На хора отдавна желаещи моето нещастие днес разбирам дължа обяснение.
Нещастието смятат тези хора има нюанси, разновидности един вид. Моето не било пълно, дори могло да не бъде нещастие, а такъв вид безрадостен феномен, при който все пак не си нещастен, но с лекота те определят като
нещастник.
Губя смисъла на битието гледайки се отстрани, но все пак тази провокация със суетата е от най-елементарен вид.

Този човек приживе бих нарекъл нелеп, това предварително изключи възможността от почтена смърт.
Изпуснах го от поглед за секунда и той не се поколеба да умре.
Лежеше с чувал на главата, очевидно убит.
Надали е инсценирал самоубийство и предварително си го е сложил, вероятността да се е убил и след това да си го е нахлузил също е минимална.
На коремът му преброих няколко дупки –  прецених, че убиецът е стрелял там, защото е огромен и кръгъл и го е привлякъл като цел, помислил си е, че ще се спука като балон.

Не знам дали повече ме отвращава пълнотата му или изключителната некадърност.
Вървя след него вече час за да разбера, че той върши работата си без да влага никакво старание. Непрекъснато бърка пътя, по който впрочем се препъва и блъска във всичко възможно. Преди малко дори реши да ме прекара през едно картофено поле – нещо което няма да забравя.

Докато нахвърлям тези редове в бележника си куриерът от няколко минути си тананика някаква любовна песен гледайки една улична табела.
Явно за този полуидиот е особено трудно да прочете трибуквеното й наименование.

Нямам намерение да продължавам още дълго.

– Мисля, че ще те разочаровам, аз съм куриер, посредник между хората.

Той наистина не приличаше на човек, но имаше всички данни да бъде куриер. Сам се объркваше, когато трябваше да споделя сведения различни от служебните. Крачеше наляво-надясно в оскъдно мебелираната стая или сядаше и дълго подреждаше книжата в чантата си.
На няколко пъти опитвах да започна разговор, но той отговаряше почти несъзнателно

– Да, да, имаш право – или ломотеше без да обръща глава към мен – няма съмнение, така е.

Реших да карам направо и му открих защо съм дошъл, смятайки, че за него не би представлявало проблем споделянето на някое друго име и адрес, а макар и да не трябваше намекнах, че от последната ни среща съм останал с впечатлението, че той поддържа просвещението.

Куриерът се смути от думите ми, след което не знам доколко искрено той ми заяви, че вече е преболедувал впечатлението ми, поради което срещата с мен не му била особено приятна.

Гледайки малките му очички си помислих как за хора с подобна даденост е значително по-трудно да прогледнат през мъглата от невежество. Освен този недостатък той бе и твърде дебел. Не виждам как в дебелия човек може да се придвижва една млада бодро туптяща идея. За такъв индивид е характерен здравия консерватизъм на доказаното. Дори да приемем, че идеята на просвещението е консервативна, ще бъде трудно да достигнеш до нея затлъстял с рутината си.

Впрочем куриерът вече почти плачеше в притеснението си. Макар с нищо да не го бях предизвикал, той се потеше от неудобство и стеснителност. Седна на стола срещу мен, а ръцете му трескаво зашаваха по елечето му, те бяха малки, но меки и дебели и упорито не успяваха да се поберат в джобовете си.

Тръгнах си. Положително ще бъде много по-лесно за мен, а и за него, ако вместо подобни срещи просто го следя.

Избрах да прекарам няколко месеца в мълчание пред възможността да пилея сили и енергия за да започна отново и да издекламирам така или иначе долунаписаното.

. . .

Смърт на непросветените!

Отказвам се от страхливата предпазливост!

„Какво би могло да стане, ако нещата се подредят по определен начин“ –  това е предварителен отказ от спонтанността.
За онзи живеещ като домакинска мебел предпазливостта е известна като белег на съзряване – потъването в рутинността и прагматизма, за сметка на непостоянния, търсещия, объркания, но и толкова смел, непредсказуем и оригинален млад екземпляр.

В този смисъл отказът ми не трябва да бъде приеман като някакъв риск спрямо живота.

Така или иначе няма как да се надявам на успех в търсенето им, ако себеопазването ми заема централното място.
Ако го направя, ще докажа егоистичните подбуди приписвани на хора занимаващи се с неща, които не касаят тях, а тези около тях.

. . .

Днес, чувствайки ума си особено деен и способен, излязох от дома си за пръв път от месеци, с решението на намеря онзи дебел куриер, чиито сведения бяха възможната следа към свободомислещите.

Отрекох  меланхолията на болнавия от интелектуални преживявания и живях според новия ден, където в спиралата на предложенията, ентусиазмът и възбудата ти са непрестанно засищани.

Вярата в непросвещението е лека задача за онзи способен да намира стойност в самоцелната наслада, а в идеалния си образец той ще е аморфния организъм, в който знанието не трупа предубеденост и който не мисли за стойността, а за ползата.

Трябваше да заспя до нея, да я сънувам я и да се събуждя с желанието за нея за да прозра, че този някой не съм аз обиквайки жена горяща в истината.

И макар често сърцето да се съобразява с аргументи чужди на ума, сега именно любовта ме доведе обратно при него.

Тя ми помага да чувствам свободата. Oставя ме да мисля, че живея според ламтенията.
Поля е жената, която тихо върши това, което желая, неоставяйки думите да пренасищат пространството със сложността си, а топлата усмивка и скромната грациозност в движенията прилични на танц, ме карат да не спирам да търся присъствието й.

Така запомних Поля от последната ни среща, такава очаквах да я видя и днес.

…

Сутринта се почука на вратата, беше тя.
Говореше за непросветените. Смяташе, че я търсят. Дошла при мен, защото не се сещала за друг доверен наблизо.
Заявих й че не съм доверен, че вече мисля живота както непросвещението допуска.
Поля отвърна, че не е работа на сърцето да вади значенията на думите , а на ума. Тя вярвала, че моят ум превъзходства сърцето, поради което чувствата, които временно тържествуват в мен, рано или късно ще се подчинят на истината.
Всичко това обаче нямало значение сега, тя избрала мен, защото ме смятала близък независимо от своята просветеност.

Приех Поля в дома си, седях до нея, гледах я и усещах нуждата от този „миг далеч от истината“.

– Умът или сърцето ме кара да изпитвам това, Поля?

Ходейки по улицата мога да ги разпозная.
Ето сега вървя и срещу ми изникват лица говорещи за най-разнороден вкус.
Изтънчения вкус към живота –  това е откритият поглед, бодростта, освободените маниери…
Срещу ми ще изникне и друг –  умисленият нещастник, с нездравия си цвят, заровен в мислите си, който не живее във времето, а краде от него.

Чудя се просвещението ли създаде тези пътници или те търсейки утеха се хранят с месата му?

За миг ми се стори, че бремето на умa отново ме е навестило.
Да живееш за умa е като да предадеш живота си на вишестоящата „полезна“ кауза.
Вместо инструмент за постигане на щастието умът ни желае да ни превърне във вечни длъжни някому.
Няма друго по-голямо предателство от това да подариш живота си в името на друг и с цената на твоя.
Освобождението от този дълг смятам като свое истинско прераждане.

Вчерашният ден бе неприятен дразнител от миналото, а повлечен от миналото бих живял все по-малко за себе си.
Най-доброто, което може да сториш с един изминал ден е да го забравиш. Дори и приятен, споменът за него ще бъде като снимка, която предизвиква онази дразнеща меланхолия към „по-истинските“ мигове.

На прага ми ме гледаше мъж с онзи налудничав блясък, така присъщ на съмняващите се.
След известно време мнимо оглеждане, господинът започна да ме подбутва навътре с ужасно отвратителното си тяло. На моето възражение той отвърна с куп жестикулации, от които разбрах, че носел информация лично касаеща ме, която както съм знаел не можела да бъде съобщена току-така.

Той не си прави труда да ме убеждава дълго, а татразейки се влезе и впусна в дълго оглеждане на място удачно за мечешкото си тяло.
Четирите ми стола затрудниха упражнението, вероятно поради своята еднаквост и господинът бе принуден местейки се от един на друг да дава посока на мислите си, като от време на време ме поглеждаше многозначително, вероятно за да се обеди, че не възразявам.

Този дебел човек заяви, че знаел толкова много за мен, колкото не знаел дори за себе си, а в следствие на изучаването на навиците ми бил забравил своите, от което животът му леко се пообъркал, за което обаче аз не трябвало да се притеснявам, аз дори изобщо не трябвало да се притеснявам за нищо друго извън себе си. Тук дебелият господин ми повери, че информацията, която се налагало устно да ми предаде, засягала моите личните взаимодействия и особено тези от тях със самия мен. Казано му било да ми съобщи, (а и той собствено мислел точно така) че моето самотно търсене на непросветените всъщност било зорко съблюдавано от хора като него, те виждали в мен човека, който би могъл да приключи един път завинаги с този тумор, поради което гледали със съжаление на моето предателство. Всички те обаче разбирали генезисът, а същият бил основополагащ и аз дори да съм намерил утеха при непросвещението ще вървя срещу себе си до новата неизбежна метаморфоза и завръщане към същественото.

Господинът говори дълго и все неща в този дух. Уморен от думите си той лежа до късно през нощта на леглото в стаята.
Не знам дали тревожността, с която ме остави, има нещо общо с някакви далечни скрити угризения, но между неясната тревога ясно потропваше и разочарованието от деня прекаран в интелектуални беседи.