Zdravko Ionchev – Artist

Борис Китанов, медиен експерт, изкуствовед, приятел:

ДАМИ И ГОСПОДА,

Имам удоволствието да открия за втори път изложба на моя дългогодишен приятел, художника Здравко Йончев. За предишната му изложба написах есе, с което няма да ви занимавам днес, въпреки че седя зад всяка положителна оценка, споделена в него. Днес ще отбележа и тълкувам някои факти, които за някого могат да прозвучат еретично.

Наскоро в една изложбена зала дочух целомъдрен разговор между двама „ценители“, че живеем в епоха на тотално безстилие, че изкуството е умряло, че историята му е приключила! За мен това е, ни повече – ни по-малко, абсолютна глупост, защото стилът в исторически аспект значи диктатура! Диктатура на църквата, идеологията, политиката, модата! В изкуството на християнския свят църковната догма властваше и диктуваше столетия наред как да се прави изкуство и това продължи до времето на великата френска бохема, когато човекът и начинът на възприемане на света около него се превърнаха в основен стимул за творчество. Тогава светът стана по-богат, по-цветен, по-емоционален и по-личен. Беше се родила неповторимата творческа индивидуалност. Кажете, с ръка на сърцето, кой от вас би направил поименна разлика между творящите вътре в рамките на готиката, на ренесанса, на барока, на рококото или на класицизма, без да е изучавал специално история на изкуството. Не мога да отрека, че винаги е имало личности, които се извисяват над другите. Няма да изброявам имената им. Църквата още тогава ги е отрекла и преследвала.

В епохата на атеистичния социализъм имаше доктрина „соцреализъм“ и всичко беше облечено в единна, безлична парадна униформа! Но правилото за изключението и заклеймяването важеше и тогава.

Днес, излязъл от канона на религията и на идеологията, от натрапчивите им внушения, от тираничния диктат на модата и рутината, художникът застава пред нас като самостоятелно мислеща личност. Всеки застава пред нашия съд, за да каже: това съм аз, така мисля, така възприемам света и себе си, не робувам на нищо и на никого, защото съм свободен от всякакви принуди над личностната ми творческа изява и възприемане на света. Точно затова днешният ден не е подчинен на канона, а на личността. Днешният ден е богат на личности. Така и ние ставаме по-богати! И ако някой смята това за „безстилие“, това значи, че все още живее в епохата, когато „свобода“ се наричаше ограниченото пространство, разрешеното ни съществуване „от тук – до тук“!

Здравко Йончев е представител на свободните творци! Срещнах го съвсем в началото на 70-те години, когато вече се говореше за пловдивска школа. Грешно определение! Пловдив беше просто истинският пристан на свободния творчески дух в България! Той беше българският Монмартър!

Точно така се почувствах, когато едва 29-годишен седнах за първи път на една маса с легендите Митьо Киров, Жоро Слона, Йони Левиев… На масата беше и Здравко, и то, не за да свети с отразена светлина, а за да добави и своята!

Нямаше школа! Имаше единен творчески дух с много лица! Едно от тези лица е все още „живо“ и е сред нас – Здравко Йончев!

Слово на откриването на изложбата ми в мраморното фоайе на зала „България” в София, 14 март 2017 г.

Борис Китанов, медиен експерт, изкуствовед, приятел:

ДАМИ И ГОСПОДА,

За да се открие една изложба са необходими три основни компонента: художник, галерия и зрители, въпреки че точната дума е купувачи. И така, художникът е налице, вие сте тук, събрани в уютното пространство на галерия „Европа“. И точно в нея е скрито едно от важните условия за успеха на всяка изложба. Ако се върнем малко назад в историята, задължително трябва да отбележим огромния принос на двамата законодатели на модерното галерийно дело като бизнес, но и като творчество – Амброаз Волар и Даниел Хенри Конвайлер и абсолютно различните им подходи към тази благородна и понякога, доходоносна дейност. Волар тръгва от картината, Конвайлер – от художника, от човека. Галерия „Европа“ е избрала втория подход и мисля, че той е верният, защото Здравко Йончев е от поколението на великата творческа бохема на Пловдив – истинското пристанище на свободния творчески дух в България. Българският Мон Мартр. Точно затова след завършване на висшето си образование в Карловия университет отидох по възможно най-бързия начин на поклонение в Пловдив. Тук открих Митьо Киров, Жоро Слона, Йони Левиев. Тук беше и Здравко Йончев, но не, както някои го правеха, за да блести покрай тях с отразена светлина, а за да очертае границите на своята творческа идентичност и независимост, защото тук витаеше единен креативен дух, но с безкрайно различни творчески проявления.

Здравко не е име, което залива вестниците, пълни дома ни с календари и репродукции, а реповете с пощенски картички. Евтина реклама! Той не ни преследва агресивно, а тихо дълбае в себе си. Не издирва красиви и атрактивни природни или архитектурни феномени и изцяло избягва мимезиса или с думи прости, разказа по картинка. Не илюстрира и не описва събития, а предпочита чрез символи да изрази не какво вижда, а какво ново е открил или с какво ново е дарил избрания обект. Като следствие на всичко това, той работи с реални, но деформирани и изведени до символ форми, резултат на неговите лутания, наблюдения, срещи и преживявания по широкия свят. Понякога те са като един приглушен стон на самотния и смазан от тълпата човек, понякога са застинал вик на болка от бездушното и кичозно украшателство на заобикалящия ни ден. Някои от платната имат чисто езотеричен характер. Тук се докосват и преплитат земното и небесното, болката и радостта и преди всичко животът и смъртта, при това без излишен драматизъм, защото и Животът и Смъртта са част от Вечността, като през цялото време важна роля в платната играе символно подбрания цвят. Продължение на тази тема са и – съвсем условно казано – еротичните му сцени. Условно, защото чрез темата еротика е потърсена естетиката на желанието в съчетание с красотата на формите, вплетни в танца на живота.

Напълно възможно е някой да опонира казаното от мен от чисто формална гледна точка и според теорията на Винкелман би трябвало да е прав, защото принципите на композиционното изграждане и златното сечение не винаги се спазват, формата се променя, но не под диктовката на ракурса и перспективата, а цветът не винаги нюансира, отразявайки светлината и т.н.

Аполинер винаги е твърдял, че формално правдивото никак не е интересно. И е така, защото чистият мимезис тренира визуалната памет, но не и духовната. Ако слушахме само напътствията на железния академизъм от 19 век или нетърпящия критики диктат на социалистическия реализъм на 20 век, щяхме да сме в първобитния стадий на умствените си възможности и не бихме могли да преглътнем дори несмляна от другиго храна, а времето щеше да е прекъснало завинаги спиралата на развитието. И колкото странно и абсурдно да звучи, чисто философски това е защитил не друг, а Енгелс, казвайки: „Това, което за предмета е промяна на формата, за човека е степен на развитие!” Пример: Ако в постановка от ранните години на театъра някой си сваля ръкавиците, днес той прави стриптийз, а мадригалът звучи като рок енд рол, хип-хоп или техно. И в това няма нищо лошо или ненормално. Казано на популярен език, това е още един ден от „календара на живота”, още един танц на живота, водещ към свободата на смъртта и раждането на нови и непознати форми на фона на безмерно далечния хоризонт на съвършенството, а шансът на човешкото развитие е в неговата недостижимост.

Когато влязох в изложбената зала, чух някой да казва, че платната били доста сюрреалистични. Как ще ви прозвучи, ако ви кажа, че за мен те са абстрактни, но наситени с реалните измерения на чувствата? Какво означава това ли? – Означава, че стъпвайки по формата, не знаеш какво точно болезнено си настъпил. В единия случай възприемаш картината като най-обикновен преразказ – нещо, което прави и неамбициозната фотография – в другия случай я възприемаш като произведение на изкуството на мислещ индивид.

В своя труд „Реализъм без брегове” Роже Гаруди доказва, че всичко е реално и всичко е абстрактно. Какво значи абстрактно? Това е процес, при който художникът разглобява внимателно видимия около него свят, превръща отделните детайли в сборник от символи, на основата на които изгражда една нова реалия – било то портрет, изтъкан от чувства, или композиция с музикална звучност от свободно, но премислено положени цветове без четлива форма. И точно тук влизаме в света не на видяното, а на усетеното.

Казвам всичко това, за да подчертая личното си отношение към художника Здравко Йончев, с когото разговарях преди да започнем откриването и тогава осъзнах, че картините му по същество изграждат кулисите на неговата авторска постановка, очертават рамката на неговата автобиография. И ако в платната му светлината не достига всичките им краища и е в конфликт със сянката, то не е защото той не познава светлосянъчното изграждане на композицията, а защото стремежът му е да подчертае смислово-логичния център на творбата. Защото той не обяснява, а споделя. Защото той не се интересува от ненужната декоративност на детайла, която ни прави роби за сметка на липсващото цяло. Защото каквото и да прави художникът, той в крайна сметка цял живот е и драматург на сцените в големия спектакъл, наречен „Живот”. Самият Здравко казва в едно интервю: „Животът е театър! Всеки от нас е намерил своето място в него и художникът само трябва да улови мига и да го изобрази на платното. Нататък всеки сам трябва да доразкаже историята. Защото картината е с отворен финал и всеки може да го допише сам за себе си.”

Не ви ли напомня това принципите на прекрасния италианския неореализъм в едно друго изобразително изкуство – киното?

Дами и господа, с тези няколко думи се опитах не да бъда странстващ трубадур, поръчков мариачи или безкомпромисна Темида. Опитах се не да отрека или да възвеличая, а да разбера неспокойния търсещ дух на твореца. Опитах се да бъда ваш гид в страната на един искрен човек, който чрез картините си изгражда своя автопортрет, под който съвсем скромно и напълно откровено е написал „Това съм аз, Здравко Йончев – художник и по съвместителство приятел на Боби Китанов”.
А приятелството в изкуството се ражда спонтанно като прозрение на мига. Като неочаквано откритие на сложния и болезнен път към себе си. Път, осветен от онзи вълшебен Светилник, който свети на крачка пред автора и на две пред нас. Светилник, който разбива двуизмерното пространство на платното, въвежда ни в сърцето на художника, полага върху плещите ни цялата сила на непреодолимите страсти на твореца, прави ни отговорни за споделените истини и ни повежда към бъдещето.

Дами и господа, купете си бъдеще!

Слово на откриването на изложбата ми в галерия „Европа” в София, 2 април 2015 г.