Spelling beauty

Статия от Маргарит Жеков

В своя статия във в. “Труд” от 14 февруари 2021 година, в задължаващия раздел “Анализи”, публицистът и литературоведът Росен Тахов се заема още веднъж да “порицае” документалния роман за поета Никола Вапцаров “Третият разстрел” и неговия автор – писателят и поетът Марин Георгиев. За мен е учудващо, че публицистът Тахов, известният заместник-главен редактор на в. “Поглед”, който има честта да издава книгите си в задълбочено и отличаващо се с добър вкус издателство като “Изток-Запад” и който с тази своя статия се заявява като защитник на личността и идеала на Вапцаров, още със заглавието взема на подбив селския произход на поета и автора на романа “Третият разстрел”. Поетът Никола Вапцаров пожертва живота си тъкмо заради човечната етика на левичарството, която дава възможност на родения в селце ‘самороден поет’ като Марин Георгиев да се образова и да се изгради като европейски писател и интелектуалец – факт, признат в свободомислеща и почитаща върховете на високото изкуство държава като Унгария, но ето че “защитникът” на Вапцаров в случая – Росен Тахов, хули Вапцаровия идеал, опитвайки се да се подиграва със селския произход на писателя Марин Георгиев. По този начин статията на Росен Тахов още в началото си задълбава в самозлепоставящата насока “Хулителят вика: Дръжте хулителя!” Тахов обявява романа “Третият разстрел” за поръчков в най-срамния смисъл на думата, а министъра Йордан Соколов – за поръчител и агент на социалистическата Държавна сигурност с тъмно минало и “особени сексуални пристрастия”. Ако романът “Третият разстрел” беше поръчков с цел охулване на гениалния поет Никола Вапцаров, той щеше да хвали дясната политическа идея. Посланието на повествованието в романа обаче е съвсем друго: приемайки гледната точка на безпристрастния реализъм, повествователят нарича и държавата на Цар Борис Трети авторитарна, отбелязвайки, че тя е парламентарна монархия със суспендирана конституция – един авторитарен модел, който, както справедливо изтъква романът, е продължен и усъвършенстван от проруските социалисти след 9 септември 1944 година. Разглеждайки събитията от светска гледна точка, романът “Третият разстрел” нарича поета Вапцаров необикновен и изключителен, нарича го и аутсайдер спрямо светското, официозното литературно признание, което всъщност е най-големият комплимент за един истински голям и изпреварил времето си поет. Защото тъкмо най-големите и най-гениални световни поети са аутсайдери приживе – имена в световната литература като Фридрих Хьолдерлин и Емили Дикинсън, както и като Димчо Дебелянов, са достатъчно доказателство за това.

Учудващо е също, че Росен Тахов, който не крие литературоведските си занимания, тълкува напълно погрешно и изопачено заглавието на романа “Третият разстрел”. Първият разстрел е буквалният, но не е извършен от фашистите, както пише Тахов, а от тайните служби на съветска Русия, които, предавайки на българските си колеги сведения за пристигането, чрез руска подводница в България, на онези български емигранти-социалисти, които са определени за ръководители на Вапцаров във военния отдел към ЦК на българската социалистическа партия, обричат на гибел чрез пушките на войничетата от Гарнизонното стрелбище Вапцаров и другарите му-конспиратори при един неизбежен в такива случаи военно-полеви съдебен процес. Вторият разстрел е извършен от пропагандната машина на васалната на съветска Русия “народна република” България чрез лъжливото възхваляване на Вапцаров като революционер-герой, станал уж, при следователските разпити, жертва на жестоки изтезания от страна на българската полиция, а третият разстрел е всъщност разстрелването на лъжата, съставляваща подмяната на Вапцаровата биография при втория разстрел, чрез изнасянето на истината за неговите пълни и доброволни самопризнания. Напразно Тахов се опитва да представи романа “Третият разстрел” като позорно, охулващо личността на Вапцаров демитологизиране. Фалшивият мит, създаден около Вапцаров чрез лъжливо приписвани му “геройства” при несъществуващи физически изтезания спрямо него от страна на българската полиция, не краси нито личността на поета Никола Вапцаров, нито облика на нашата мила родина България като цивилизована държава. В този смисъл разкритията от досието на Вапцаров, които прави романът “Третият разстрел”, са едно реабилитиране на личността на Вапцаров и като поет, и като човек – самопризнанията, които е направил, поставен пред направените по-рано пълни самопризнания на негови съратници, го показват в една скрита досега от соц-пропагандата светлина: той се ръководи не от казармената болшевишка етика, която изисква прикриването на извършените чрез подкрепата на чужда държава конспиративни закононарушения, а от християнската етика, която повелява да се свидетелства истинно.

Романът “Третият разстрел” е явление в съвременната българска литература в най-добрия смисъл на думата. Анализирайки поверителния факт, че пратените по времето на поета Вапцаров от съветска Русия в България българи-левичари – подводничари и парашутисти, са били предварително обречени на провал, тъй като руските служби за сигурност са предупредили българските власти за времето и мястото на тяхното пристигане, романът “Третият разстрел”, връщайки се и по-назад в историята, прави, въз основа на преждевременно избухваналото и с това също предварително обречено на неуспех Априлско въстание, истинното прозрение за руските манипулации на българската история, подбудени от руски завоевателни стремежи, които руската пропаганда представя като “освобождения”.

Разбира се, романът “Третият разстрел” би могъл още да задълбочи своите верни изводи за причините на Вапцаровото антифашистко конспираторство. Поетът е антифашист съвсем справедливо – Царство България е неучастващ във военните действия съюзник на Хитлеровия мракобеснически режим, обрекъл на унищожение милиони невинни хора не само в своите концлагери, но и в своите военни съдилища, където са екзекутирани и собствени сънародници – християнски реформатори-пацифисти, отказващи, поради Христовата заповед “Не убивай” и “Върни ножа в ножницата”, да участват с оръжие в ръка във войската, както и да се обучават в съботен ден (поради Христовата заповед “Човешкият Син е Господ на съботата” и “За Божия народ остава една съботна почивка”).

Тук е мястото да се спомене, че романът “Третият разстрел” съдържа и една календарна неточност – поради въведената светска привичка да се гледа на понеделника не само като на първи работен ден, но и като на първи ден в седмицата, повествователят погрешно назовава неделята като седми ден от седмицата, докато, библейски и астрономически погледнато, неделният ден е първият ден от седмицата и за това свидетелства не само руската дума, обозначаваща неделята, но и библейското описание на Христовото възкресение: “И като възкръсна рано в първия ден на седмицата, Исус се яви първо на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем беса.” (Марко 16:9)

Вапцаров с право се разграничава и от българския буржоазен елит, защото този елит е оставил без работа гениален писател като Йовков, настанявайки на негово място в българската легация в Букурещ някакво генералско протеже, този елит е отговорен и за гибелта на гениален поет като Димчо Дебелянов преди това, отменяйки вече разрешения му домашен отпуск отново в полза на генералско протеже.

Наред с верния си анализ на трагизма на Вапцаровата политическа вяра – поради обстоятелството, че поетът приема с доверие факта за съществуването на немските нацистки концлагери, но не вярва на разкритията за Сталиновите концлагери и чистки, романът “Третият разстрел” би могъл да поясни по-задълбочено и причините за Вапцаровото, неусетно и за самия поет, отдалечаване от Бога. Според мен лесното и леко преминаване на Вапцаров от християнския протестантизъм към съветския социализъм се корени в една особеност на протестантизма. Още в средата на 19 век по-голямата част от евангелските християнски църкви отхвърлят дошлата от САЩ реформаторска вест за неучастие във война заради Христовата пацифистка повеля: “Не се противете на злия човек, но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата”(Матей 5:39). Затова и Вапцаров не усеща в себе си противоречие спрямо Бога и компромис с Христовите принципи, когато му се налага да получи пистолет за нелегалната си дейност. В евангелската църква той е поучаван на вече направения от църковната общност компромис, че човек може да хване оръжие и да се сражава с него на страната на “добрите”.

И накрая, но не и на последно място, романът “Третият разстрел” би могъл да осмисли и духовната същност на причината, поради която Вапцаров, а и всеки истински голям поет, преживява своята житейска Голгота и своето огнено изпитание. Тази причина е двояка: от една страна Бог допуска изпитанието и пълното крушение, за да може личността да осъзнае несъстоятелността на светските илюзии и политически борби и да се обърне към Истината, а от друга страна тъкмо пред лицето на огненото изпитание поетът съумява да изрази докрай обичта на Бога у себе си чрез предсмъртните творби, озарени от гениалната богодарена дарба.

Има в романа “Третият разстрел” и един случай, при който повествователят пренася в буквалното му значение върху българската действителност след 9 септември 1944 година един библейски символ – ножът като иносказателен образ на Светия Божи Дух в думите на Спасителя: “Не съм дошъл да донеса мир, а нож”. Тази успоредица не е достоверна – Христос е пацифист и чрез донасянето на нож Той намеква само за дадения от Него Свети Дух у Своите последователи. Разногласието на вярващите членове на семейството спрямо светските роднини в него произтича от духовната несъвместимост между Христовия Дух и духа на света. Тази неточност обаче не може да омаловажи огромния успех и приносния характер на документалния роман на Марин Георгиев “Третият разстрел”.

07.03.2021

Статия от Маргарит Жеков

Като неизвестен поет и писател бих казал следното: Днешната българска обществена действителност в стил “стражари и апаши”, тоест апаратчици и борци (спортисти), бе предопределена от премиера Андрей Луканов чрез раздадените от него на избрани представители на средната и висшата номенклатура на БКП куфарчета с пари. Тези “назначени милионери” бяха несъмнено личности и от средите на апаратчиците, и от средите на спортистите, но днес някой кукловод е решил, че спортистите вече са свършили мръсната работа и трябва да бъдат изметени. Вероятно предпочитанието към Борисов идва по етични съображения: човекът, когото са използвали, за да свърши мръсната (не само строителна, разбира се) работа и сега искат да отстранят чрез компромати, изготвени в безцеремонния и действително престъпен соц-стил, е много по-малко виновен от онези, които са го използвали и сега, чрез нови подставени лица – синове на соц-апаратчици, искат да се представят за поборници на демокрацията и законността. Премиерът Андрей Луканов, както писа и в. “Дума” през втората половина на 90-те, бе потомствен руски разузнавач и неговият сценарий с раздадените куфарчета с пари е стратегия на чужда държава. В този смисъл мнението, камо ли пък предпочитанието, на простосмъртните хора, сред които са и неизвестните поети и писатели, въобще не е търсено. Тъкмо обратното – простосмъртните и необвързани със социалистическите служби за сигурност хора в България нямат достъп до всеобщите средства за осведомяване. Сценарият с борците (спортистите), към които е прикрепен и СДС, чрез чието превръщане от съюз на автентични български политически партии в политическа партия бе фактически заличен политическият спектър от самостойни политически партии на царство България, има за цел да отврати българската общественост от демокрацията. И след като социалистическата партия (БСП) вече е подменила автентичните български политически партии от преди 1944 година със свой октоподно създаден и съществуващ политически спектър от “десни” и “леви” партии в стил ведомствени соц-подразделения, които дори в Европейския Парламент плесват с ръце и се прегръщат, борците вече не са нужни. Но премиерът Борисов и ръководената от него партия ГЕРБ печели изборите, защото българският народ, колкото и да е смален и застаряващ поради емиграцията, предусеща, че простоватите управници, тези, които, като носачи на реклама в едноименното стихотворение на твоя баща, “своя вид зловещ самички не съзнават даже”, могат по-лесно да се променят към добро, отколкото възпитаните и образовани наглед апаратчици-злодеи, за които (както е за всеки таен агент) всички средства са позволени – дори намеци чрез ковчези и чрез поръсена върху полицаите и после запалена слама.
Аз лично харесвам парламентарната монархия, при която един родолюбив владетел като Борис Трети, въпреки фаталната му грешка да обвързва България с Хитлер и Мусолини, например, поканва почтени и образовани хора за членове на българското правителство, но тази законна форма на управление в България бе насилствено и престъпно премахната чрез фалшифицирания референдум от 1946 година, тъй като социалистическият официозен ежедневник “Работническо дело” излиза в утрото на изборния ден с водещо заглавие “България – народна република”. По мнение на офицери – ЗНПЧ-та, които са участвали в организационното подсигуряване на референдума, действителните изборни резултати от референдума са 70 процента от гласовете в полза на монархията срещу 30 процента в полза на републиката, но този казус не се разследва, въпреки че и до днес има живи свидетели на фалшификацията. Днес президентът Радев се надява, че, отстранявайки борците от политическата сцена, ще успее да въведе млади, почтени и неподкупни хора в българската политика, но при положение, че в България досиетата от времето на социализма не бяха и до ден днешен не са напълно отворени, няма никаква сигурност, че новите лица в управлението на държавата са и ще са почтени и неподкупни. Освен това действително почтените и неподкупни личности са всъщност покаялите се за своите грехове християни, но те не могат да участват в управлението, тъй като няма да се съгласят да участват в ритуали като парламентарната клетва, например, за да запазят верността си към Божието слово, което гласи: “А преди всичко, братя мои, не се кълнете нито в небето, нито в земята, нито в друга някоя клетва; но нека бъде вашето <говорене:> Да, да, и: Не, не, за да не паднете под осъждане.” (Послание на Яков 5:12); “Но Аз ви казвам: Никак да се не кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога; нито в земята, защото е подножието Му; нито в Ерусалим, защото е град на великия Цар. Нито в главата си да се не кълнеш, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но говорът ви да бъде: Да, да; Не, не; а каквото е повече от това, е от лукавия.” (Матей 5:34-37). Същото важи и за ритуали като минута мълчание и целуване на военни знамена, както и за поднасяне на венци пред паметници, участие в светски и народни танци и тям подобни.

03.01.2021.

Ако се отнася до мен, преди това бях учител. Доскоро и портиер в градската библиотека – неголяма, разположена в източния край на централния ни площад сграда – дарение от местен прекупвач на вълна, по-късно фабрикант на вълнен текстил, живял в края на по-миналия век. Бронзовият му бюст, поста-вен на плочника пред главния вход е бил поръчан от градската управа и съответно заплатен с гордите леп- ти на признателните му съграждани. В основата на двуметровия постамент е сложена плоча с издълбаните им имена, и винаги ще ми прави впечатление – казвал съм го и на учениците си – че веднъж издълбани в камък, имената изглеждат по-солидно и внушително.

Преди ме наричаха Даскала, сега съм Словохранителя. Прякорите, които винаги са ми приличали на прекроена дреха, са все още на почит в града ни. Какъв съм сега, споменах вече, по следващите причини:

Беше седмицата след Световния ден на думите. Мисля, че денят за този иначе голям празник не е подбран особено сполучливо – за нашите географски ширини поне: времето през август е по правило много горещо, а градът полуопустял. Празнуваме го обичайно в служебен кръг, малкото гости посрещаме до обед – аз, облечен в изчеткана униформа, застанал пред входа с кошничката карамфили в ръце, които госпожа директорката – сега вече оглупяла напълно – поднася любезно усмихната на шепа посетители за децата, ако се случи да има няколко такива, подготвяме правени от нея бонбони. Това, както веднъж вече обясних, трае някъде докъм обед. Тъй като входът на библиотеката гледа точно на запад и напече ли августовското слънце, мисията става просто невъзможна.

Така беше доскоро. Седмица след Световния ден на думите следващата година, библиотеката изгоря; беше пети септември, ако това има изобщо някакво значение. „Късо съединение” беше официалната полицейска версия.

Останахме без работа за часове – аз, директорката, още трима души персонал и Родослов. Радослов е името на подвързвача Радослав, който работеше в малката пристройка, сгушена в дъното на задния двор. Тя, изглежда, остана по някакви причини незабелязана за огъня, защото оцеля напълно.

Родослов разбра преди всички какво се беше случило само минути след пожара. „Градът ни – рече кораво – остава сега без думи.” Той говори по-малко от неотгърната книга и това прозвуча като закана. Чуха се и други гласове като „откраднаха ни словото”, и „зло – за добро”, които, дори да значеха нещо, не казваха нищо запомнящо се за повече от ден. Ала онова, което Родослов тогава изрече, сякаш увисна в атмосферата като свършен факт.

Беше само по себе си беше тежко, но върховно преживяване: жежкото слънце на небето, червените езици на пламналите греди; сините, гъсти и пушливи, дъхтящи на горяща хартия под избелялото небе, няма да бъдат забравени така лесно от населението.

Газехме в апокалипсиса – безпомощни сред саждивите локви, в кашата от букви, както се изрази някой – и мълчахме, понеже не можехме да мислим достатъчно свързано. Кой открадна времето ни, се питахме тогава и после.

Както и сега.

Две седмици по-късно Родослов запретна ръкави: извади спестеното, изтегли и малък кредит от банката. Аз му помагах да разчистим около пристройката, боядисахме я в хартиено-бяло, вътре я освежихме в кремаво, и като подредихме оцелялото, коравият мъж с вечно заетите с нещо ръце изрече :

-.Ето, Словохранителю, сколасахме накрая.

На следващия ден се наложи да замина.

Истинската работа трябва да е започнала още на другата сутрин. Отсъствах десетина дни, но и докато ме нямаше, опитвах да си представя колко работа трябва да е отхвърлил Родослов за това време.

– Краят започва отначало – отговори ми, сочейки останките от обгорели страници, окачени по стените и всички ония уморени сечива, разхвърляни по работния му тезгях; една дебела, пострадала тежко от пламъците книга, лежеше просната като върху операционна маса сред останалите вещи.

Навих ръкави и аз.

С времето се научих: говорех често вместо него. Сортирахме заедно думите, отбирайки най-умните измежду тях, смятаните за вече остарели подреждахме грижливо, хилавите чуждици като „лузър” например, изхвърляхме заедно с досадните като „демек”, грозните като „аджеба” и твърдоглавите като „баш”, право в сандъка за отпадъци – красивите и услужливи „моля” и полезните като „благодаря” почиствахме основно от полепналата мръсотия и ги излъсквахме до блясък. Макар бавно (да учиш никога не е достотъчно късно), осъзнах как да разпознавам отсенки в цветовете на отделните думи, да различавам вкуса и да определям прецизно аромата им; и най-вече – да изричам онова, което скъпият на думи Родослов се двоуми дали да коментира. Незабелязано за мен самия, започнах да говоря – нещо напълно неизбежно, вместо него. ”Трябва да спасим душите на пострадалите думи чрез своите, ако искаме да върнем духовността в града ни” – казах спонтанно веднъж от негово име. И сигурно това му даде повод да сподели по изключение, че от няколко дни го занимава упорито мисълта за (нарече ги двойници) „език” и „време”. За втората дума разказа следния случай: в един мразовит декемврийски ден преди година, срещнал случайно свой стар приятел. Бързали и двамата, затова се уговорили да се срещнат скоро в подходящо за двамата време. Така и не се получило – или времето било неподходящо за поразклатеното вече здраве на приятеля, или самият Родослов не можел да намери свободно време. „Мислú за втора такава дума, когато имаш време, Словохранителю – добави. – Аз я търся отдавна и все неуспешно.”

Преди да свърша, бих искал да спомена изрично: всичко, което беше имало да се случи след завръщането в миролюбивия ми град, само mрилича на приказка.

Забелязах, още в таксито, че нещо не е както трябва: шофьорът не отрони дума, размених, едва ли не насила, по една и със съседа, в пощата, в старата бакалия (сега вдигат и нов минимаркет), децата, в двора на училището дори, мълчаха.

Целият град дишаше, но мълчеше. Казах за това на Родослов, а той отговори:

– Всички знаем кой е дал словото на града ни и сега съм сигурен, че за Коледа ще му го върнем, господин Словохранителю.

Изрече го много тържествено.

Така и стана.

Думите се върнаха в града ни с първия сняг: захаросано момиченце почука, повдигна се на пръсти да стигне ръкохватката на вратата и влезе в работил-ницата: държеше красива черна врана с тъмносив нагръдник в ръце, усмихна ни се като на добри познати и, като погали птицата, рече:

– Не съм сбъркала входа, виждам. Искам да подаря по-хубаво име на моята красива Чавка за Коледа, може ли да ми помогнете, уважаеми господа?

– Нека видим, госпожице – отговорих.

Открих бързо листчето в старата картонена кутия за обувки. – Галица – прочетох на глас и ú го дадох.

– Галица?! – възкликна чипоноска и избърса разтопената снежинка от челото си. – Красиво е като първия сняг.

– Ти херувимът с думите ли си? – пита Родослов.

ноември, 2019

Жените не разбират от еротика. Те самите са еротиката. За тях и по отношение на еротиката важи максимата на Фридрих Шлегел, отнасяща се за поезията: “Не е необходимо жените да пишат поезия. Те самите са поезия”.
Разбира се, към всяка максима трябва да се подхожда демократично. Представете си каква загуба за отечеството на поезията би било, ако Емили Дикинсън се бе съгласила с максимата на Фридрих Шлегел.
Моя милост, като виден еротичен Марко Тотев, не е достоен да се изказва по възвишената тема за жените, но понякога горчивият опит на губещия може да подейства изцеляващо.
Преди всичко бих искал да предупредя, че красивите момичета, ако трябва да перифразирам Кавафис, се отегчават от витийната реч на политолозите. Докато ухажвате дамата на сърцето си, никога не й говорете за политика и за трагичните исторически събития, споходили отечеството.
Ако вече сте женени и искате да предизвикате еротично настроение у булката, достатъчно е да поканите за няколко дни на гости в дома си нейните най-любими роднини. И още през първата нощ по време на гостуването на родата ще се убедите, че булката, що се отнася до еротиката, няма да има нужда от “агитиране за съветска власт”.
Ако искате жена ви да шета по-добре и да чисти до блясък дома ви, не е нужно да й крещите. Крясъците и скандалите убиват у нея еротичното настроение. Достатъчно е да поканите на гости приятелски семейства, които и тя много харесва. Тогава тя доброволно ще се втурне да шета и ще накара дома ви да заблести като царски дворец.
Обикновено за нашего брата, който е тънък ценител на женската красота, най- съкровеното еротично въжделение е да съзерцава и милва прическата, която е избуяла между бедрата на избраната от него Дулсинея. Но за нея върхът на насладата не е да съзерцава най-красивата част от тялото на нашия Ромео. За нея въодушевяваща е онази рядка добродетел, наречена “оказано доверие”. За нея възбуждащо е не само да й поднесеш букет, но и да й връчиш заплатата си – да й позволиш да царува в твоето домакинство. Неслучайно нашите предци – старите българи – са създали поговорката “Татко носи, мама меси”. Бог е създал семейството, за да може таткото в дома да направи щастливи своите обични. Та да съзрат в него жената и децата обичта на Оня, Който е “цял прелест”, както се казва в Песен на песните.
И последното по ред, но първо по значение правило: тъкмо на Оня, Който е “цял прелест”, на Спасителя, трябва да се доверим, за да намерим чрез Неговото водителство любимата на сърцето си. Защото “къща и богатство се оставят наследство от бащите, но благоразумна жена е от Господа.”

04.08.2019

Първата причина за неуспеха на българските елитни футболни отбори в Европа е споменатият от прочутия банккер Атанас Буров основен недъг на българския манталитет – склонността на нашенеца да се стреми да мине тънко, да хитрува, отказвайки да плати истинската цена за качествените продукти в бизнеса – един недъг, срещу който не са имунизирани и собствениците на най-титулуваните български футболни отбори.

Ако погледнем историята на Шампионската лига, най-скорошните български успехи там са свързани с два отбора – „Левски“ от времето на треньора Станимир Стоилов, спортния директор Наско Сираков и президента на клуба Тодор Батков, и – в последно време – „Лудогорец“ на собственика Кирил Домусчиев.

Както е известно, „Левски“ проби един път в груповата фаза на Шампионската лига – през сезон 2006-07 година, и два пъти в груповата фаза на Лига Европа – 2009-10 и 2010-11 година, докато „Лудогорец“ има две участия в груповата фаза на Шампионската лига – през 2014-15 и 2016-2017 година, като при второто участие излезе от групите като трети с право да продължи в Лига Европа. Но при тези пробиви на двата български водещи отбора спечелените от УЕФА седемцифрени парични постъпления в евро не се насочиха нито към банковите сметки на футболистите, нито към бюджет за нова, още по-силна селекция на клубовете. И „Левски“, и „Лудогорец“ инвестираха в изграждане на стадиони, разпродавайки същевременно най-качествните си играчи. Резултатът от тази стратегия е известен – провал и за двата отбора в европейските клубни турнири насред иначе съвременните и отговарящи на европейските футболни стандарти собствени клубни стадиони.

Втората причина за провала на водещите български футболни отбори в Европа е пристрастното футболно съдийство в България, което превръща в свои галеници именно тези два отбора. В Европа обаче съдиите свирят безпристрастно и там нашенските звезди, свикнали да им се опрощават нарушения за жълти и за червени картони, често напускат предсрочно футболния терен, изгонени от реферите за грубата си игра.

Третата причина за фиаското на българските футболни грандове в Европа е липсата на професионална стратегия за изграждане на клубни детски футболни школи, както и липсата на стратегия за развитие на спорта като национален държавничеески приоритет в България. Като прибавим към всичко това и духовната, нравствената незрялост на малкото на брой съществуващи български футболни таланти в родни или пък чужди клубове, афинитета им не да блеснат на игрището като виртуози на футболната игра, разбирана като изкуство, познато от кариерата на гении-идеалисти като Гунди, например, а да се изявят като „герои“ на нощния живот в чалготеката или в плейбойската рубрика на булевардните вестници, тогава не е чудно, че българските футболни успехи на световно ниво липсват от 25 години насам. Защото футболът, като всяко изкуство, изисква не само дарба, но и характер, съчетан с добродетелно себеотрицание и духовна просветеност. Неслучайно Лионел Меси, един от най-добрите футболисти не само в днешните класации на „Франс Футбол“, но и в цялата история на футбола, след всеки отбелязан гол посочва с две ръце към небето, давайки, чрез този красноречив жест, да се разбере, че постигнатият успех се дължи на Бога и че на Бога следва да се отдаде и славата, и благодарността за постигнатото. Сравнени с Меси по морални устои, доста от българските най-извстни футболисти, а дори и най-известният български тенисист, наподобяват самозалъгващи се пубертети, които още не са осъзнали, че честата и зрелищна смяна на интимните приятелки не е постижение, а препятствие, което ги отделя от Бога, лишава ги от благословение и траен успех и в живота, и в спорта, и им създава незавидната слава на най-прочутите неудачници в жълтата преса. Но все пак каузата на българския футбол и на българския спорт не е безнадеждно изгубена. Всеки човек може да сгреши и всеки човек е ставал жертва на безразсъдствата си през младежките си години. Но винаги съществува възможността за самоусъвършенстване, възможността да обърнеш поглед към примера на най-добрите, най-великите спортисти. И да решиш чрез свободната си воля да следваш не само тяхната техническа спортна виртуозност, но и тяхната добродетел, тяхното смирение и упование.

27.01.2019

Александър Бахаров в края на концерта на 7 октомври 2017 г. в София

 

ФСБ изнесе предизвестения си концерт на 31 март 2018 година в Пловдив.

 

Мястото на събитието бе спортната зала на мултифункционалния коплекс „Сила“ (https://tourmkr.com/t5Z1ACazpk#72?) и, с оглед изявлението на фронтмена на ФСБ Румен Бояджиев в предаването на Иван Гарелов „Диалози“ в свежо.нет (https://www.youtube.com/watch?v=lPd5O_5dKuk), че рок-групата може да осъществи в България максимум три концерта годишно (а концертът през миналата година бе само един), се потвърди предположението, че концертът в Пловдив ще е повторение на юбилейния концерт през октомври миналата година в зала „Арена Армеец“ в София и  ще представлява един скромен личен юбилей на основателите на групата, които навършват своята 65-годишнина: Константин Цеков навърши 65 години на 24 декември миналата година, докато Александър Бахаров и Румен Бояджиев навършват въпросната годишнина съответно през февруари и април 2018 година.

Това, с което ФСБ винаги изненадват и възхищават ценителите във всеки нов концерт, е тяхната способност творчески да преосмислят и преработват своите композиции в посока към избистряне и открояване на оригиналното и приносното, докато шеговитите музикални цитати от чужди симфонични и рок образци биват изоставяни. Така например концертното изпълнение на инструменталната пиеса „Пъпеш“ от албума „ФСБ на концерт“(1985) започва с шеговит цитат от известния австрийски класически композитор Карл Черни (1791-1857), а сегашният концертен вариант на „Пъпеш“ се отличава с остроумно самоцитиране: Константин Цеков майсторски вплита във встъплението основния и много подходящ за случая мотив от инструменталната пиеса „Шега“ (1976).

Показателно е също, че инструменталната пиеса „Сладолед“ от албума „Обичам те дотук“ (1987), включена и в издадения на Запад англоезичен вариант на албума под заглавие „Kissing You Good Night“, в която има и представителен цитат от песента на рок-групата „Канзас“ „Продължавай, блудни сине“ (1976), не е включена в най-новия концертен репертоар на ФСБ.

Както се вижда и от представителен видео-клип на част от концерта в Пловдив в Ютуб – https://www.youtube.com/watch?v=fjGvTmI9Ndo,  началото на шоуто е като онова в „Арена Армеец“ – Константин Цеков се появи отново под светлината на прожекторите и на акордеон подхвана инструменталната пиеса „Пъпеш“. Последва също така блестящо изпълнение на инструменталната пиеса „Кълбото“, при което солото на маримба този път бе изпълнено от Борислав Бояджиев – Борче.

Неизбежното сравнение между двата юбилейни концерта – този в зала „Армеец“, от който също има представителна едночасова извадка в Ютуб – https://www.youtube.com/watch?v=FadXUJWuXv8,  и сегашният в зала „Сила“, разкрива огромното значение, което е имал за ФСБ Александър Бахаров: не само в композиторско отношение, но и по отношение на музицирането – именно изявата на гениален музикант като Бахаров показва каква е разликата между виртуозното, от една страна, и само отличното свирене на бас китара, особено в песни-шедьоври като композицията „Ако спреш“. Всъщност, ако проследим развитието на стила на ФСБ през годините, неизбежно се стига до извода, че Бахаров е действителният лидер на тази толкова своеобразна рок-група. Именно Александър Бахаров, чрез композиции от албума „След десет години“ като „Пак ще се прегърнем“, „Ако спреш“ и „Епизод от романтичен филм“ осъществява пробив от традиционното за групата фънк-звучене към трайното въвеждане на хард-рок мотиви, задавайки по този начин насоката на развитие и през годините от юни 1983 година насам, когато някои негови колеги в групата са го принудили да напусне ФСБ. Можем само да съжаляваме, че през 1987 година членовете на ФСБ отхвърлят предложението на австрийския си продуцент Кристиан Колоновиц да имигрират на Запад, където в Bellaphon вече е осъществен англоезичният им албум „Kissing You Good Night“. Чрез този отказ групата се маргинализира спрямо световния шоу-бизнес, но все пак остава потвърденото и на 40-годишния юбилей на ФСБ приятелство между тримата основатели – едно благородно достояние, напомнящо за достолепната библейска максима „…Но има приятел, който е по-близък и от брат“ (Притчи 18:24).

По същество концертът на ФСБ в Пловдив на 31 март бе и един благороден жест на групата към многобройните й почитатели, които в отзивите си преди и след юбилейния концерт в София през октомври миналата година споделиха болката си, че не са успели да присъстват.

И тъй като на предизвестеното блестящо шоу в Пловдив липсваше диамантът в короната – плътният и неподражаемо виртуозен тембър на Алембик-бас китарата на Александър Бахаров, нека да си припомним какво се случи на юбилейния концерт в София.

На концерта на 7 октомври 2017 година в софийската зала „Армеец“ по случай 40-годишнината от създаването си ФСБ,

за разлика от хард-рок импровизациите от предишните си концертни изяви, предпочете студийните аранжименти на най-прочутите си хитове, изящно намеквайки за първоначалното българско название на групата. Забележително е, че в тази паметна за историята на българската поп-музика вечер всички музиканти от знаковата за европейската рок-музика група свириха някак си по-вдъхновено, по-прецизно, окрилени без съмнение и от участието на виртуозния басист и композитор Александър Бахаров, с чието появяване на сцената тримата основатели на ФСБ бяха в пълен състав.

Започвайки концерта си с инструменталната пиеса „Пъпеш“, музикантите от ФСБ намекнаха и за легендарния си барабанист Петър Славов (1941-2008), чиито величествени стакато-барабани бяха единственото нещо, което липсваше на този виртуозен юбилей. Но почитателите, които препълниха достолепната зала „Армеец“, улеснени от елегантния академичен толеранс при започването на концерта, трябваше да се утешат с библейската максима от Еклесиаст: „Кривото не може да се изправи и липсващото не може да се брои“.

Справедливостта изисква да се отбележи, че и Ивайло Крайчовски – композиторът на интересна (записвана като самостоятелен проект) авторска електронна музика и басистът-заместник на Александър Бахаров от края на 1983 до края на 2006 година, има свой изящен стил, дял и принос в историята на ФСБ, но при създалата се обстановка – когато е поканен брилянтният титуляр-съосновател, появяването на Крайчовски на сцената се оказва невъзможно, дори само заради неловкия факт, че някогашният заместник вече има свой заместник в лицето на Ивайло Звездомиров.

Би могло да се каже, че ФСБ са майсторите на баладата с хитове като „Случва се“ „Гара разделна“, „Високо“ и „Отговор“, изпълнена на концерта впрочем в стил „Love of My Life” на „Куин“, но достойнството на тази изключителна българска рок-група е и в това, че техните композиции са удивително разнообразни в жанрово и стилово отношение. Те биха могли да изнесат цял концерт в стила на електронната музика и етно-рока с инструментални пиеси като „Пъпеш“, „Кълбото“, „Картини“ и „На път“, както и с песни като „Зимна къща“, но същото може да се каже и за фънк-композициите на Александър Бахаров, четири от които – „Ако спреш“, „Пак ще се прегърнем“, „Безсъница“ и „Празник“, прозвучаха на юбилейния концерт в зала „Армеец“ и бяха безспорно гвоздеят на вечерта чрез присъствието на самия Бахаров на сцената.

Разнообразието на юбилейния концерт на ФСБ в зала „Армеец“ бе и чисто темброво. Константин Цеков, виртуозен мултиинструменталист на клавишните инструменти,  изсвири на акордеон вместо на синтезатор началния основен мотив от инструменталната пиеса „Пъпеш“, а при изпълнението на песента „Отговор“ замени синтезатора с пианино, когато трябваше да изсвири основното клавирно соло в тази композиция. Великолепно бе и клавирното встъпление, което той, като истински майстор, изненадващо вплете като неразривна част от инструменталната пиеса „На път“.

Изненада поднесе и Румен Бояджиев, разгръщайки и виртуозно обогатявайки една своя забележителна и позната още от албума „ФСБ на концерт“ синтезаторна инпровизация във финала на песента „Безсъница“. Блестяща бе и изявата на Иван Лечев – на неговите сола като китарист би се възхитил и виртуоз като Стив Лукадър, а към тях се прибавя и съвършенството му като цигулар в композиции като „Иде вятър“ и „Картини“. Към познатия тембър на бас-китарата на Ивайло Звездомиров бе прибавен и виртуозният звук на легендарната Алембик бас-китара на Александър Бахаров, достигнал своята кулминация чрез своеобразния джем-сешън на двамата басисти в изпълнението на песента „Празник“.

Отлично впечатление остави и китаристът Николай Копринков, който, особено със солото си в песента ‚Няма как“, показа защо е поканен да свири с ФСБ.

 За тембровото разнообразие на концерта и за авторитета на ФСБ като явление в европейската музикална култура красноречиво допринесе и фактът, че проф. Емил Ханджиев, участвал в студийния запис на инструменталната пиеса „Кълбото“, пристигна със самолетен полет от Гърция, за да откликне на поканата и да участва на маримба и в първото концертно изпълнение на тази композиция.

Своеобразен комплимент за ФСБ е и фактът, че синовете на Константин Цеков и Румен Бояджиев – Стефан Цеков, от една страна, и Румен Бояджиев Младши и Борислав Бояджиев, от друга, участват всеотдайно в концертите на групата, макар че вече имат свои успехи и постижения в други престижни жанрове – класическа музика, джаз и клуб хаус музика.

Но вълнуващият край на юбилейния концерт на ФСБ с прегръдката на Румен Бояджиев и Александър Бахаров на сцената след 34 години ни убеждава, че в изкуството и живота съществува и нещо, което се извисява дори над виртуозната техника на музицираие и блестящата музикантска кариера. Този жест, както и жестът на Александър Бахаров, който поздрави Ивайло Звездомиров след заключителния втори бис на концерта, разкрива, че тези прекрасни музиканти не само на думи, но и на дело в собственото си човешко битие заявяват и живеят посланията на своите песни за обич, прощение, човечно достойнство и духовно издигане на личността високо над злобата на деня.

Можем само да съжаляваме, че юбилейният концерт не бе записан от нито една телевизия или звукозаписна компания, тъй като е съвсем сигурно, че издаването, например, на шестте песни, в чието изпълнение се включи Александър Бахаров, би предизвикало заслужен фурор сред ценителите, понеже заедно с Бахаров ФСБ издава пет албума от 1978 до 1983 година, докато албумите, издадени в негово отсъствие от 1984 до 2017 година, са три.

За почитателите остава надеждата, че Александър Бахаров, който е единствен от основателите на ФСБ без самостоятелен албум, скоро би запълнил тази празнина в кариерата си и тогава песента „Пак ще се прегърнем“ отново би прозвучала пророчески като сбъднато мото на духовното единение между възприемател и творец в образците на високото изкуство. А след като става дума за високо изкуство и щом, например, прочут джазов пианист като Кийт Джарет в двоен компакт-диск е изпълнил на клавесин двата свитъка с „Творби за добре темперирано пиано“ на Йохан Себастиян Бах, не е непостижима мечта да видим и ФСБ в това амплоа – в изпълнението, примерно, на творби като Соната в до мажор за флейта и басо континуо BWV 103. И това не би било прецедент, понеже в една от новогодишните музикални програми на БНТ през втората половина на 80-те ФСБ вече са свирили класика със своя рок-инструментариум.

 

23.12.2017, 14.02-27.04.2018

Интервю на Маргарит Жеков

За ценителите Александър Бахаров, виртуозен басист и блестящ композитор, аранжор и тон-режисьор, не се нуждае от представяне. За останалите се налага да споменем, че Александър Бахаров е роден през февруари 1953 г. в София. Завършва Националното музикално училище през 1972 г. и Националната музикална академия през 1978 г. в София.  През 1983 г. песента му “Пак ще се прегърнем”, изпълнена заедно с ФСБ, спечели конкурса “Мелодия на годината”. От 1983 г. живее и работи в Мюнхен, Германия.  През 1984 – 88 г. е музикант и тон-режисьор в 3 студия в Мюнхен. През 1988 – 95 г. работи в Радио «Свободна Европа» като продуцент-модератор, а от 1999 г. до сега е щатен тон-режисьор в баварската телевизия.

 –Тази година навършвате 60 години, от които половината са прекарани в Германия. Писал ли сте авторска музика в Германия и в кои албуми сте участвал като студиен музикант в Мюнхен след 1983 година?

Да, наистина през ноември тази година се появява едно интересно равенство в живота ми: по 30 години в България и Германия. Тази ситуация води до правене на равносметки, теглене на черти и пр.

Авторска музика съм писал (и все още пиша), но не толкова за плочи и компактни дискове, а за ТВ предавания, за документални филми, през 89-90г. написах музиката за една ТВ серия – копие на рисуваните миниатюри с Климент Денчев. Беше много интересно!  Правих и много аранжименти.  За съжаление в последно време актуалната ми работа като тонрежисьор гълта цялото ми време и музиката остана малко на заден план, поради което имам малко гузна съвест.

Не е ли 2013 година най-подходяща за издаване на авторската Ви музика, писана в Германия, в компакт-диск?

Повечето от нещата, които написах в Германия, са свързани с картина (видео), така че, възпроизведени само като аудио, не биха звучали убедително. Това е програмна музика.

Не виждам също смисъл да се издава DVD, защото темите не пасват изобщо една с друга.

  – Обикновено за юбилеи футболистите правят бенефисни мачове с гостуващи звезди, а композиторите – юбилейни авторски албуми с гост-музиканти. Вие бихте ли осъществил такъв проект (за радост на многобройните Ви почитатели) и кои свои авторски песни цените най-много?

Първо ще отговоря на въпроса за авторските песни:

Като всеки родител обичам еднакво всичките си деца. Същото е и с песните – може би някои не са завършени както съм си ги представял в началото, но от момента, в който те са реализирани и представени на публиката, са равностойни продукти от моето творчество.

Относно юбилея мисля, че още не съм пред сбогуване, за да организирам прощален «бенефисен мач», а пък предполагам също, че любимите ми инструменталисти Steve Morse, Manu Katche, Branford Marsalis, Patrick Moraz и Gino Vannelli в момента са на турнета и ще се извинят, че в момента не могат да участват в «мача»!

  – Единият от синовете Ви е забележителен барабанист в своя рок-група в Берлин. Означава ли това, че прочутата Ви бас-китара “Алембик” остава наследство и призвание за втория Ви син?

Да говорим за наследство е още много рано. Докато все още мога да мърдам пръстите си, «Алембик»-ът и другата ми Fretless бас китара са си все още мои! След това ще видим. Малкият (Андреас) свири китара и още няма идея да сменя инструмента.

Апропо: Големият ми син Петър наскоро пристана на дългогодишната си приятелка Юлия (берлинчанка) и скоро ще ставам дядо!

Петър стана и автор (писател)! Първата му книга «Истината за Берлин» излиза през април!

http://www.fischerverlage.de/buch/die_wahrheit_ueber_berlin/9783596195947

  – Ако сега трябва да излезете на сцената, за да свирите като басист своята авторска музика, кои музиканти от България, Европа и света бихте поканил да Ви акомпанират?

От Европа и света отговорих по-горе, а от България: Симеон Щерев, Теодоси Спасов, Емил Ханджиев, Константин Цеков и Иван Лечев. На барабаните, разбира се, Петър Бахаров!

  – В електронната страница на ФСБ справката за Вас е озаглавена с Ваше изказване: Аз не напуснах ФСБ, аз напуснах България. Означава ли Вашето незавръщане в ФСБ след 1989 година, че България е все още комунистическа държава?

Справката в сайта на ФСБ не е синхронизирана с мен – не знам от къде е взет този «цитат», но ако идва от мен, то той не е изцяло верен. Вярно е, че напуснах Б-я, и то по убеждение, но ФСБ ме принуди да ги напусна няколко месеца преди това! Създадоха повод и го използваха веднага, но по този начин, без да предполагат, улесниха решението ми да емигрирам. Тази тема е много щекотлива и не би могла да бъде изчерпана в едно интервю.

Колкото до конкретния въпрос за България: не бих казал комунистическа (България и преди 10.11.89 г. не беше комунистическа – комунизмът е една много хубава идея по същество и е в много насоки близка до християнството),  а мафиотска! А как ще наречеш мафията, която управлява, е второстепенно.

 

 

  – В Интернет официално две песни от периода Ви с ФСБ (“Март” и “Пак ще се прегърнем”) са отбелязани като изцяло Ваши авторски композиции. Има ли и други изцяло Ваши песни в албумите на ФСБ и, ако да, кои са те?

През 1976 г. след реализирането на албума „Non Stop“, който съдържа само cover-и, преди да запишем ФСБ 2, тримата основатели на ФСБ се споразумяхме всичко, което публикуваме като ФСБ, да се пише като съавторство на тримата (горе-долу като Lennon-McCartney), без значение кой какво или колко е написал. Намирам този период за много креативен, защото пишехме наистина заедно или комбинирахме вече готови елементи. Така бяха издадени ФСБ 2 и Кълбото. След първото ни турне в Норвегия през 1980 година се получиха и първите разногласия, някои мислеха,че допринасят повече за успеха на групата, и се реши авторството на песните от «78 Оборота» нататък да се персонифицира.

Песента «Март» е първата ми официална композиция (1971) и беше единствената готова авторска песен с текст при дебюта на ФСБ през 1976, а «Пак ще се прегърнем» последната, която написах за ФСБ.

Но, искрено казано, бих се радвал, ако не бъда идентифициран винаги само с ФСБ.

Това беше един много креативен период от музикалния ми живот, но вече са отминали 30 години!

– Кои са тогава Вашите песни в албума «След 10 години», освен «Пак ще се прегърнем» (защото и в този албум авторството на всяка композиция е приписано и на тримата, поне така е върху обложката на грамофонната плоча и компакт-диска)?

1.Пак ще се прегърнем                             Бахаров

2.Обещание                                               Бояджиев/Цеков

3.Картини                                                 Бояджиев/Цеков

4.След десет години                                 Le Orme (Cover)

5.Ако спреш                                              Бояджиев/Цеков/Бахаров

6.Епизод от романтичен филм                Бояджиев/Бахаров

 

  – Като убеден пацифист, бихте ли включил в авторските си композиции библейски мотиви или теми от християнски песнопения, както направи Вашият приятел, пианистът Константин Цеков, в албума си “Глътка от земните реки”?

Не зная дали Библията би могла да бъде обявена точно като пацифистко четиво, но във всички случаи да се работи по религиозни теми е много интересно, свързано е с много изследвания и с много история. Аз още от юношеските си години харесвам (въпреки че не съм католик) грегорианските песнопения, канони, мадригали и мотети – всички те са свързани пряко с църквата. Разбира се, да се пише музика в тази насока е голямо предизвикателство и аз се надявам да имам смелостта да навляза в сферата на по-глобалните музикални изразни средства!

Желая на всички здраве, чиста съвест и дълъг живот!

Мюнхен, 03.02.2013

Пианистът Константин Цеков представи новия си, четвърти по ред, самостоятелен албум в неделя, 6 октомври, в Sofia Live Club. Концертът, посветен на компакт-диска под заглавие “Take the Ferry Home”, започна след 20 часа, оставяйки елегантен академичен толеранс. Заедно с Цеков на сцената бяха китаристът Иван Лечев, цигуларят Димитър Константинов, саксофонистът Васил Енчев, тромпетистът Михаил Йосифов, басистът Ивайло Звездомиров и синът на автора на албума – барабанистът Стефан Цеков. За начало прозвуча първата инструментална пиеса от албума, озаглавена «Мoving Wheats», последвана и от следващите две – «Fragile Ballerina» и «Tricky Little “Prince Claus” Mood», след което зрителите, изпълнили клуба, чуха и две пиеси от първия албум на Цеков “Вертикали” (1996), песните “Сълзите на скитника” и “Наричаха я птицата” от втория албум “Крилете на рибите”, пиесата “По делтата на” от албума “Глътка от земните реки”, както и песните “Тя” и “Среднощен цирк”, наред с инструментални пиеси като “Врати от неон” и “Градски дъжд” от новия албум. Във виртуозната промоция бе включена и авторската песен на Цеков “Другият”, позната и от репертоара на Васил Петров.  Концертът завърши с изсвирената на бис от Цеков на пианото и Лечев на електрическата цигулка инструментална пиеса “Песен” от албума “ФСБ II”. Сред тон-режисьорите на промоцията на “Take the Ferry Home” бе и басистът Ивайло Крайчовски. Вълнуваща след края на концерта бе и гледката на прибиращия се у дома Иван Лечев заедно със съпругата си и детската количка с невръстния им син.

Маргарит Жеков

На снимката: Константин Цеков, който и на представянето на новия си албум бе с бяла фланелка, но без риза предвид нагорещената атмосфера в залата.