известно време изпращането на руски доброволци в Босна и Херцеговина. На намиращите се сега в района на поверения Ви консулски окръг руски доброволци от нисшите чинове да се предложи да постъпят на служба в българската войска и в сформираните конни полусотни. От деня на постъпването на споменатите нисши чинове на служба в България да се прекрати да им се дава издръжка от сумата на окупационния фонд.

Известявайки Ви за гореизложеното, Азиатският департамент най-покорно Ви моли, почитаеми господине, за приемането на руските доброволци от нисшите чинове и временното им зачисляване в българската войска, негласно свързвайки се с тамошните командири на дружини и за последствията да уважите департамента с уведомление.“

Писмо на г-н Хитрово до консула на Русчук, 10 април 1882 г.

„Аз реших след една-две седмици, или още по-рано, да замина за Петербург. От последните сведения, получени от мен, се оказа, че извън всякакво очакване Иван Алексеевич напълно ни поддържа по българските дела. Имам намерение да поставя ребром железопътния въпрос и освен това да прокарам идеята за необходимостта от поддръжка на опозиционната партия в България. За цялото време на моето пребиваване в България аз можах да се убедя, че няма за какво да разчитаме на съдействието на консерваторите и княжеските съветници. Имах нееднократни случаи да беседвам с лица, принадлежащи към опозиционната партия. У тях аз намирам зрял ум, искреност и отчасти преданост към Русия.

По железопътния въпрос аз се надявам да намеря подкрепа от страна на нашите посланици във Виена и Берлин. Ако князът, опирайки се на Берлинския договор, настоява за построяването на железопътната линия Цариброд-София, тогава аз ще го разоблича в някои неблаговидни замисли по отношение на нас.

Съобщават ми, че генерал Соболев ще бъде снабден с някакви особени инструкции, изработени в нашето министерство, на него също така му се връчва шифър за непосредствена връзка. Лично аз уважавам младия генерал и разчитам на неговия успех в България. Но ако г-н Соболев е снабден с отделни инструкции и се ползва от нашия общ шифър, тогава нашата мисия в България се явява излишна и само фиктивна. Впрочем това аз смятам за дреболия, аз главно обръщам внимание на постигането на благата цел. Както ме известяват от Петербург, там подготвят проекта на военната конвенция, която очакват да сключат с княза. Аз съвсем не споделям такова наше намерение. Да допуснем, че военната конвенция, в каквато и форма да се изразява, бъде приета от княжеското правителство. И какво последствие ще се очаква от нея? Нима посредством някакви военни конвенции ние можем да осъществим нашите намерения? Нима за нашите интереси и за постигането на нашите цели на Изток има разлика, от кого ще зависи ротният командир? Ще бъде ли той назначен с указ на княза, или по разпореждане на руски генерал, за нас според мен е все едно. Нашата задача в България е предначертана от по-рано. Ние сме направили крачка напред, защо ни е да прибягваме към несвойствени за нас мерки? Ние не сме западняци, ние имаме прям руски характер, т. е. съгласно пословицата „каквото му е на сърцето, това му е и на езика“. Следователно на нас ни остава само да предложим на княза изработена обща конвенция и да завършим първото действие, а след това да пристъпим към сериозни занимания в Източна Румелия и според развитието на събитията може да се помисли и за сметката на Македония.

Ако не успея в Петербург напълно да отклоня проекта за военна конвенция, в крайна сметка аз ще се постарая да отложа за известно време привеждането ѝ в изпълнение, т. е. дотогава, докогато не възстановим на власт преданата нам партия. Аз се надявам в това отношение да склоня на своя страна освен Иван Алексеевич и Николай Карлович. Аз също така се надявам на подкрепата от страна на някои военни, главно на съдействието на Михаил Никифорович.

До нас достигат слухове, че в някои градове на поверения Ви консулски окръг са образувани либерални комитети. Имам желание да зная програмите на действие на тези комитети. Имат ли намерение лицата, участващи в тези комитети, да стигнат до властта по легален път или пък ще прибягнат до по-действени мерки? Най-покорно Ви моля до моето отпътуване да не ме оставяте без Вашето уведомление по този въпрос.

Г-н Баторски ми пише, че скоро ще бъде Вашето назначение в департамента. Ако не се видим до моето заминаване, то до скоро виждане в Петербург.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския департамент до консулите в България от 18 май 1882 г., № 1835

„Инспекторският департамент на военното министерство уведоми Азиатския департамент, че измежду доброволците, предназначени за изпращане в Босна и Херцеговина, има нисши чинове, незавършили срока на задължителната военна служба.

Препращайки списък на споменатите нисши чинове, инспекторският департамент ходатайства в списъците да бъдат направени необходимите бележки за лицата, изпратени по назначение, и за постъпилите на служба в българските войски. На последните, времето, преминало на служба в България, ще бъде зачислено в срока на задължителната военна служба в Империята.

Прилагайки при това горепосочения списък, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, след свързване с военните власти на Княжеството и извършване на необходимите бележки в списъка същият по възможност да ми бъде върнат в най-скоро време.“

Частно писмо на вицедиректора на Азиатския департамент до консула в Русчук от 20 май 1882 г.

„Иван Алексеевич одобри Вашето назначение в департамента и ние го предадохме в Департамента на личния състав и икономическите въпроси за съставяне на доклад. Вероятни то ще бъде скоро. Макар исканият от Вас отпуск да Ви е разрешен, но до определяне в Русчук на секретаря, на когото ще бъде възложено управлението на консулството, Вие не можете да напуснете Русчук.

Михаил Александрович ни гостува, а сега се отправи в Москва. Представената от него обширна записка по българските работи е приета засега за сведение и информация. След внимателно разглеждане на тази записка се оказва, че на някои места има противоречия по отношение на съществуващите в България политически партии с предишните Ваши отзиви, относно дейността на лицата, принадлежащи на така наречената Либерална партия. Що се отнася до железопътния въпрос в Княжеството, то в това отношение е нужно да се отдаде пълна справедливост на Михаил Александрович, че той при него е разгледан всестранно с пълно познаване на своята работа. Докладът по записката още не е съставен, тя засега е у Иван Алексеевич. Аз смятам, че той чака и Вашето пристигане в Петербург за лични обяснения с Вас.

Михаил Александрович решително се отказа да се върне в София на своя пост и вероятно този пост за известно време ще остане незает от никого. Г-н Хитрово също така не одобрява дадените на генерал Соболев инструкции за помиряването на партиите. Според мнението на Михаил Александрович в България съществува само една Народна партия. Що се отнася до Консервативната партия, по неговите думи тя фактически не съществува в Княжеството, а е само изкуствено и набързо създадена от нас по време на държавния преврат в България по инициатива на незабравимия Ернрот. Засега при нас всичко е в застой, няма нищо определено. Ние само съобразяваме и разсъждаваме, но до никакъв резултат не достигаме. Някои очакват донесенията на генерал Соболев. Военните очакват новата Каулбарсова реформа в Княжеството, а ние, простосмъртните, очакваме заповедите на началството за съставяне на нови проекти за инструкции на нашите дипломатически агенти в България.

За секретар на консулството, на когото да бъде възложено управлението, смятат да назначат А. К. Клопенбург, личен Ваш познат. Ако Вие желаете да се възползвате от отпуската до Вашето ново назначение, побързайте да телеграфирате на Иван Алексеевич. От своя страна аз ще се постарая да ускоря назначението на Клопенбург и тогава Вие можете да заповядате при нас; стискам Ви ръката и до скоро виждане.“

Секретно предписание на началника на Азиатския департамент до консулите в България от 5 август 1882 г., № 2325

„Назначеният в България министър на вътрешните работи и председател на Съвета на министрите довежда до знанието на императорското Министерство на външните работи за това, че нашите дипломатически агенти в България, вероятно основавайки се на инструкциите от 1879-1880 г., изискват във всички дела, отнасящи се за руски поданици, пълно прилагане на съществуващата в Княжеството капитулация съгласно Берлинския договор и участие в съставянето на съдебните решения от страна на драгоманите на консулствата и във военните съдилища. Според мнението на генерал Соболев исканията на нашите агенти по отношение прилагането на капитулацията по делата на руските поданици, намиращи се на военна служба в Княжеството, се явяват неудобни за изпълнение, още повече че военносъдебната част е поверена изключително на руски офицери и следователно прилагането във военните съдилищата на капитулацията се явява отчасти недоверие към правосъдието на нашите руски офицери. Основавайки се на гореизложеното съображение, княжеският министър на вътрешните работи ходатайства пред императорското Министерство на външните работи за разрешение нашите дипломатически и консулски агенти в България да правят някои отстъпления от съществуващата капитулация и особено във военните съдилища.

След всестранното обсъждане на възбуденото ходатайство от страна на княжеския министър на вътрешните работи императорското Министерство на външните работи стигна до следното заключение: предвид на неопределеността на нашето положение в България въобще и нашето отношение към княжеското правителство в частност изменение на съществуващата там капитулация и отстъпление от предоставените ни по договора с Турция права в дадения момент се явяват невъзможни.

Обръщайки се след това към ходатайството на генерал-майор Соболев да не се прилага капитулацията във военните съдилища и участието на драгоманите на консулствата в съдебните съвещания императорското ни министерство намира, че в това отношение могат да се направят следните изменения: 1) Офицерите и нисшите чинове, предадени на следствието и съда без отстраняване от служба, могат да бъдат съдени и във военните съдилища без участието на нашите представители в Княжеството. 2) А при дела за престъпления и простъпки на руски поданици с военно звание, които преди следствието и съда са отстранени или уволнени от служба, съществуващата капитулация трябва да се прилага, макар тези дела да се разглеждат във военните съдилища. 3) Разглеждането на дела в гражданските съдилища, в какъвто и ред да се провеждат, трябва да последват след насрочване от нашите консулски агенти. 4) Относно участието на драгоманите на консулствата в съвещателните заседания на съда с право на глас и за в бъдеще време можем да се ръководим от състоялото се по този въпрос споразумение с нашето дипломатическо агентство в София, и 5) По углавните дела: при престъпления и простъпки, извършени от руските поданици в Княжеството, носещи след себе си лишение или ограничение на правното състояние, следствието трябва да бъде проведено от нашите консули, със или без участието на местните власти. Обвиняемите подлежат на изпращане в пределите на Империята за предаване на углавен съд. А при простъпки, за които обвиняемите се подлагат на кратковременен арест или затвор със срок една година, нашите консули решават окончателно и своите присъди привеждат в изпълнение по реда, посочен на 178 страница от наказ. изд. 1866 година.

Съобщавайки Ви за гореизложеното, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, неотстъпно да се ръководите от горепосочените съображения на императорското Министерство на външните работи. По углавни дела, възбудени против наши военни офицери, които не са в пределите на предоставените Ви по капитулацията права, да имате негласен, но бдителен надзор и да доставите на департамента Вашите лични съображения за степента на виновност на нашите офицери по възбудените против тях углавни или подлежащи на дисциплинарно наказание дела.“

Секретно предписание на началника на Азиатския департамент до консулите в България от 9 септември 1882 г., № 2443

„Господарят Император, грижейки се за благосъстоянието на освободените от нас славяни на Балканския полуостров и отнасяйки се снизходително към ходатайството на българския княз, благоволи височайше да повели за назначаване в Княжеството на длъжността министър на вътрешните работи и председател на Министерския съвет на руския генерал-майор Соболев. На щатс-секретаря Гирс августейшият монарх поръча да снабди назначения в България министър на вътрешните работи с необходимите инструкции.

В изработените в Министерството на външните работи инструкции, с които е снабден генерал-майор Соболев, е разработен способ за въдворяване в страната на необходимия ред и се проявява загрижеността на министъра на вътрешните работи за помиряване на враждуващите в България политически партии, образувани главно по времето на държавния преврат в Княжеството.

Сега генерал-майор Соболев непосредствено довежда до знанието на Министерството на външните работи, че българският княз лично е склонен на страната на водачите на Консервативната партия в България, която се ползва с пълното доверие на Негово височество.

Между това според положителни данни на Министерството на външните работи е известно, че споменатите предводители на Консервативната партия в България по въпроси, отнасящи се до интересите на Русия в Княжеството, ни оказват явно противодействие с цел да установят в страната враждебното нам австро-унгарско влияние.

Генерал-майор Соболев, съобразявайки се с дадените му инструкции, с положението, заемано от него в България в качеството на княжески министър-председател, намира, че кръгът на неговата дейност може да се изрази само във форма на помиряване на партиите. Що се отнася до неговата лична инициатива в подкрепа на една или друга от политическите партии в Княжеството, то той смята това за невъзможно. Генерал Соболев смята за целесъобразно да действа на ума на населението и да ръководи партиите чрез посредничеството на нашите дипломатически представители в Княжеството.

Съгласявайки се напълно с мнението на генерал-майор Соболев, аз най-покорно Ви моля, почитаеми господине, съобразявайки се с положението на политическите партии в страната, да окажете във възможните случаи някакво съдействие на тази от горепосочените партии, която е по-разположена към нас по Ваша преценка.

Предвид на това, че настоящото министерство в България е сформирано от лица, назначени от княза, и следователно може да се предполага, че и министрите от български произход едва ли се ползват от доверието на мнозинството в Народното събрание, аз смятам за възможно (впрочем, ако Вие намирате за удобно) да се влезе в някакви преговори с представителите на Народната партия в България по въпроса за техните политически възгледи за бъдещото положение на делата в страната.

За последствията аз ще имам честта да очаквам Вашите предложения.

(Следва)

К. ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915) - 2

ДО ТУК: ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Част 1

Още при влизането си в Македония сърбите проявиха неприязнено настроение спрямо местното българско население. Последното при първия си възторг от посрещането на християнски и съюзнишки войски навсякъде изразяваше своята радост непритворно, по своему, възклицавайки някъде „добре дошле", другаде „ура!", а на трето место „Христос възкресе!" Тия български изрази на естественото чувство на радост отстрана на населението не се харесаха на съюзниците сърби. Те навсякъде задаваха на сръбски въпроса : „ща си ти", на който отвсякъде получаваха все същия отговор: „българин", впрос и отговор фатални и съдбоносни за отношенията на новите съюзници, както е схванала това и Карнеджиевата анкетна комисия в своя доклад — Когато към януари т. е. 3-4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взима заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко проявление на българска реч, българско име, българско чувство. Отсега нататък в Македония не можеше да съществува нищо българско: градовете добиха сръбски имена; улиците в градовете се наименуваха по сръбски; надписите на магазините задължително трябваше да бъдат сръбски; всеки трябваше непременно да прикачи на името си окончание „ич"; свещеникът в черква да служи на сръбски, владиката да споменава само името на крал Петра, богомолецът да се моли на сръбски, учителят да преподава на сръбски, а ученикът да стане „дјак" и всеки ден при влизане в училището да заявява по задължение: „ја сам прави србин".

За управлението на Македония сърбите въведоха специални наредби. Който гражданин не ги признаваше, считаше се за предател и се наказваше от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозяваше духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проводник на едничката религия в държавата. Такива свещеници веднага намираха затвора; а българските владици се считаха за изгубили своето паство и като такива през една нощ те бяха накарани „доброволно" да заминат зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройваха се често молебствия от официално естество, на които благочестивите българи биваха канени да участвуват с предупреждение и закани. Закриха се българските училища, като се унищожаваха българските учебници и пособия. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяваха да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за целта патриоти сръбски директори и инспектори, приемаха се; всички останали трябваше да напуснат отечеството си. Децата биваха заставяни чрез родителите си да посещават сръбско училище; в противен случай родителите отговаряха с кесията си.

Такава е в общи черти картината на сръбския режим в Македония до междусъюзнишката война. Когато се обяви последната, положението там става несравнено по-тежко и непоносимо. Ето сега по възможност най-краткото изложение на установените конкретни случаи от сръбски жестокости до и след междусъюзнишката война.

Скопие. Със заплашвания сърбите са заставили българите още в първите дни да свалят българските знамена, с които бил окичен градът. Още с влизането на сръбския престолонаследник тук, той се е обърнал към българския митрополит Неофита със злокобните думи: „Да се помолим, владико, в цар-Душановата църква". Преподобни Методи Димов бе подложен на морални изтезания и телесно малтретиране с побой до синевини. Спасил е живота си благодарение на француско застъпничество. Карнеджиевата анкетна комисия потвърждава изрично тоя случай. (Вж. снимка. № 1) — в Скопие сръбският престолонаследник сам ударил плесник на невинното момиченце Васка Зойчева, само защото на въпроса какво е по народност, то отговорило, че е българче. (Вж. снимка. № 2). Гражданинът Спиро Гайдарджиев, измъчван най-жестоко в затвора от председателя на „Черната ръка" в Скопие, майор Попович, е свидетел на първите жертви на сръбската жестокост спрямо арестувани по подозрение българи и турци от града, които били хвърляни във Вардара още през първите дни след настаняването на сърбите тук, макар че Скопие се предаде без бой. Сам Гайдарджиев, след 40-дневни морални изтезания, жесток побой, връзване и задушване, най-после едва спасил живота си по застъпничеството на руския консул в града. — Димче Асов бил бит от сърбите, само защото е изказал на български своите благопожелания към близки роднини, които изпращал на гарата. Пеце Шивача бил бит до смърт, защото в интимен разговор казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Тома Тополов бил бит, защото закъснял да замени българската фирма на хотела си със сръбска. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно мазе, като го заставили да стои с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нужните почитания на посетителите си сърби в своя дюкян и в хана си. — На 23 юни 1913 год. сръбските власти в Скопие поканват всички градски български свещеници и първенци в двора на черквата „Св. Димитър" и след като ги насилват да подпишат някаква бумага, тикват ги в затвора, дето скоро достигнали числото 300 души, защото докарани били тук и най-видните селяни от околията — всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99души от арестуваните граждани били интернирани в Митровица; из пътя те били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. В Митровица сръбският капитан Гюркович им държал реч, в която ги предупреждавал, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумвали, окайвали ги и после ги увещавали да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натяквали постоянно за дом, семейство, имот и живот.

Куманово. Сръбският окръж. управител Ранко Трифунович, след като отнел от ръцете на местните българи общинското управление, още в първите дни побързал да предупреди гражданството против всека проява на български чувства и самоуверено заявявал, че освобождението на града е дело на сръбската армия. Йордан Йовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа за Солун, но му отказали. Понеже след повторното искане и отказ, той поискал да узнае причините за отказа, не минава дълго и бил унищожен безследно. — Заловен бил от сърбите софийския вестник „Дневник" и само за това арестувани били и осъдени по на един месец затвор Манас Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Петко Карамфилов и Теодос М. Кралев. — През март обискират къщите на Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров; намерени били по една пушка от турско време и по тая причина те били арестувани и лежали по два месеца. — За опит за съобщение с България сърбите залавят Стоил Божинов, Пръчков и Иван Спасев, хврлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията. През април сърбите събрали градските свещеници, а именно: архиерейския наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби. След отказа им те били откъснати от домашни и паство и екстернирани в България. По същата причина арестувани били и учителите Милан Петков, Тръпко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев заедно с 52 граждани, както и 7 гражданки (Юлияна, Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюргя Таскова и Траяна Велкова). Почти едновременно с тях (месец май) тикнати били в градския затвор и 130 души първенци, свещеници и учители от Кумановските села. Пред страха от тия арести мнозина селени се укрили; тогава семействата им изкупували скъпо това отклонение: последните били вдигани от селото и задържани в града, дето без подслон били излагани на лишения и мъки по цели месеци, както е случаят със семейството на Арсений Николов от с. Кокошине и мн. други. Лазар Митков от с. Облавци, повикан в околийското управление, не се връща вече жив. Тасо Четирски от село Младо Нагоричино бил убит от „Черната ръка" в своя хан; Цане Димов от с. Павлешенци бил арестуван и безследно изчезнал; Тево Псалтиров от с. Живине постига същата участ; Саздо Галев от с. Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино били извикани един ден от къщи от сръбски стражари, но още един път никой не ги видял живи. Ицо от с. Павлешенци бил обесен от пратеници на „Черната ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управление, бил подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после изхвърлен от балкона. Милан Арсев Пурчев от с. Живене бил повикан в общинското управление в с. Павлешенци, за да каже имената на ония, които искали да възобновят революционната организация. Отричайки да знае нещо, той трябвало да бъде съблечен и подложен на побой. Тогава Пурчев извадил скрития си револвер, насочил го срещу околийския началник Тодор войвода, когото повалил, стрелял и срещу двамата стражари, които също паднали и с последния патрон се самозастрелял.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 14

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

След края на романа с Родолф (той изоставя Ема в онази минута, когато тя го чака, за да избягат заедно в синята мъгла на романтичните сънища) две взаимно свързани сцени са написани с любимия за Флобер похват на контрапункта.

Първата е вечерта в операта по време на представлението на „Лучия ди Ламермур“, когато Ема среща Леон, който се е върнал от Париж. Младите красавци, които се надуват в оперния партер и поставят жълтите си ръкавици върху бастунчетата със златни топки, и към които гледа Ема, са встъпление към звуците на настройваните инструменти.

В първата част от сцената Ема е опиянена от мелодичните жалби на тенора, които ѝ напомнят за отдавна миналата ѝ любов към Родолф. Шарл прекъсва музиката на нейните преживявания с прозаични реплики. За него операта е безсмислена суета, а в замяна на това тя разбира сюжета, защото е чела романа на френски език. Във втората част, като следи съдбата на Лучия на сцената, тя се отдава на мисли за своята съдба. Вижда се като оперна героиня и е готова да обикне всеки, у когото може да види тенор. Но в третата част ролите се сменят. Операта и пеенето се превръщат в досадни прекъсвания, а основен става разговора ѝ с Леон. Шарл едва започва да получава удоволствие, когато го отвеждат в кафенето. В четвъртата част Леон предлага да се върнат в неделя, за да чуят пропуснатия последен акт. Уравненията, както се казва, са опростени: отначало за Ема реалността е равна на операта; певецът отначало е равен на Родолф, след това на себе си, Лагарди, възможния любовник; възможният любовник се превръща в Леон и накрая Леон е приравнен към реалността, а операта престава да занимава Ема и тя отива в кафенето, за да напусне непоносимо задушната зала.

Друг пример за контрапункт е епизодът в катедралата. Начало този път дава посещението на Леон при Ема в странноприемницата и едва след това се озоваваме в катедралата по време на тяхната среща. Първоначалният разговор повтаря разговора на Ема и Родолф по време на земеделския събор, но сега Ема е много по-сложна. В първата част от сцената в катедралата Леон влиза в църквата и чака Ема. Този път интерлюдията се разиграва между църковния пазач (чакащ постоянно туристите като екскурзовод), от една страна, и Леон, който отказва да разглежда забележителностите, от друга. Той отбелязва само това (преливащите се светлинни петна по пода и по-нататък), което е съзвучно със съсредоточеността му върху Ема, която му изглежда като ревниво пазена испанска дама, подобна на възпетите от френския поет Мюсе, и която идва в църквата и предава тайно на своя поклонник бележка. Пазачът кипи от гняв при вида на потенциалния екскурзиант, който си позволява да се любува на катедралата самостоятелно.

Втората част започва с идването на Ема – тя протяга рязко на Луон някаква хартия (писмо с отказ), влиза в параклиса на Пречистата дева и там се моли. „Тя стана и щяха да излязат, когато пазачът бързо се приближи, като каза:

— Госпожата несъмнено не е оттук? Не желае ли госпожата да види интересните неща в църквата?

— Е, не! — извика помощникът.

— Защо не? — каза тя.

Защото със своята разклатена добродетел тя се вкопчваше в Богородица, в статуи, в гробове, във всички случайности“.

Потокът от разяснително красноречие на пазача е противопоставен на нетърпеливата вътрешна буря у Леон. Пазачът тъкмо се опитва да им покаже камбанарията, когато Леон повлича Ема далече от катедралата. Но – и това е третата част – когато вече излизат, пазачът успява да се появи отново, като донася куп огромни подвързани тома – съчинения за катедралата. Накрая обезумелия от нетърпение Леон иска да намери фиакър, а след това се опитва да настани в него Ема. Така правят в Париж, отговаря той на нейните колебания – за нея Париж е копринената табакера – и думите му я убеждават като неопровержим довод.

„Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.

— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.

— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.

— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.

И тежката кола потегли“.

Както селскостопанските мотиви (прасетата и оборския тор) по време на събора предвещават мръсотията, която момчето Жюстен чисти от обувките на Ема след разходките ѝ до дома на своя любовник Родолф, така и последният порив на красноречието на папагала пазач предвижда адския пламък, който Ема би могла да избегне, ако не седне в каретата с Леон.

С това завършва църковната част на контрапункта. Тя се отзовава в следващия епизод – със закритата карета.

На кочияша също най-напред му хрумва да покаже на двойката, която поради неосведомената си простота прима за туристи, изгледи от Руан, например статуята на някой поет. След това той в също толкова необмислен и бърз галоп кара към гарата и опитва други подобни маршрути. Но всеки път глас от тайнствената дълбина на каретата му заповядва да продължи нататък. Няма нужда да навлизаме в подробностите на това удивително смешно пътуване, защото цитатът ще говори сам за себе си. Но си струва да отбележим, че гротесковият фиакър със заслонените прозорци, който преминава по Руан пред очите на всички, е много далече от разходките в пъстрите гори по лилавия пирен с Родолф. Измените на Ема са станали по-вулгарни.

„И тежката кола потегли.

Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.

— Продължавайте! — рече един глас отвътре.

Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.

— Не, направо! — извика същия глас.

Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.

<...>

Ала изведнъж [каретата] се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.

— Карайте! — викна по-яростно гласът.

И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север <...>. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.

Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без да внимава за дупките по пътя, закачайки се тук-там, без да иска и да знае за това, паднал духом и почти разплакан от жажда, от умора и от мъка.

А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.

По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.

После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава“.

(Следва)