Първо място от конкурса „Аз съм фалшив журналист“ е за Ана-Мария Михайлова, IV курс, журналистика.
Аз съм фалшив журналист. Е, ти си фалшив читател, тъй че ще се разберем . Ние сме едно цяло. Аз те храня с дневната ти нужна доза лъжи, а ти ме изхранваш с глада си. Заедно пък ги охранваме тях. Носът ми не е пораснал нито сантиметър, а уж би трябвало. Ходих на лекар, на врачка, на астролог – даже и в бели пликове им бях подготвил подарък. По една с „Щастливеца“ и за тримата. За съжаление, нищо не успяха да ми кажат, всичко ми било наред. Техните носове се издължиха, а моят не се промени дори и с милиметър. Вероятно, защото аз не знаех, че ме лъжат и магията подейства. Ти , обаче знаеш, че те лъжа и това ме спасява. Да не мислиш, че не съм наясно? И аз не вярвам в думите си. Аз и в себе си не вярвам и това е разликата между нас. Аз поне не се опитвам да бъде четирилистна детелина. Може и някога да съм имал четири листа, но в момента едва скалъпвам две и половина. Твоите са три, броил съм ги, даже знам кога точно изгуби четвъртото. Всъщност не го изгуби. Изтърка го с монета, с надеждата, че отдолу ще се появи символ, че печелиш още едно листо и ще ти станат 5. Язък, хич не ти върви, нали? Само лош късмет и няма измъкване. Ех, ако само веднъж се беше показало петото листо. Един приятел на твой приятел как е спечелил цели 6 и оттам нататък всичко му се е наредило. Даже твърди, че е спрял да ме чете. Лъжец, то мен никой не знам да ме чете.
Хич нямам желание да идва есента и да броим пилците заедно. Имам усещането, че ние ще сме пилците този път, а това не е моят борба, но до есента имам няколко месеца и продължавам да вървя право към кокошарника. Все някак трябва да се живее, да закърпим деня, седмицата, месеца, живота. По пътя към клетката има много просо. И е вкусно, всъщност поне беше. Сега има вкус на пръст, кал и отдавна забравен срам. В началото ми се услаждаше повече, а и другите пилци ми завиждаха как бързо раста, как ме оглеждат кокошките, как забравям какво е глад. Днес е сухо, мърляво и прашно, а и вече никой не ме наблюдава. Ежедневието убива всичко. Аз затова съм тук – защото ти е скучно. Днес, утре, преди и след пет години – все същото. Кофти е, знам, затова ти създавам емоции. Задоволство, интерес, възбуда. От всичко имам и е само срещу няколко стотинки. Тиражът ми е няколкостотин хиляди, но при желание удря безкрайността.
Сега с теб сме любовници. Скрити сме от света, ама само на ужким. Ние сме част от фалшива игра на жмичка. Казах ме си, че ще броим до десет, много ясно си го спомням. Едно, две, три, четири и после поглеждахме кой къде ще се скрие. И двамата знаем, че видях къде е твоето скривалище, а ти забеляза, че аз надничам. Ще минат няколко минути, в които аз уж се чудя къде си, а ти ще ми вярваш, че наистина търся. След 113 минути ще изглежда сякаш играта е безсмислена и ще се чудиш на какво всъщност играем и каква е целта на всичко. Ти му мисли, аз моята награда я знам – да не каже нивга народът за мен каквото и да било. Аз в тази жмичка съм на статия, на месец, а понякога и на час, мога цял живот да те търся, знаейки къде си. Ти също проявяваш упоритост да не бъдеш откриван, макар че си наясно, че и третото ти листо започва да изсъхва, да се похабява. Казваш все някак трябва да се живее тоя скапан живот казваш, а там, където си е топло, сигурно, малко е ние се чувстваме големи, едва се побираме в нашата кутийка.
Веднъж се замислих кой кого лъже и кой е фалшив и кой истинен. Лъжа и фалш ли е нещо, в което биваш убеждаван, но не вярваш, а единствено се забавляваш. Звучи ми повече като театър. Седалките са меки, удобни, сгушени в тъмното, тайни и анонимни. Имаш свободата да бъдеш погълнат от тълпата и да усетиш силата ѝ, да я предизвикаш и да изглаждаш своя изкуствен кикот. Не се притеснявай, аз няма да те съдя, докато приличаш на мен, дори ще те защитавам, а заедно сме мощ, която трудно би била спряна. Заедно вече не сме фалшиви, заедно сме истината и няма да позволяваме на никого да ни се пречка.
Ние наистина нямаме много, но и малкото е много, ако другите изгубят всичко. Тайно, ред по ред, изграждаме бъдещото нищо. Тук дума, тук теория, там слух, там колаж. Виждаш ли, вече сме на прав път. Носи се с мен и ми имай доверие или поне продължавай да се правиш, че ми вярваш. Допускай идеята, че току-виж може и да не съм фалшив, нищо, че си убеден, че съм. Противоположно на теб – убеден си, че не си, но току-виж може и…Ние сме две огледала, които се взират едно в друго. Аз не съм фалшив журналист, а истинно отражение. Не ме унищожавай, аз живея от теб, остани фалшив за да бъда теб.
Filed under: Uncategorized | Leave a comment »
Дни на свободното слово - 2015 г. 