30 години от падането на Берлинската стена
Напоследък във всеки разговор журналисти ми задават един и същи въпрос, нюансиран според степените на черногледството: сега време ли е за поезия? има ли място поезията в нашето бездуховно време? как оцелява поезията в това тежко време?
Може би въпросът е дежурен, съотносим към всяко време или е породен от разрастващата се медийна тяга към черната патетика и скандалното , може би е облъчен или провокиран от едно Вапцарово стихотворение, не е изключено да е съчинен и поради застрашително разплискващото се отвсякъде невежество.
Времето и поезията сами по себе си са абстрактни понятия, те са изначални и само конкретните хора, които живеят в тях, могат да ги изпълнят и уплътнят със същностен смисъл, могат да ги взаимообвържат, да ги превърнат във висока ценност, трепетно упование и обсебваща насъщност.
Поезията е синоним на свободата, затова и не избира времената, избира само своите пророци и мъченици, безсребърници и бездомници, своите посветени и надарени свещенослужители, които да сътворят светове от думи и памет. Поезията е призоваване на невъзможното, приютяване на безграничното, приласкаване на страданието, преобразяване на нищетата, вместилище на милостта, принадлежност към самотата, проумяване на лудостта, провиждане на трагизма и прозрение на отсам и отвъд, на сега и някога едновременно.
Изричам го, за да припомня, че поезията съществува и когато е притисната , прихлупена и смазана от режими и диктатури, задушена от тягостната тежест на една стена, която падна преди трийсет години. Когато днес някой оригиналничи и казва „преди трийсет години се случи нищо“ или „ние не заслужихме свободата си“, то той пропуска цели отломъци от съдбовност, които са съхранени в могъществото на достойното, несъблазнено от всевъзможни предателства поетично слово. Процепите и пукнатините в стената и съзнанията, глухите тътени на недоволството и духовното брожение, разломили основата на стената, разобличаването на лъжата и цинизма, на притворството и подлостта бяха отгледани и заплатени с огромната болка на почтения и озарен поетически стоицизъм. Дългите страдални замълчавания на Николай Кънчев, Иван Радоев, Константин Павлов и другите, заплатили и заради нас високата цена, днес са по-безценни дори от времето преди падането на стената.
Стената падна и изпод руините й изпълзя и изникна всичко представимо и непредставимо, дълбоко и болезнено притаявано у уплашените или неустрашими човешки души и умове, но най-смайващо бе как излетя, отърси криле от прахоляка на клишетата и догмите и се възправи като неправдоподобна, огромна и сияйна птица поезията , вече нарицателна като поезията на 90-те, огледа необята и се понесе из него. Поезията бе първородното дете на свободата преди трийсет години, първозданното й чудо.
Изричам го високо и патетично, за да припомня, че днес имаме възможност да бъдем свободни в дарбите и пристрастията си, в думите и копнежите си, в истините, съкровенията и избора си на хоризонти, утопии и безсъници.
Не ни се налага да сме фалцетни оптимисти, да се осланяме на жалки или пошли хитроумия и „зелени кучета“, достатъчна ни е трепетната мараня на духовното, не сме принудени да оцеляваме с идеологическа пресметливост и унизително присламчване към силните във властта, за да запишем и прогласим своите поетически пориви, да съставим своите книги, никой не изисква от нас да гримасничим с думите, да сервилничим с метафорите, да прехапваме мисълта си, да пречупваме гръбнака си, да възпяваме малката и голямата правди, да служим на мрака или светлината. Днес поетът е оставен на себе си, насъщен и излишен, по-сам отвсякога, но кога не е бил? В кое от българските времена?
Ето го поетът, изначален и автентичен, запаметен в думите на Иван Вазов: „Той беше, както винаги, скитник безпомощен, бездомен и сиромах като Йова. Имаше лоша репутация по причина на своя неспокоен авантюрски живот. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го.Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.
Той беше висок, едър, почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високия му стан, гърлестия му говор и смях, гордия му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен. А той не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими…
Ботев беше роден, за да стои по-горе от общото равнище.“
Затова е родена и Поезията, затова съществува, за да стои по-горе от всичко. Наравно само със свободата.
Честит Поетичен Никулден!
Мирела Иванова
Поетичен Никулден 