„Аз съм фалшив журналист“

Първо място от конкурса „Аз съм фалшив журналист“ е за Ана-Мария Михайлова, IV курс, журналистика.

Аз съм фалшив журналист. Е, ти си фалшив читател, тъй че ще се разберем . Ние сме едно цяло. Аз те храня с дневната ти нужна доза лъжи, а ти ме изхранваш с глада си. Заедно пък ги охранваме тях. Носът ми не е пораснал нито сантиметър, а уж би трябвало. Ходих на лекар, на врачка, на астролог – даже и в бели пликове им бях подготвил подарък. По една с „Щастливеца“ и за тримата. За съжаление, нищо не успяха да ми кажат, всичко ми било наред. Техните носове се издължиха, а моят не се промени дори и с милиметър. Вероятно, защото аз не знаех, че ме лъжат и магията подейства. Ти , обаче знаеш, че те лъжа и това ме спасява. Да не мислиш, че не съм наясно? И аз не вярвам в думите си. Аз и в себе си не вярвам и това е разликата между нас. Аз поне не се опитвам да бъде четирилистна детелина. Може и някога да съм имал четири листа, но в момента едва скалъпвам две и половина. Твоите са три, броил съм ги, даже знам кога точно изгуби четвъртото. Всъщност не го изгуби. Изтърка го с монета, с надеждата, че отдолу ще се появи символ, че печелиш още едно листо и ще ти станат 5. Язък, хич не ти върви, нали? Само лош късмет и няма измъкване. Ех, ако само веднъж се беше показало петото листо. Един приятел на твой приятел как е спечелил цели 6 и оттам нататък всичко му се е наредило. Даже твърди, че е спрял да ме чете. Лъжец, то мен никой не знам да ме чете.

Хич нямам желание да идва есента и да броим пилците заедно. Имам усещането, че ние ще сме пилците този път, а това не е моят борба, но до есента имам няколко месеца и продължавам да вървя право към кокошарника. Все някак трябва да се живее, да закърпим деня, седмицата, месеца, живота. По пътя към клетката има много просо. И е вкусно, всъщност поне беше. Сега има вкус на пръст, кал и отдавна забравен срам. В началото ми се услаждаше повече, а и другите пилци ми завиждаха как бързо раста, как ме оглеждат кокошките, как забравям какво е глад. Днес е сухо, мърляво и прашно, а и вече никой не ме наблюдава. Ежедневието убива всичко. Аз затова съм тук – защото ти е скучно. Днес, утре, преди и след пет години – все същото. Кофти е, знам, затова ти създавам емоции. Задоволство, интерес, възбуда. От всичко имам и е само срещу няколко стотинки. Тиражът ми е няколкостотин хиляди, но при желание удря безкрайността.

Сега с теб сме любовници. Скрити сме от света, ама само на ужким. Ние сме част от фалшива игра на жмичка. Казах ме си, че ще броим до десет, много ясно си го спомням. Едно, две, три, четири и после поглеждахме кой къде ще се скрие. И двамата знаем, че видях къде е твоето скривалище, а ти забеляза, че аз надничам. Ще минат няколко минути, в които аз уж се чудя къде си, а ти ще ми вярваш, че наистина търся. След 113 минути ще изглежда сякаш играта е безсмислена и ще се чудиш на какво всъщност играем и каква е целта на всичко. Ти му мисли, аз моята награда я знам – да не каже нивга народът за мен каквото и да било. Аз в тази жмичка съм  на статия, на месец, а понякога и на час, мога цял живот да те търся, знаейки къде си. Ти също проявяваш упоритост да не бъдеш откриван, макар че си наясно, че и третото ти листо започва да изсъхва, да се похабява. Казваш все някак трябва да се живее тоя скапан живот казваш, а там, където си е топло, сигурно, малко е ние се чувстваме големи, едва се побираме в нашата кутийка.

Веднъж се замислих кой кого лъже и кой е фалшив и кой истинен. Лъжа и фалш ли е нещо, в което биваш убеждаван, но не вярваш, а единствено се забавляваш. Звучи ми повече като театър. Седалките са меки, удобни, сгушени в тъмното, тайни и анонимни. Имаш свободата да бъдеш погълнат от тълпата и да усетиш силата ѝ, да я предизвикаш и да изглаждаш своя изкуствен кикот. Не се притеснявай, аз няма да те съдя, докато приличаш на мен, дори ще те защитавам, а заедно сме мощ, която трудно би била спряна. Заедно вече не сме фалшиви, заедно сме истината и няма да позволяваме на никого да ни се пречка.

Ние наистина нямаме много, но и малкото е много, ако другите изгубят всичко. Тайно, ред по ред, изграждаме бъдещото нищо. Тук дума, тук теория, там слух, там колаж. Виждаш ли, вече сме на прав път. Носи се с мен и ми имай доверие или поне продължавай да се правиш, че ми вярваш. Допускай идеята, че току-виж може и да не съм фалшив, нищо, че си убеден, че съм. Противоположно на теб – убеден си, че не си, но  току-виж може и…Ние сме две огледала, които се взират едно в друго. Аз не съм фалшив журналист, а истинно отражение. Не ме унищожавай, аз живея от теб, остани фалшив за да бъда теб.

„Аз съм фалшив журналист“

Второ място  в конкурса за есе „Аз съм фалшив журналист“ зае Петър Георгиев, IV курс, журналистика задочно обучение.

Докато преглеждаше имейлите си под звуците на тракащи клавиатури и цъкащи мишки, г-н Кеа, редакторът на един от най-популярните български спортни сайтове, внезапно забеляза силно интригуващо писмо, озаглавено „Българин подписа с Нюкасъл“. В следващия момент г-н Кеа се намери втренчен в предложение за статия от ентусиазиран читател, живеещ във Великобритания. Прикачена към нея беше снимка на „туийт“ от официалната Туитър страница на Нюкасъл, обявяващ трансфера на 20-годишния Петър Георгиев от Тотнъм Хотспър.

Незапознат с този изгряващ футболен талант, редакторът направи бързо проучване и откри статии в множество български новинарски сайтове, включително своя, които преди пет години бяха съобщили, че Георгиев е бил поканен на двуседмични проби в Тотнъм. „Значи трябва да е вярно!“, вероятно си помисли и, развълнуван от значението на подобно събитие, веднага публикува историята. Но не беше. Както и туийтът. Изведнъж, дигиталният капан щракна отново.

Какво е нужно на човек, за да подпише с два футболни отбора от английския елит, без да е футболист? Може би преди десетилетие подобен въпрос щеше да бъде приет като обида за Краля на спорта. Което прави още по-парадоксален фактът, че в днешно време, поне за мен, същият въпрос звучи реторично. Да разпратя предложения за убедителни, но всъщност напълно фалшиви новинарски истории, на най-известните спортни сайтове в България беше достатъчно за мен да си изградя футболна кариера, на която много професионални атлети биха завидели. Първо, проби в Тотнъм през август 2010 г.. После трансфер в Нюкасъл през ноември 2015 г. И двете истории бяха публикувани моментално, поне частично превръщайки в реалност иначе трудно осъществимата ми мечта да стана спортна звезда. Ключов въпрос трябваше да бъде зададен. Какво направи тази каскада възможна?

Журналистиката и нейната идентичност са в риск. Нашето поколение посрещна дигиталната революция като месия, който да ни поведе към постоянен прогрес, демокрация и просперитет, всички от които са свързани с по-добре информиран светоглед. И що се отнася до новинарските медии, предимствата на тази революция са неоспорими – намирането и свързването със свидетели е по-лесно от всякога, груповото финансиране (от англ. – crowdfunding) отвори вратите за повече независима журналистика, виртуалната реалност вече започна да редефинира напълно консумирането на новинарско съдържание. Това са само част от стимулите за тепърва навлизащите в медиите репортери да яхнат вълната на революцията. Общо взето, информацията днес пътува с невъобразима до скоро бързина. И все пак, знанията ни за света са заплашени. Тъй като именно с тази скорост журналистиката беше примамена от технологичното развитие в пропастта на саморазрушението.

Аз никога не съм срещал г-н Кеа. Дори не знам истинското му име. Но съм до болка запознат с работната му етика и тази на много други журналисти, жертви на дигиталната революция, на които този псевдоним пасва прекрасно. Много от амбициозните млади репортери, включително и аз, са били възпитани да вярват в мита за смелия журналист – решеният да разкрие истината на всяка цена; търсачът, който никога не се изморява да преследва златния снич. Най-опасната страна на ефекта от дигиталната ера е, че често промива мозъците на хора като г-н Кеа не просто да подлагат на съмнение, но и да унищожават напълно този мит.

„Защо да преследвам истината, след като истината идва при мен? Защо да създавам, като мога да пресъздавам?“ Търсачът се превръща в имитатор. Подписва присъдата на оригиналното. Фалшиви журналисти, дерзайте.

След мигрирането си към онлайн-пространството, установените медийни издания акумулират все по-нарастваща аудитория и затова трябва да се адаптират към изстрелващите се нива на консумация на новини. Тези процеси драстично промениха медийната индустрия и предизвикаха появата на нов работен модел, при който журналистите се привързаха към “cut-and-paste” практиката (от англ. – копиране и поставяне) като начин да увеличат производството си. В рамките на тази среда идеята да бъдеш едновременно бърз и мързелив в никакъв случай не е оксиморон. Нуждата да бъде удовлетворено нестихващото желание на аудиторията за повече новини превърна проверяването на факти в лукс, който не всеки може да си позволи.

Именно заради това разбирам защо имейл, твърдящ, че 16-годишният Петър Георгиев е бил лично наблюдаван от мениджъра на Тотнъм Хари Реднап, може да изглежда достатъчно съблазнителен, за да оформи основата на водеща новинарска история. Но простото превръщане на анонимни предложения в медийно съдържание не ни прави журналисти. Прави ни напреднала порода папагали, умеещи да перефразират.

Разбира се, не всички, или дори повечето, репортери падат в “cut-and-paste” капана на дигиталната ера. Падането на един обаче може да предизвика лавина от новинарски истории с абсолютно нулева информационна стойност. Измислената ми футболна кариера не е единственият случай на подобно журналистическо невнимание. През юли 2014 г. снимка на фалшива статия в Reddit убеди няколко великобритански медии, между които The Mirror, The Metro и Yahoo News, че Барселона са потвърдили трансфера на Алексис Санчес от Арсенал.

Тези случаи илюстрират, че неспособността за адекватна работа в дигиталната сфера може да нанесе сериозни щети върху медийната грамотност на журналистите и тяхната аудитория. Този проблем в никакъв случай не е български. Той е световен. Нашето поколение трябва да се научи да различава качественото медийно съдържание от историите с изкуствено напомпана стойност и често наситени с прекопиран чужд труд. Би било напълно грешно да сравняваме този тип дезинформиране с „модела на пропагандата“ на Ноам Чомски и Едуард Херман или с анти-утопичната идея на Джордж Оруел за исторически ревизионизъм в романа „1984“. Пропагандата изисква усилия. Плагиатството – не.

В края на краищата новият свят, напълно зависим от технологиите, сам по себе си представлява паметник на интелектуалния прогрес на човечеството, осъществяван векове наред. Но в този свят има един остров. Остров, на който г-н Кеа и останалите от неговия вид, журналисти и читатели, живеят в състояние на мързелива безсмисленост. Това са лотофагите на дигиталната ера. Те се хранят с лотос, съдържащ пленителни спекулации, сензационни заглавия и убедителни изкривявания на реалността. В избягването на техния остров се крие по-нататъшната ни еволюция като общество. Защото ако веднъж опитаме от лотоса, нашият интегритет е отровен. И този път Одисей може да не е наблизо, за да ни спаси.

 

* Кеа – порода високоинтелигентен папагал. 

СКАНДАЛНО РАЗКРИТИЕ!!! НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ КАКВО СЕ СЛУЧИ….

Трето място в конкурса „Аз съм фалшив журналист“ спечели Каролина Касабова, III курс, Журналистика

Трябва да ви призная нещо. Тая го в себе си от доста време, но като всяка тайна, вместо да изчезне някъде в забвение, тя нараства вътре в мен, разяжда ме отвътре и всеки момент ще експлоадира. Страх ме е. Трябва да я споделя най-после. Направих нещо ужасно и не мога да живея с тази мисъл повече. Не мога да живея със себе си…

Убих човек.

Беше хладнокръвно, добре обмислено убийство, изпипано до съвършенство. Бях планирала в съзнанието си всяка стъпка от престъплението – как чакам да стане 2 през нощта, за да запаля колата и да тръгна към съседния квартал; как влизам през верандата на първия етаж, която някой случайно е забравил да заключи; как стъпвам на пръсти бавно, тихо, със скоростта на хищник, чакащ удобния момент да нападне нищо неподозиращата си жертва. Как минавам по коридора и отварям внимателно вратата на спалнята, за да не събудя човека, който сънува предпоследния си сън. Как се приближавам до леглото му и вадя нож, а острието му проблясва на лунната светлина. Как прерязвам гръкляна му бързо и целенасочено, с финес, сякаш съм тренирала движението цял живот.

Убих човек.

Нямаше последствия за мен. Никой не ме потърси, не повдигна обвинения срещу мен, не ме наказа за стореното, дори не ме напсува. Трябваше да се псувам сама. Убийството ми се размина. И докато приспивах децата си, децата на жертвата ми не можеха да заспят от мъка. Чудеха се къде е баща им и защо не се е прибрал. Докато се сгушвах до съпруга си, съпругата на жертвата ми изпадаше в истерии от новината, че вече няма да докосне мъжа си.

Убих човек. И съжалявам.

Убих го от вкъщи, без да чакам да стане два през нощта и да ми се налага да паля колата. Убих го с няколко клавиша на клавиатурата, предимно с букви. Убийството отне около 12 минути. Съчиних ексклузивна новина,  в която описах подробно как и защо точно си е отишъл полуживият човек. Полужив, защото, след като всички негови близки са го помислили за мъртъв, вероятно и той самият се е усъмнил в съществуването си. Нищо, аз го убих само наужким, с ударното заглавие „ШОК!!! НЕВИЖДАНО!!! ПРЕДИ МИНУТИ ЗАКОЛИХА СТОЛИЧНА МУТРА!“ Той не беше мутра. Не беше даже и от столицата, но едва ли на някого му пука. Новината ми  плъзна из интернет пространството като смъртоносна зараза, поразяваща всекиго по пътя си. Публикацията ми генерираше стотици кликове в минута, а всеки, който я споделяше, беше мой таен съучастник в убийството.

Убихте човек.

Помогнахте ми да го съсипя само защото ми се доверихте сляпо и изобщо не си направихте труда да проверите достоверна ли е информацията. Споделяхте настървено, с удоволствие, граничещо с извратен фетиш, че някоя „крадлива столична мутра си е получила заслуженото“. Не ви съдя. Жадни сте за сензация. Умирате от кеф, когато разберете, че нечий живот е по-скапан от вашия. Но, моля ви, не съдете мен. Това ми е работата и изкарвам пари благодарение на вас. Ако вас ви нямаше, нямаше да ме има и мен. Съчинявам си истории и ги разпространявам като истини, за да си изкарвам прехраната. И аз имам деца, разберете. А за тях съм готова на всичко, дори и да убия човек, само за да живеят достойно, макар и с майка-убийца. Не исках да ставам такава. Не исках да ставате такива.

Убихме човек.

Ако преди години някой ми беше казал с какво ще се занимавам днес, щях да му се изсмея в лицето и да защитя достойнството си. В началото на журналистическата си кариера имах принципи, морал и кауза. И достойнство. Исках да преследвам истината, да се боря с корупцията, да разкривам тайни сделки на наистина съществуващи столични мутри. Да бъда полезна на обществото, не само да паразитирам в него. Години наред работих на свободна практика, но почти не се намираше медия, която да публикува материалите ми. Често бяха неудобни за собствениците или рекламодателите, а никоя редакция не би жертвала финансирането си за разкритие, което до няколко седмици ще бъде потулено или забравено. Постепенно ентусиазмът ми умираше, а с него – и наивните ми надежди за свободна журналистика. С годините осъзнах, че принципите, моралът и каузата не могат да се сервират на масата за вечеря. А истината в нашата сфера е безполезна, защото никой не иска да я чуе. Така си намерих работа в сайт, който дори не може да се нарече новинарски. Ежедневно съчиняваме фрапиращи истории за известни хора, а после ги пускаме в социалните мрежи, където се разпространяват по-бързо от скоростта на светлината. Изкарваме пари от вашето любопитство, защото всеки клик ни носи приходи.

Вече имам какво да сервирам на масата. Но нямам чиста съвест, с която да заспивам нощем. И макар да не съм убила човек наистина,  имам чувството, че съм отнела живота му. Исках да бъда журналист. Сега дори и фалшив журналист не съм. Останало е само фалшивото.

СКАНДАЛ! НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ!

Убих човек.  Убих себе си.

 

Ден 3ти от „Дни на свободното слово 2017“

В последния ден от „Дни на свободното слово 2017“ ще обсъждаме фалшивите новини в интернет пространството. На 19.05 ще се проведе среща дискусия с Полина Паунова от Mediapool.bg в 61 зала на ФЖМК от 18.00 часа.

photo

Няма как и  да не обърнем внимание и на журналистическото образование. Затова закриваме фестивала с Кръгла маса: Проблемите на ФЖМК и образованието по журналистика с участието на преподаватели и студенти. Убедени сме, че всеки, който се занимава с журналистика ще бъде позитивен  към обсъждане на проблемите на професията, защото е важно да обърнем внимание на  това, което се случва сега, за да променим нещата в бъдеще.

Ден 2ри от „Дни на свободното слово 2017“

През втория фестивален ден (18.05) в 61 зала на ФЖМК от 18.00 ч. ще се срещнем с Димитър Стоянов от редакцията на специализираното издание за разследваща журналистика „Биволъ“. Борба с вятърни мелници ли е разследващата журналистика?На този въпрос ще се опитаме да отговорим заедно.

bivol_logo_big

След това от 19:30 ч. ще има прожекция на филма „Падение: Историята на Стивън Глас“  отново в 61 зала на ФЖМК.

p_1949

Филмът е базиран на истинската история на журналиста Стивън Глас, който прави шеметна кариера през 90-те години на миналия век с репортажите си в авторитетното списание The New Republic. Докато не става ясно, че знаменитите му истории са били напълно измислени – от цитатите, през източниците, та до цели събития. Забележителното е, че той успява да измами невероятно сложната система за проверка на фактите в списанието – специален отдел проучва, освен ръкописа на статията, всички бележки на журналистите, записани разговори с източници, заедно с имената и телефоните им, за да може да провери не просто дали всичко е истина, а дали фактите са коректно събрани, подредени и интерпретирани.

Ден 1ви от „Дни на свободното слово 2017“

Откриваме фестивала „Дни на свободното слово 2017“ на 17.05 в 16 зала във Факултет по журналистика и масова комуникация. Първата дискусия е с екипа на „Прас Прес“ от 18:00 ч.

prass-press-0_grande

Заедно с тях ще говорим за цензурата в медиите и как чрез карикатурите могат да бъдат повалени медийните и бизнес бухалките

От 19.30 ще обсъждаме какво е да си разследващ журналист в България и какви рискове носи професията с Росен Цветков.

582479169_1439992803_96342

Откриваме „Дни на свободното слово 2017“

Факултетен студентски съвет на ФЖМК има огромното удоволствие и чест да ви покани на 13-то издание на нашия проект „Дни на свободното слово“.

За поредна година в рамките на „Дни на свободното слово“ организираме срещи с професионалисти, които са демонстрирали многократно, че се борят за свобода, както на словото, така и на духа. Основната тема на изданието през 2017 година ще бъдат фалшивите новини и как бихме могли да се справим с тях.

В рамките на 3 дни ще се срещнем с журналисти и карикатуристи, ще дискутираме и дебатираме, ще учим и ще бъдем учени.

Убедени сме, че всеки един от панелите през тези 3 дни ще бъде любопитен, интерес и вълнуващ за всички, които вярваме в свободното слово. Неговото бъдеще се гради в настоящето с ежедневна работа и чрез принципи, в които вярваме.

(Не ме) цензурирай, ако можеш

Първо място в конкурса „Цензурирай ме, ако можеш“ спечели Йоанна Русева, специалност „Журналистика“, III курс. 

Нейното есе получи най-много точки в класацията на журито.

Макар че живеем в 21 век, че сме стигнали до върха на  технологичното си развитие, че сме горди, цивилизовани хора, страдаме от липса на свобода на изразяване. Да вземем за пример България. През 2016 г. страната  ни е на 113 място от 180  страни по Индекса за свобода на словото към „Репортери без граници“. ***

Нямам намерение да пиша повече така. Ако предните три изречения са те накарали да се прозееш, не се обиждам. Няма да говоря за свобода на словото.

Ето, току-що ме цензурира (отсъди): „Ако темата е зададена така, тогава за какво ще ми говориш?! Предполага се, че трябва да пишеш по темата.“ Произходът на думата „цензура“ е латински, най-ранната употреба датира от 14 век и се е използвала като „отсъждам“, „преценявам“. Тоест, архаичното значение на думата не е това, което обозначаваме с нея днес. Да цензурирам ще рече да дам мнение или оценка на нещо или някого. Ето и основния ми въпрос: Кой трезвомислещ човек няма свое собствено мнение или предпочитания? Абстрахирам се от клишето „Нямам мнение по въпроса“.

Самата дефиниция на темата ме вкарва в „играта“ да напиша това, което ти би харесал(а). Защото това е конкурс, а всички пишем с цел да бъдем оценени положително. Но дали разбираме, че положителната оценка е функция на цензурата? Рамката, параметрите, заглавието, правописът (ах, правописът…), изложението, логиката – всичко това трябва да е съобразено в есето. Ако  е твърде постно, си посредствен, ако е твърде дръзко, се правиш на оригинален. Аз реших да пиша за свободата да бъдеш и да не бъдеш, да харесваш и да не харесваш.

Истината е, че дори и да можеш да кажеш мнението си, винаги ще има някой, който да не е съгласен. И това си е напълно в реда на нещата, този човек има правото да не е съгласен, нали? Да, но това не го ли прави цензор, не го ли поставя в позицията да осъди твоя начин на мислене? Може нищо да не каже, но в ума му ти не си прав, твоята гледна точка е отхвърлена, не е валидна, не е логична. Няма значение колко добре си подплътил тезата си, винаги ще има един човек, в чиято глава твоята теза няма да е вярна. Там е пространството на цензурата – човешкият ум.

И това е най-нормалното, всеки да има различно мнение. Ако използваме най-старото значение на думата „цензура“, то ние цензурираме и сме цензурирани постоянно. Подлагаме под съмнение, пречупваме всичко през своята призма и тогава приемаме или отхвърляме. Излиза, че няма как да не ме цензурираш, когато четеш есето, излиза, че няма как да не те цензурирам, като разбера, че не съм спечелил(а) наградата. Хората сме пристрастни същества, не ме цензурирай, ако можеш. Но не можеш…

Цензурирай ме, ако можеш

Второто място в конкурса за есе през 2016 зае Елиза Младенова, специалност „Журналистика“, III курс. 

Ето и нейното есе.

Омръзна ми! Омръзна ми от тая цензура! Омръзна ми да ме потупват по рамото и да ми обясняват как това не можело да излезе! Омръзна ми господин Сульо и министър Пульо да ми налагат своята гледна точка. Изгодната гледна точка. Ама не за нас, не за мене, а за тях изгодна! Писна ми някой да граби, да трупа, да използва, да се издига, да мами, да си прокарва мръсотията, докато си прикрива кирливите ризи! Това може да го кажеш, онова не може… откъде накъде ще ми се мешат в работата?! Те ще решават какво да говоря! Имам диплома, завършил съм факултета по журналистика, учил съм журналистическа етика, законите ги знам наизуст! Що курсови съм изписал на тема „Свободата на словото“… не че някой ги четеше, но…

Свободата на словото. Пу! Идва ми да заплюя това клише, изпразнено от съдържание, изтъркано и протрито от повтаряне още и още, и още, докато бързо и безславно се придвижвахме все по-назад в класацията на разни неправителствени организации – по какво? По свобода на словото. Ударихме дъното – последното място в Европа, ама има накъде още да дълбаем, не бойте се. „Да дълбаем, хайде да дълбаем… – Една песен. Сигурно сте я чували. Тематична е – да, това го знаем…“

Страшна работа! Безумие! Ако не си за едните, си за другите. А те не са много. Два основни кръга с няколко подкръгчета. Всички си пазят своята свобода на словото. Пазят я. Ама в килера – забутана, изпомачкана, хванала прах вече от забрава. Как да не я пазиш? Ще я пазиш! Като знаеш, че насреща ти се изправят две еднакво тежки и ужасяващи възможности… избираш третата – нагаждаческата. Няма как. Мил ти е животът, пари трябват, семейство издържаш, данъци плащаш… Е, семейство едва ли – ако си достатъчно благоразумен. Че то в тая работа хляб няма. Да смениш професията? Мани – ти за друго не ставаш! Писането. Това е, което искаш. Както казах – третата възможност остава само – слушаш и изпълняваш, мериш си приказките, изкусно лавираш между изреченото и премълчаното, между прехвалващото благоговение и умерената критика, между информацията и свръхинформацията.

Но това не е за мен. Не. Аз намерих своето място. Намерих начин да изплувам на повърхността, да извадя от килера моята свобода на словото и да я поизтупам малко. Почти като нова е. Все едно не е била докосвана преди. Сега съм свободен. Сега никой не може да ме цензурира, не може да ми казва какво да пиша и какво не! О, сега съм… сега съм трол.

Не, не се превърнах в камък… или поне не буквално. Ха! Започнах да пиша коментари. Спам, спам – скролваш и не можеш да го обхванеш. Пиша много. Пиша на воля. Пиша каквото си искам. Пиша от десетки различни профили с десетки различни регистрации в десетки сайтове с десетки различни стилове, кой от кой по-неграмотни. Все пак грамотността веднага се набива на очи – внимавам, да не ми излезе през носа после. Долу едните, долу другите! Платени журналисти! Идиоти! Подлизурковци! Развихрям теории, прокарвам ги внимателно и обмислено, провокирам, манипулирам, играя си. Най-хубавото? Плащат ми. И едните, и другите.

Глупаци! Мислят си, че могат да ме надхитрят. Мислят си, че могат да ми забранят каквото и да било. Омръзнаха ми техните шмекерии. Омръзна ми да бъда нечий инструмент за постигане на цели колкото несправедливи, толкова и несправедливи спрямо мене! Омръзна ми! И ето – сега съм друг. Поех живота си в ръце, издигнах се над раболепието и угодничеството. Сега пиша само за себе си, пиша безгранично, необятно… Оставете простотията – и обемът е голям. Но пиша, нали? Пиша. И сега никой не може да ме цензурира.

Чуваш ли, драги г-н Пульо? Опитай се! Хайде! Цензурирай ме…

Ако можеш.

КОМЕНТАРЪТ ИЗТРИТ.

Лечение на доброкачествен хумор

Това е есето, класирано на трето място, в конкурса „Цензурирай ме, ако можеш“, част от фестивала Дни на свободното слово 2016.

Автор е Йоана Малинова, специалност Журналистика, IV курс

Смехът е здраве и светът е оцелял, защото се е смял. Не съм ги измислила аз тези неща, народът ги е казал преди много, много години. Ама той така разправяше и за ваксините по едно време.
В този смисъл, светът напоследък не изглежда добре. Намръщил се е, пребледнял е. Всеки път като чуе отнякъде майтап, си пречиства гърлото с притеснено покашляне. Щото то знаеш ли го тоя майтап какъв е. Може да е бактериален, вирусен и даже обиден.
Всеки си изработва собствени стратегии за превенция и борба със смеха. Малко бдителност не е убила никого. Освен може би няколко души от редакцията на „Шарли Ебдо” миналата година, но те и без това вече чезнеха от коварна болест. Бяха пипнали хумор и даже го разпространяваха наоколо. За щастие, в източната медицина има лек за всичко. В техния случай на помощ се притекоха близкоизточни медици. Щеше да отнеме много време на линейка от далечния изток да стигне до Париж, пък от Близкия изток вече има мисионери в цяла Европа.
Вероятно единствената причина все още да не е обявена епидемия от хумор на Стария континент, е за да не се всява паника сред населението. Като след Чернобил… и без това няма какво да се направи. Хуморът се носи във въздуха и поразява масово.
Ето, съвсем наскоро и в Германия беше засечен случай на сатирично заболяване. Този път хуморът сполетя телевизионния водещ Ян Бьомерман, и то докато беше в ефир. Журналистът водеше предаването си по германската обществена телевизия, когато внезапно получи забавен пристъп и посвети стихотворение на турския президент Ердоган. В поезията си Бьомерман възпя любовта на Ердоган към козите и радостта му от потискането на малцинства. Президентът на Турция, естествено, съжали болния водещ и пожела да задейства процедура за постъпването му в специализирано заведение за лечение на хумор, или иначе казано, в затвора.
Духовит облак застигна и България, а поразената от него жертва, очаквано бе карикатурист. Чавдар Николов от години имаше смешни проявления и заради това влизаше в рискова категория. За връхна точка в заболяването му беше счетена неговата видеокарикатура, в която премиерът Борисов подобно на хан Аспарух през 681 г. гордо развява българското знаме. Само че вместо да е направено от конска опашка, то представлява нагъната, пластмасова свинска. А под нея се числи героична армия от юнаци, готови да защитават родината от вражески бежанци. В резултат, тази карикатура, както и всички останали на Чавдар Николов, бяха изтрити от интернет. А самият карикатурист – уволнен от телевизията, за която ги е рисувал. Официално върви версията че хан Аспарух се е почувствал оскърбен и сам е поискал свалянето им. Малко известен факт е обаче, че г-н Аспарух от известно време не е сред живите – т.е. няма как да се е оплаклал. Действителната причина за отстраняването на карикатуриста може да бъде само необходимостта той да бъде поставен под карантина.
Но тъй като тук специално вече сме паднали до 113-то място в класацията за медийна свобода, не бива да се учудвате, че никой не говори за този наболял проблем… за хумора, де