Алманах "Извор"

Особен и своеобразен учител беше дядо Неделчо¹, или само дядо Делчо, както му думаха учениците.

Преподаваше аритметика на долните класове в Р… гимназия.

Беше среден на ръст, попрегърбен, сухичък, с прошарена коса, с големи изпъкнали тъмнозелени очи, с подстригани мустаци, с дебели бърни и с два дълги изкривени зъба на горнята челюст, които се подаваха и клатеха. Жив, припрян, сприхав, всяка гънка, всяка жилка по лицето му трептеше; беше строг, никога не се смееше с глас, но на устните му винаги играеше тънка усмивка. Ходеше с ръце отзад.

Рядко биеше. Не с плесници, ами като стегнеше показалеца и средния пръст на дясната си ръка, ще ръгне някого по рамото тъй, че ученикът се свиваше.

Свършил беше Болградската българска гимназия.

Беше взискателен по всичко и въпреки че 6е минал петдесетте, всякога биваше стегнат в облеклото. Мразеше нечисти и изпоцапани ученици и люто гълчеше ония, в тетрадките на които видеше капки от мастило, следи от мазни пръсти. Сърдеше се на онези, по чиито дрехи забележеше петна, оръфани ръкави или паднало копче.

Ще изблещи очи, ще хване за ухото такъв омазан ученик, ще му наведе главата към съдраното място или към скъсаното копче и ще му каже:

– Хей, дангалако, ако баща ти е сиромах, майката ти ръце няма ли да те подреди и закърпи? Я се погледни!

Обръщенията на учителя към ленивите и нередовни ученици бяха наистина грубички, но не и сурови; наричаше ги цариградски дембели, пестилджии, аратлици, дангалаци, диви петли, хърцои и др., но не вливаше злоба в думите си.

Ценеше силните, но никога не издаваше своя възторг от тях. Само очите му се напълваха с особена мекота и благост, по лицето му тънко затрептяваше струна на задоволство, че пред него стои силен ученик, който пипа здраво.

Често за названията на разните действия и елементи в аритметиката, покрай научните термини, употребяваше особени свои, които изобретяваше духовито. За лихвеното правило ще_: каже – хесап с файда, за числителя – таван, за знаменателя – дюшеме.

Говореше просто, не предвзето, ясно, като шареше речта си с много турски думи.

Никога предварително не откриваше на учениците си, според учебника, какво нещо е просто или сложно тройно правило, или друго някое действие. Ще каже само:

– Днес ще минем на лихвеното правило. Туй правило е смятане с лихва или хесап с файда. Напр. „Един калпак левове дават за една година чеерек калпак левове файда; аджеба, пет калпака левове за десет години колко файда ще дадат? Вземете десет задачи от задачника и си поблъскайте сами кратуните”.

На другия час ще вади на дъската един по един учениците, които решаваха, с негова помощ, задачите. Тогова ще подсети за едно, другиго – за друго, криво-ляво първата задача се решаваше. При решаването, обясняваше с по-научен начин, съ изискваните термини, всяко ново действие или елементи, които се откриваха в правилото. След като минат първиге десет задачи, учениците вече се запознаваха всестранно с това ново аритметическо действие.

Дядо Делчо не преподаваше, но учеше учениците си. Той мразеше „глаголствуването” и зубренето, искаше да разработи разсъдъка на ученика, да развие въображението му, затуй предпочиташе практическия способ, работата.

Не обичаше да му се говори за неща, за които не е питал. Случеше ли се някой да каже, че зададената му задача е от лихвено правило, дядо Делчо скачаше като ужилен от оса, пламваше, ще удари пестник на катедрата и ще кресне:

– Хей, приятелю! Не те питам! Като заиграй тебеширът в ръката ти, ще ми дадеш да разбера какво действие вършиш. Хайде, карай!

И ще го прасне с двата си пръста по рамото. Случаваше се такъв ученик, след ръгването по рамото да загуби нишката.

Но дядо Делчо не го оставяше да се провали, ще прави, ще струва, ще го накити с всякакви любезности, но ще го подсети, как да подхване решението. А това винаги трябваше да става с мълчание; ще събира ли ученикът, ще дели ли, корен квадратен ли ще извлича, той трябва само да действува. Дядо Делчо ще следи внимателно дали правилно постъпва и ако ученикът сбъркваше негде, той ще се обади:

– Хей, див петел, къде си тръгнал?

Ученикът се сепваше, поглеждаше написаното, намираше грешката си и я поправяше.

Ако друг някой при събиране в стълб на няколко големи числа, където се прехвърля остатъкът от десетици или стотици на другата стълбица, се забравяше и замрънка: две и три – пет, пет и четири – девет, девет и седем – шестнадесет, написва под чертата шест и после каже – едно на ум или на ръка,

– И две на крака! Хайде, дърдорко, карай! – ще го пресече учителят. Искаше да му забележи да не мрънка, ами да пипа.

След като ученикът свърши решението, тогава дядо Делчо ще го разпитва, защо тук постъпил тъй, а не иначе, как се нарича това или онова действие. Като дойдеше до някоя дроб, десетична или проста, ще го запита каква е тя.

– Този дроб… – почне ученикът.

– Дроб?! Ашколсун бе, хърцоино! Дроб, а? От кои села си ти бе, аратлик? Добре, този дроб агнешки ли е, биволски ли е, чер ли е, бял ли е? Имаме два вида дробове.

Ученикът го гледаше опулен.

– Казвай бе, цариградски дембелино? Чер ли е, бял ли е? Забрави ли?

Хваща го за ухото и леко заблъсква главата му о дъската.

– Я бе, хлапако, каква работа имат дробовете в смятането? Дроб, хърцоино, с малък ер², дробинка, част, парче, разбра ли? Каква е тази дроб?

– Тази дроб, тази дроб, господин учителю, – нарежда ученикът през сълзи, – е проста дроб.

– Елеее! – и ще му пусне ухото. – Хайде, стига си хленчил, не съм ти пръснал тиквата. Дроб, а?

Ще се случи някога в задачата да има деление на прости дроби, и ученикът се запъне и не може да продължи по-нататък решението.

– Не знаеш ли, бе дембелино, какъ се делят прости дроби? На, бе, таванът на първата дроб отива на мястото на дюшемето на втората, пак тъй, таванът на вторатата отива на мястото на дюшемето на първата и ще ги умножишъ. Разбра ли бе, пестилджи? Един калем, два калема, свърши се работата.

Дядо Делчо познаваше отлично ума и способностите на всички свои ученици, силните по-рядко изпитваше, колкото да провери да не са се „изхайлазили”, работеше изключително със слабите.

– Мене затуй ми плаща царщината, – казваше често на учениците, – всяко говедо да го науча на ум и разум.

Двойка ще пише само на най-последния тъпак и то след като се е блъскал съ него най-малко петдесет пъти през годината и след като се е уверил, че от този „хайванин” човек не става. Но от три нагоре рядко някому пишеше в бележничето си.

– Хей, аратлици, – казал беше веднаж, като го бяха запитали защо неговата оценка е почти еднаква за всички ученици, – на Господа аз пиша шест, на моя даскал – пет, на себе си – четири, като за вас, мулета, – три, две, едно и нула.

Но на края на годината в свидетелствата имаше по някоя четворка или петорка, дори и шесторка, само един или двама отъ класа оставаха с двойки; но ако някой от тях имаше „слаб” и по друг предмет, тоя отиваше у дома на дяда Делча и като му приплачеше, той му пишеше тройка, да не загуби годината.

– Добре бе, аратлик. Хубаво, да ти пиша тройка, ама догодина ще бъдеш в четвърти клас, там голяма наука ще учиш – а плюс б – математика, дембелино, математика, не е веке хесап. Като не си подготвен, нали онзи даскал на мене ще се чуди, как съм пуснал таквази празна кратуна в горните класове!..

Въпреки тази молитва, пишеше му тройка.

В началото на всяка нова учебна година, дядо Делчо ще изгледа наред всички ученици в класа, да види дали има дошли отъ други гимназии.

– Я, – ще се усмихне, – тази година наспорил ни Господ с ябанджии, – ще каже и веднага ще ги заразпитва кой откъде иде.

– Ти откъде си бе, аратлик?

– От Разград.

– Хъм, от Делиормана. Хубаво, не е лошо. Кой ти беше даскал по хесап, а?

– По аритметика, господин учителю, беше ни преподавател, беше…

– Хей, хей, чакай бе, поеми си дъха пешим. Таквиз купешки думи същисват човека. Ний тук сме простички, чоджум, àко и да сме на Дунава, вампори гледаме всеки ден, ама нямаме таквоз деликатно делиорманско образование. По-яваш…

– Ами, твоя милост, отгде бяхте? -– ще попита после другиго от „ябанджиите”.

– От Габрово.

– А-а-а! Тъй, от пестилджиите, демек. Много хубаво, много хубаво! Ще те видим и тебе. Само че тука от пестил твърде не отбират, тук искат знания и мурафет. Ще се запознаем.

– Ами ваш’то лице, ако смееем да попитаме, откъде тъй? – ще се спре при другиго, все тъй мазничко ухилен.

– Отъ Търново, господин учителю! От Търново!

– О-о-о! От болярското място! М-м-м-м! Затуй е този сербезлик. Я, моля, да се запознаем!

Заиграват всички жили по лицето му, усмивката му затрептява тънко-тънко и с ръка ще покани „ябанджийчето” да заповяда на черната дъска.

– Моля, заповядайте на черната дъска. Там ще се запознаем.

Дава му задача. Търновчето почва да решава, както го учил неговият учител.

– Хей, чакай, болярино, къде припкаш?..

И дядо Делчо още от първия час даваше встъпителния си урок на „ябанджиите”, за да се опознаят с неговите преподавателски начини…

По него време – 1893-94 г. – във Варна излизаше вестник „Ученически глас”. Неколцина ученици от калпазаните на една третокласна паралелка бяха съчинили дописка³ за дяда Делча, в която осмиваха преподавателските похвати на учителя си, като изброяваха прякорите, с които ги китеше – цариградски дембели, дангалаци и др., не забравиха да споменат и тавана, дюшемето, хесапа с файда и др.

Дописката се напечата.

Един ден, на час по аритметика, току-що бе ударил звънецът, и на вратата на тази паралелка се похлопва. Всички ученици занемяха и трепетно обърнаха поглед нататък, похлопва се повторно и полека се отвори вратата. Показа се дядо Делчо, ухилен до уши, но кисело ухилен, двата му горни предни зъба бяха съвсем изскочили.

Влезе тихо, поклони се пред всички и каза:

– Госпо-да! – меко, бавно, но такава насмешка, такава язвителност капеше от устата му, щото целият клас изтръпна.

Седна на катедрата, сложи очилата си, отвори бележничето си и извика:

– Моля, да излезе на дъската господин… еди-кой си.

„Гоеподинът”, комуто се бе паднал този тежък жребий, с подкосени крака, едва се дотътри до дъската. Класът беше притаил дъх.

– Ако обича, ваша милост, моля решете тази мънинка задачица… – И дядо Делчо му задиктува, ученикът пишеше и трепереше. – Моля, решете я.

Скръсти ръце и млъкна, усмивката замръзна на лицето му.

Ученикът закова поглед на дъската, вцепени се.

Минаха две минути, минаха пет. От чиновете никой не смееше да шукне. Стоя дядо Делчо, чака, току по едно време заклати глава, избухна изведнаж, скочи и като удари с две ръце на катедрата, развика се:

– Как да му не кажеш цариградски дембелин, дангалак, див петел, нà, бъкел не знае!

Слезе от катедрата и още повече пламна.

– Дописки ще пишете, а! Ще се оплаквате, катъри! Да ме правите за смях, а! А бе, дангалаци, че вие един миг не можете без моята помощ, нà, онази кратуна млъкна като риба! Ще се оплаквате, а! Какво, „господа” ли да ви казвам, ваша милост, а? Цариградски дембели, калпазани, хайлази!

И почна, да налага с плесници где кого свърне.

– Аз работа нямам в учителския съвет, че може някому мястото да изстине. Зная, че от този клас е излязла дописката. Аз няма да се оплаквам, оплачете се вие, хайвани, на бащите си, че дядо ви Делчо ви е бъхтал, ама и да им кажете защо. Нà, нà, нà за вас, глупави и зли мулета! За смях ще правите своя учител, който трепери за вас!

И переше, переше: изтеглиха си учениците от първия чин и онези по краищата… На дяда Делча скоро му мина, изгледа после всички ученици с тъжна усмивка и продължи работата си пак по своя, по стария начин.

Като свърши часа, учителят се обърна към учениците и каза:

– А бре, деца, защо правите таквизи безобразия? Биваше ли да ме правите за смях на стари години? През моята ръка са минали толкова мулета като вас и всички станаха човеци, има офицери, учители, инженери, доктори. Вие ще ме разберете, кога пораснете. Да не се повтаря друг път такава детинщина!

И си отиде.

Дали бяха разбрали ония глупави и зли муцунки думите на стария учител, дали усетиха голямото, доброто и бащинското сърце на дяда Делча, който имаше само един дълг, една цел в своя живот – „от всяко говедо човек да направи”?

 

*

1. Неделчо Попов е учител в Русенската мъжка гимназия в продължение на 20 години – от 01. 09. 1883 г. до 01. 09. 1903 г. (вж. Юбилейна книга на Русенската народна м©жка гимназия „Князъ Борисъ” по случай 50 годишнината отъ I^ия абитуриентски випускъ. Печатница РОГЛЕВЪ – Русе, 1935, с. 106) – бел. ред.

2. Възприетият по онова време правопис на българския книжовен език различава изписването на съществителните имена дробъ „анатомичният орган в тялото на бозайниците” и дробь „част от единица, част от цяло (математическо понятие)” в зависимост от финалния ер – бел. ред.

3. Дописката е отпечата във в-к „Ученически глас”, год. І, бр. 14; Варна, 7 май 1895 г., с. 2, кол. 3 (Вътрэшен отдел). Ето и нейния текст:

Руссе. Прэди врэме ни писах© за единъ прэподаватель на ІІІ и ІV классове при Руссенската м. гимназия, че прэтежавалъ рэчникъ на псувни и най груби епитети по голэмъ (in folio) отъ Р. Larusse [sic!], но понэже мислэхме, че той не го носи при себе си, а само въ исключителни обстоятелства, – не писахме нищо по това. Но едно ново писмо, което получихме тэзи дни, дойде да покаже, че криво сме мисляли.

Въпросния (г. Н. – за сега скриваме името му въ този инициалъ) прэподаватель за едни най дребнави работи, а по нэкога и безь причина, исипвалъ цэлъ купъ псувни и най групи [sic!] епитети, които строгата цензура не допуща да напечатаме всички, а само нэколко, които ни се отпустнах© съ едно малко снисхождение: цариградски дембелъ, скотъ, маймуна, магаре, свиня, волче, пансионерски боклукъ (това име дава на паснионеритэ), боклукъ-арабас©, пестелжи, мамината рожба, песоглавецъ, пиргишинъ… нэматъ край.

Вижда се учил ги е при хамалитэ на скелята…

И така, г. Н. вие много добрэ правите като приучвате ученицитэ си на тэзи грубости отъ младость, за да станать послэ отъ васъ по груби. Ние не можемъ съ друго да ви похвалимъ, ами съжеляваме, гдэто ни искусихте да напълнимъ нэколко  рэда отъ вэстника ни съ ваши думи, които никой не може ви прости, а не вземахте да кажете други добри, което ви е нравственъ дългъ да го извършите. Вие го знайте това, но не напраздно е казалъ единъ мислителъ, че “хората много нэща знаятъ, но повечето не съзнаватъ. Нотации не четемъ!

Дописката беше открита и преписана специално за алманах „Извор” от г-н Андрей Бобев, възпитаник на СОУ „Христо Ботев” – Русе и бивш учител по български език и литература в нашето училище от 2002 до 2007 г. Изказвам искрена благодарност на колегата Андрей Бобев за съдействието при откриването на този рядък текст. – И. Братанов

Публикувано в алманах “Извор”, кн. 18, издание на СОУ “Христо Ботев” – Русе, 2011, стр. 11-19

 

 

 

Богдана Хитева (Йоза Ираскова)
1844 – 1929 (1925)

Чешката учителка, педагожка и преводачка превръща България в своя втора родина

     Чехкинята Йозефа Ираскова (Ирасек) пристига в България през 1866 г., когато започва войната между Австрия и Прусия – братята ù решават за по-сигурно да я изпратят далече. Тя току-що е завършила средно педагогическо училище в Прага, където съученички и приятелки са ù българки – сестрите Елисавета и Мария Горанови от Карлово. С тях тя пристига в малкия балкански град, научава бързо български език и се приобщава към средата. Назначена е за учителка в девическото класно училище в града през 1867г. и работи на учителското поприще до 1903 г., когато се пенсионира. От 36-те учителски години 10 са през Възраждането и 26 години след Освобождението. Преподава предимно история, география, стопанство и български език. В Карлово се омъжва за Иван Хитев, сродник на Горанови, и се преименува на Богдана, но всички продължават да я наричат обичливо Йоза.

     Една от първите учителки по ръкоделие в България, тя започва да преподава този предмет в Калофер през 1870г., като нарежда програмата си сама, по чешки образец, и изгражда методика. Скоро и домът й се превръща в стопанско училище, където след занятията ученичките продължават да се учат на домакинство. В Калофер учителката става настоятелка на създаденото женско дружество “Просвещение” и изнася сказки на различни теми. Сътрудничи и на революционното движение – познава се добре с Ангел Кънчев и други дейци. Името ù на сигурен закрилник се знае в комитетските среди на юг от Балкана. По време на Априлското въстание изпраща в Чехия сведения за събитията в България и чрез нейните статии в периодичния печат славяните в Европа научават за ставащото у нас. В продължение на няколко месеца през 1876г. пражкият вестник “Рокрок” публикува обстойни нейни статии.

     През лятото на 1877г. руски части слизат в Карлово, а след оттеглянето им към Балкана учителката едва спасява семейството си от озверелите башибозуци благодарение на австрийския си паспорт. Напуска Карлово с трите си деца и заминава за Цариград, а мъжът й остава в България като участник във войната. По целия път Богдана Хитева вижда османските жестокости и щом пристига, веднага ги прави достояние на европейските кореспонденти и дипломати в турската столица. В Цариград отсяда при старата си съученичка и приятелка Елисавета Горанова, вече омъжена за известния български търговец Христо Караминков. Скоро с тяхна помощ е назначена да преподава български език в пансион. Там получава съобщение, че мъжът й е жив и се намира в Свищов.

     След Освобождението, още през май 1878 г., Богдана Хитева се завръща в България и продължава да учителства. Назначена е за директор на училищата в Пазарджик. След 2-3 години се премества във Видин, а през 1882 г. става старши учител на девическите училища в града. Следва преместване в Самоков, пак на директорска длъжност. В уреждането и в ръководенето на ученически пансиони и сиропиталища Богдана Хитева е признат специалист. От 1887 г. до 1893 г. е управител на девическите пансиони във Велико Търново и Стара Загора, а след това – до 1895 г. – управител на пансиона към Девическата гимназия в Пловдив. Следващите години е отново учителка – по история, стопанство и краснопис във Варненската девическа гимназия и по география и български език в Първа девическа гимназия в София – до 1898 г. През същата година става “kачалница” на сиропиталището в Пловдив, където се пенсионира през 1903 г.

     На 59-годишна възраст тя се отдава на преводаческа дейност. Превежда от чешки език разкази, статии, книги и сътрудничи на много наши вестници и списания във Варна, Пловдив и София. Нейни преводи, обаче са поместени доста по-рано в русенското месечно илюстровано списание за ученици и ученички “Извор”, излизало от 1892 до 1896 г. с издател П.И.Алкалай от Русе и под редакцията на Ив. Иванов, живеещ във Варна, и на известния русенски учител, преводач и културен деятел Трифон Ц.Трифонов, който през четвъртата и петата годишнини е единствен редактор. След спирането на изданието сп. “Ново време”, в книжка 4 от 1897 г., го определя като “доста грижливо редактирано”. Тази оценка хвърля светлина върху поместваните материали, значителна част от които са преводни, и в частност върху качеството на преводите и на Богдана Хитева.

     Първата книжка от първата годишнина на сп.”Извор”, излязла на 15 януари 1892 г., започва със стихотворение на редактора Трифон Ц. Трифонов и веднага след него от с.3 до с.15 са поместени два превода на разкази от чешкия писател Вацлав Шпачек – “Именния ден на дядо” и ”Слепия просяк”, подписани от Б. Хитова, която по това време е управител на Девическия пансион в Стара Загора. Книжка втора от 15 февруари 1892 г. помества пак в началото си още два превода на разкази от същия чешки автор – “Наместо в училището” и ”Комедияши”. Следващият превод е в книжка 7-8 от юли-август 1892 г. – “Страшния сън”, но не е посочен авторът на разказа. Следващият превод е отново на разказ на Вацлав Шпачек и е отпечатан в книжка втора на 1893 г. – втората годишнина на списанието. Последният превод е в книжка четвърта от април 1893 г. – този път е преведена приказката “Наказания скъперник”. До края на списването на “Извор” не са помествани нейни преводи. По това време тя се премества в Пловдив, като управител на пансиона към Девическата гимназия, и поради голяма заетост или по други причини престава да сътрудничи на русенското списание. По-голямата част от преводите на Хитова са къси – по 3-4 до 5 страници – и явно са добри за времето си, иначе известният естет и педант Трифон Ц. Трифонов нямаше да ги публикува.

     Йоза Ираскова, живяла 35 години като Богдана Хитева, умира в София през 1929 г. на 85-годишна възраст (в енциклопедия “България”, т. 3 от 1982 г., е посочена 1925 за година на смъртта й, но в по-късни източници е променена). През всички периоди от живота си учителката Богдана Хитова е била полезна на просветното ни дело и особено в трудното време преди Освобождението. Заслугите й към българското образование и педагогика са значими, но недостатъчно изследвани.

Публикувано в алманах “Извор”, кн. 18, издание на СОУ “Христо Ботев” – Русе, 2011, стр. 7-10

     На малцина от нашите съвременници е известен фактът, че през последните десетилетия на миналия век, когато Русе, наред със София, е най-важният културен център на България, именно тук започва да се издава първото българско средношколско списание – сп. „Извор”. Негов основател и редактор е видният русенски учител Т. Ц. Трифонов (за него вж. И. Братанов. „За една паница леща”. – Във: в-к „Възход”, бр. 38; Разград, петък, 23 февруари 1990 г., с. 2, кол. 6 – 7), като при редактирането МУ през първите три годишнини взема участие и учителят Ив. Иванов от Варна. Списанието започва да излиза през 1892 г., като в продължение на цялото му съществуване се издава от П. И. Алкалай от Русе.

     Какво представлява сп. „Извор”? В продължение на пет години (1892 – 1896 г.) то излиза в 49 книжки. Според подзаглавието си е „илюстровано списание за ученици и младежи". В такъв случай е естествено в него да измират място преди всичко материали, свързани с проблемите на учениците и младежта. Редакторите добре разбират тази задача и откриват в списанието отдели за белетристика (в т. ч. и поезия), научен живот, биографии на известни личности, описание на различни интересни природни явления и постижения на науката и техниката, а също така и отдел за млади сътрудници – ученици.

     В отдел „Белетристика” свои произведения помества преди всичко Т. Ц. Трифонов (така например в 5-те годишнини на списанието се съдържат общо 16 негови стихотворения). Но във времето, когато се издава „Извор”, е съвсем естествено най-дейни сътрудници на едно издание да бъдат най-вече неговите редактори. Подходът на редакцията към различните творби на сътрудниците е само естетически. Т. Ц. Трифонов и И. Иванов успяват да привлекат като сътрудници някои от най-авторитетните по онова време автори и преводачи в България. В „Извор” със свои стихове сътрудничи Ст. Михайловски (5 басни в год. I), а със стихотворни преводи – Ив. Ст. Андрейчин (от год. II) и А. Белковски. Разбира се, тук нямам възможност да спомена всички сътрудници на списанието. Нека все пак отбележа, че с нищо не е подкрепено мнението на Тодорка Малчева, която в своето изследване за „Извор” отбелязва: “Получава се впечатлението, че той (Т. Ц. Трифонов – б. м. – И. Б.) е използувал списанието само за свои изяви”(вж. Т. Малчева. „Извор”. – В: Периодика н литература. Т. 1. С., БАН, 1985, с. 694). Това се вижда дори от най-беглия преглед на съдържанието на списанието. Впечатлява особено много отделът за преводна литература. В него е публикуван един разказ от В. И. Немирович-Данченко (IV, 5), „Кающий се грешник” от граф Л. Н. Толстой (III, 10), „През нощта срещу Великден” от В. Г. Короленко (V, 7), „На морето” от Г. дьомопасан (V, 10), „Клетниците” от В. Юго – откъсът „Изоставените” (V, 1), „Къща се продава” от А. доде (II, 11), “Флорентинско сказание” от А. Франс, две приказки от Х.-К. Андерсен (I, 3 и П, 1), “Върналият се престъпник” от Ч. Дикенз (V, 5), “Дневникът на един труп” от Е. А. По (I, 7 – 8) и т. н.

     В отдел „Биографии” са дадени животописн на Ботев, Каравелов, Раковски, Крилов, Пушкин, Тургенев, Мохамед, Гутенберг, Едисон, Колумб, Паисий Хилендарски, Априлов, Диоген, Екзарх Антим I, Лермонтов, Гогол, Белински, Шекспир, Коменски, Шилер, Коперник, император Александър II н т.н. Важна е заслугата на Т.Ц.Трифонов за утвърждаване на младите сътрудници. В научния отдел на списанието е публикувана матуритетната работа на Михаил Арнаудов (год. V, кн. III; ноември 1895 г., с. 124 – 129), бъдещия световноизвестен учен филолог. От год. III, кн.2 списанието открива отдел за ученическо творчество, като се поместват и рецензии за ученически творби – както публикувани, така и отхвърлени.

     За редактора, публициста, преводача и човека Т. Ц. Трифонов са характерни почтеността, толерантността и реализмът – качества, които твърде често ни липсват на нас сега, в края на ХХ в. Знаменателна е статията на Т.Ц.Трифонов „По петдесетгодишнината " (г. III, кн. 2; февруари 1894 г., с. 84 – 87), писана по повод на подготвящите се в София юбилейни тържества за петдесетгодишнината от излизането на първото българско списание – сп. „Любословие", На предложенията на юбилейната комисия тържеството да протече „колкото е възможно по-бляскаво" редакторът на Извор между другото отговаря: „Нека поне сега забравям за минутка по-бляскавите тържества; нека те станат такива, каквитосами се искъртят (така! – в с. М. – И. Б) от сърцата на нашата книжовна маса; а дадем първенството на инициативата да подобрим самата книжнина и обмислим как може да стане това важно дело” (с. 86 – 87). Той предлага да се започне издаването на литературнокритическо списание, което „да ръководи цялата цитающа публика” (с. 87). В края на своята статия отговор Т. Ц. Трифонов, обръщайки се към младежта на България, пише: „А ти, младо поколение … поднеси му (на българския писател – в с. м. – И. Б.) своята благодарност и лепта, за да не го отчаеш до непосилните жертви, които той върши само за тебе" (с.87).

     Последните думи са продиктувани отчасти и от незавидното финансово състояние на списанието. То не среща необходимата подкрепа на българските ученици и младежи. Непрекъснато в него се публикуват напомняния за изпращане на абонамента. Не помага особено много и помощта на министър Константни Величков, конто изкупува със средства на Министерството на народното просвещение 50 течения на “Извор” и от четирите годишнини. Краят на сп. „Извор” е мъчителен. От март 1895 г. (год. IV, кн. 3) редактор остава само Т. Ц. Трифонов, тъй като варненският учител И. Иванов се отказва от общото начинание. В кн. 10 на год. V (юни 1896 г.) Т. Ц. Трнфонов публикува “Може би последни страници”. Той изтъква, че „Извор” е посрещнат „с безкрайно мълчание и непоравдана хладност” (с. 495), че „… не сме имали никакви материални облаги, за каквито, прочее, и не сме мечтали” (с.496). Той смята, че издаването би могло да продължи, ако повече читатели проявят интерес към списанието, ио – уви! – това не става…

     Трябва да се изтъкне, че списанието е посрещнато с положителни отзиви от меродавната критика. Академик Беньо Цонев отбелязва, че то е “по-сериозно ученическо списание, и за това не може да разчита на толкова много абонати” (вж. сп. “Български преглед”, год. II, кн. IV – V; февруари – март 1895 г., с.258) и „ще принесе голяма полза” (пак там, с.258), ако продължи да излиза. В своята рецензия за сп. “Цвят” Ст. Макснмов споменава (вж. сп. „Ново време”, год. I, кн. 4-5; 1897 г., с. 560) за «доста грижливо редактираното ученическо списание” „Извор”. Но като че ли най-пълна – и от гледна точка на времевата дистанция – е оценката на литературния критик и историк Иван Богданов: „Извор” доста допринася за повдигането на художествената и общата култура на средношколската младеж в края на миналия век. Изданието по-нататък служи като образец за ученически и младежки литературни и общокултурни списания” (Богданов, Ив., Българска литературна периодика. С., 1972, с. 43 – 44). Именно тези заслуги осигуряват на Т. Ц. Трифонов трйно място в историята на българската литературна периодика.

Публикувано в алманах “Извор”, кн. 18, издание на СОУ “Христо Ботев” – Русе, 2011, стр. 3-6

      Алманах „Извор” се появява на бял свят вследствие на желанието на ученици от СОУ „Христо Ботев”, участници в клуб „Елит”, да имат своя печатна трибуна. Обединението е създадено през 1991 година и в него са включени средношколци с подчертани интереси към творчеството – литературно или научно. Две години по-късно желанието им, свързано с печатния орган, намира своята реализация. Започва издаването на алманах „Извор”. Разбира се, заглавието не е избрано случайно. В Мъжката гимназия „Княз Борис” – Русе (дн. СОУ „Христо Ботев”) в периода 1892 – 1896 г. под редакцията на Трифон Ц. Трифонов излиза списание „Извор”, признато на времето като най-доброто средношколско списание в България.

     От 1994 г. досега са отпечатани 19 книжки от алманаха, а в тях са намерили място 929 статии, есета, разкази, стихотворения, рецензии, илюстрации и др. В сравнение с излезлите досега 18 книжки „Извор 2012” е „най-пълноводен” – състои се от 340 страници. И ако продължа тази метафора, за него са характерни, от една страна, че „родните води”, т.е. страниците му, продължават да бъдат трибуна за словесното и в по-малка част на друго творчество на учениците и учителите от СОУ „Христо Ботев” (разделите „Учителско творчество” и „Ученическо творчество”). Едновременно с това са отпечатани и текстове на бивши възпитаници и приятели на училището (раздел „Гостуват ни”, появил се първом в кн. 18.). „Гостите” са Андриан Захариев, Кремена Коева, Радостина Петрова, Цвета Калинова и Явор Цанев –сега студенти или дипломирали се наскоро в СУ „Св. Климент Охридски”, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, Медицинския университет във Варна, но завършили средното си образование именно в СОУ „Христо Ботев”–Русе; Румяна Манева (редактор на алманаха от кн. 1. до кн. 17.) и Румяна Машкова – учителки в същото училище, но вече пенсионерки, колежките им от СОУПНЕ „Фридрих Шилер” – Русе д-р Марияна Георгиева и Цветелина Цветанова; университетските преподаватели проф. Радослав Радев (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”), доц. Руси Русев, доц. Живодар Душков и Румяна Иванова (РУ „А. Кънчев”), гл. ас. д-р Камен Рикев (СУ „Св. Климент Охридски”); преводачът и критикът Огнян Стамболиев; поетът и художникът Роман Кисьов; областният кореспондент на в. „Аз Буки” Георги Киров.

     В кн. 19 има и „нови води” – разделите „Училището” и „Алманахът”, които при това са поставени в началото на изданието, като своеобразно самоуважение и уважение към институцията. В първия раздел Иво Братанов запознава читателите с първопроходеца учител Параскев Дамянович Бояджиев и публикува интересни архивни документи; Живка Стойчева-Конакчиева представя химните и юбилейните маршове на СОУ „Христо Ботев” – Русе, а Любов Коева – училищната музейна сбирка. Във втория раздел са включени две интервюта (на Росица Тончева с Румяна Манева и на Владимир Попов с Иво Братанов), статията „Сведения за алманах „Извор” в русенския периодичен печат” с автор Галина Джурова, както и още няколко страници, конкретизиращи някогашното списание на Т. Ц. Трифонов и Иван Д. Иванов (автор Росица Тончева), издадените в периода 1994 – 2011 книжки (автор Ж. Душков) и представянето на самия нов раздел „Алманахът” (автор Иво Братанов).

     Художественото творчество, пръснато в трите раздела „Учителско творчество”, „Ученическо творчество”, „Гостуват ни”, е представено с 23 стихотворения от Андриан Захариев, Кремена Коева, Рая Раева, Роман Кисьов, Цвета Калинова (тук включвам и преводите на Румяна Иванова на 4 стихотворения на Жан-Пол Паглиано); с разкази и есета от Албена Тодорова-Радионова, Виолета Лалева, Румяна Манева и Явор Цанев; със спомени от Георги Киров. Поместени са и 11 илюстрации (на Грациела Димитрова) и един комикс (на Нела Ангелова). Също в трите раздела са отпечатани и статии с научен и приносен момент. В тематично отношение те са свързани с проблеми от областта на литературата (Радостина Петрова, Радослав Радев, Руси Русев), новата българска история (Вълю Анчев, Ерин Бедри, Христина Сярова), „Русезнанието” (Живодар Душков и Иво Братанов – със статията му в раздела „Училището”). Пак по традиция в алманаха са отпечатани материали, които могат да подпомогнат учениците в учебната им дейност (автори Камен Рикев, Марияна Георгиева, Цветелина Цветанова) или пък текстове, реализирани по линия на учебната програма или участвали в конкурси (автори Антоанета Бригова, Валентин Костов, Дамяна Димитрова, Даниел Любенов, Даниел Тончев, Драгомира Георгиева, Ейля Бехатова, Ирена Маркова, Мартик Караджян, Мартин Савов, Милена Благоева, Моника Мирчева, Нела Ангелова, Нелина Русанова, Константин Шаханов, Христина Сярова). Не си позволявам да деля отпечатаните текстове по някакъв признак (примерно, че са дело на учители, ученици, университетски преподаватели и пр.). За мене в изданието има само Автори.

     Що се отнася до текстовете – един твърде висок процент (72%) са оригинални, т.е. написани са специално за алманаха и следователно в „Извор 2012” е тяхната първа публикация. Включването на другите 20 статии, спомени, рецензии и пр. говори за внимателното следене от страна на редактора г-н Иво Братанов какво се е появило в медийното и книжовно пространство, оценено от него като четиво, подходящо за русенското издание. (Не го определям като „училищно” и затова използвам епитета „русенско”). Може и да се оцени и по друг начин – като авторова самопреценка, че препубликацията на даден текст в алманаха е един достоен акт. Също е положително, че почти половината от представените в книжката 45 автори, печатат в алманаха за първи път. А ако се върнем към историята, именно в предшественика на съвременния „Извор” свои първи публикации имат акад. Михаил Арнаудов и Димитър Иванов – станал по-късно известен с псевдонима си Елин Пелин.

     Категорично заявавам, че изданието е повод за гордост на училищното ръководство и училището като институция, че то има авторитет не само в града, но и в страната.