Начало

Казват, че всеки автор е самовлюбен, разголва себе си и другите пред читателите с надеждата, че те ще го обикнат или най-малкото, ще им стане симпатичен. Колко хубаво, ако беше вярно. Авторът не е човек за обичане. Хората се дразнят, когато се виждат в книгите, безпощадно осветени и показани на публиката. Те не искат да чуят истината за себе си и си представят литературата като дъжд от комплименти. Вместо да получи любов, авторът е отхвърлен.

Въпросът е да мълчи или да говори, да пише или да стои със скръстени ръце? А може би да възпява своите герои и заедно с това снизходително да ги потупва по рамото?

Автор, който иска да стане симпатичен на публиката, е обречен на провал. Защото неговата работа е цял живот да се рови из тайните чекмеджета, в които има всичко – има романтични души, мръсници, приятели до гроб, страхливци, има топлина и нежност, има омраза и подлост – всичко.

Винаги съм се опасявал да не би нещо да остане наистина заключено. Затова с маниакална страст ровя из чекмеджетата, обръщам джобовете си, правя челни стойки, дано излезе нещо ново, нещо забравено, което все още не съм показал. Притеснявам се, че във всекидневието постоянно губя неща, опитвам се да ги събирам, после се чудя защо съм ги събирал. Добре, че думите не заемат много място.

Нищо не искам да заключвам, друг е въпросът, че не всичко е за показване. Не става дума за страх, свян или псевдоморал, а за стремежа да изплуваш над баналното. Мисля, че всеки житейски факт може да бъде предмет на литературата, проблемът е защо и как го показваш. Просто от живота трябва да се избира това, което все още е тайна.

Дали съм успял? По-скоро писането ми помогна да опозная себе си и околните. Изкуството е едно допълнително сетиво и много често то дреме у нас, без да се сетим да го разбудим, да го разтърсим, за да видим онова, за което толкова време сме били слепи.

Ще се радвам да се срещнем прогледнали…