Tuesday, January 17, 2017

Статия

http://liternet.bg/publish10/vdonev/elena-hristova.htm

Monday, November 28, 2016

За дъщеря ми



Мила моя, знам че си нетърпелива да надникнеш в това чекмедже. Познавам трепета, с който посягаш към всяко ново и непознато нещо. Очите ти ще станат още по-големи, ръцете ти – несръчни. А когато видиш, че има писмо за теб – ще полудееш от радост. Дължа ти го, малка моя, защото ти правиш моите очи големи, моите ръце – несръчни и си първото ми полудяване от радост.
Помниш ли как написах „Събирачът на миди”? С теб до себе си. Както винаги бърбореше много, докато брат ти беше до ушите в пясък и пяна, а до шията - потънал в изследователската си дейност. Плажът беше почти пуст, но в мен беше толкова пълно, както никога почти. В един момент, колкото и мъничка да беше, знам че усети – случваше се нещо важно. Не защото майка ти драскаше в един тефтер, това си го виждала често, пък и майка ти не е една на милиони /както ти твърдиш/, а защото този път майка ти беше нещо друго – беше милиони майки в едно. Точно твоята майка, в един миг, подарен й от Бога!
После ти казах какво пиша, прочетох ти го, почти изразително. Прочетох го и на вдъхновителя, разбира се!
Ти, ревнивке, в първия момент изглеждаше сърдита, че съм посветила стихотворение на брат ти, а на теб – не. Не ти пиша това писмо като извинение, а защото си единствената, на която искам да кажа:
Всеки има по едно чекмедже, с място за миди и тайни, за кафени зърна, спомени и думи, за незапалени клечки кибрит и пожълтяла хартия. Едни държат чекмеджетата си под ключ, ревностно ги пазят от чужди посегателства. Други ги отварят широко, доверчиво и щедро.
Сама разбираш, че съм от вторите. Бъди спокойна, мила, не се боя! В моето чекмедже има за всеки по нещо. Колкото повече вземат от мен, по-богата ще ставам. Не те карам да бъдеш същата. Моля се, да бъдеш себе си. Аз само отворих чекмеджето ти, но ти ще избереш с какво да го напълниш. После сама ще решиш за ключа и останалото, сама ще решиш за останалите.
Моля се още, докато пълниш чекмеджето да ти е топло и светло, да си силна и смела, да си упорита и честна.
А след много години, нека в него надникне едно друго момиче, с очи – големи като твоите. И ровейки с несръчните си пръсти из мидите и тайните, да открие, че неговата майка дори нито за миг да не е била милион майки в едно, във всеки свой миг е била една на милиони!

За кака



Ще се окажа ли права, ако предположа, че си изкушена поне малко да се чувстваш горда, защото за тази книга имаше мисия – събирач на миди!
Беше ветровит февруарски ден, когато слезе на плажа да ми събираш миди. Как не те отнесе вятърът, не знам. Как пребори студа – също. Но ти винаги с всичко си се справяла! За това ми се иска най-хубавата мида да се е паднала в твоето /мое/ чекмедже, а и защото наистина заслужаваш от хубавото – най-хубавото. Не ти пиша днес, за да се кълна във вечна любов, а защото е време да ти направя едно признание. Когато бях малка непрекъснато ти ровех в чекмеджето. Помня безумните ти колекции от станиол /по-лъскав и до днес не съм виждала!/, празни шишета от дезодорант и луксозни салфетки. Глупавото ми детинско упорство заравяше ръцете ми под пластовете вещи в търсене на още от твоите съкровища, сякаш съм имала право над тях…Завиждах ти и честно казано едва ли съм знаела какво е да го правя благородно, та ще да е било неблагородно. Прости ми! Време е да те компенсирам. Днес получаваш пълни права над чекмеджето ми, а към тях ти делегирам и всички останали права – да разполагаш с наличното както намериш за добре. Знам, че безпогрешно ще откриеш стиховете, които ти си вдъхновила, но не за тях ще ти благодаря, а за останалото, което мога да кажа и простичко, но предпочитам в мой стил – метафорично. През последните няколко години ти ми делегира правата над всичко, което си събрала в чекмеджето на душата си и заживя с мен в шума и тишината на най-прекрасното споделяне на живот. Каквото, когато и както да ми се случва, никога не ме е напускало усещането, че не съм сама, защото теб те има! Помни, че това важи и за теб. Докато ме има, никога няма да бъдеш сама!
Чакат ни още много ветровити февруарски дни. В тях ние самите ще бъдем миди. Един ще ни събира, друг ще ни разпилява, трети ще рови за бисера в нас. По всичките пясъци на тази земя, по моретата и океаните й, ще изписваме без пръсти и без дъх дори всички онези неща, на които ни научи мама. Не знаеше ли? Имаме мисия!


За Яна



Мила моя, днес е рожденият  ти ден. Трябваше да навършиш 49. Вместо това аз отброявам 29-ия ден, в който теб те няма. Спомням си 25-ти ноември само преди година. Празнуваше със семейство и приятели, имаше огромни букети цветя и купища подаръци, но истинския празник  се състоеше в това, че бяха  ти разрешили да ядеш плодове и ти имаше така мечтаната торта от киви! Помня още, че тогава ти пожелах да се венчаеш за живота по-здраво от всякога. На околните може и да им звучи налудничаво, но макар днес да те няма физически, мисля, че пожеланието ми се е сбъднало и с някаква нечовешка ,или пък свръхчовешка сила, ти си венчана за живота и факта, че ти пиша идва да потвърди това, а не да затвърди нечии съмнения, че  моята налудничавост може вече спокойно да се диагностицира и то като чиста лудост. Ти си тук, в основата на всяка една идея, която успях да превърна в образ, дело и звук. Тук си, в начина, по който приятелите ми помагат да сбъдна мечтите си. Тук си, в ускорения ми пулс и тихо, но настойчиво диктуваш. Благодаря ти, Янче, за това, че продължаваш да изискваш от мен, да ме караш да бъда взискателна, да провокираш ума ми, да ми вярваш и да ме обичаш.
През последната година с теб си написахме толкова писма, колкото на някои хора стигат за цял един живот. Ти казваше, че писмата ми са твоя прозорец към света, аз ти казвам, че си моя свят и независимо от това къде си, няма да затворя прозореца към теб!
Днес не мога да ти пожелая нищо, но мога нещо да ти обещая. И го правя!
Обещавам ти памет!
Знам, че ме чуваш – винаги ще помня и няма да спра да разказвам –  за обичта ни, за общите дела - работата,  мечтите, силата и слабостта, болките и радостите…  Казано с две думи – за нас! А ти ще ми помагаш – както винаги.
И предлагам да започнем от днес, защото на твоя рожден ден избрах да се роди книгата, която направихме заедно с много любов.  Нашата „Мида в чекмедже“!

Tuesday, November 22, 2016

Не и майка ми

Разговор с Бог

Един след друг си тръгват всички близки,
а аз не мога нищо да направя.
Смалява се небето, става ниско
и плаче с мен, за другите забравило.

Един след друг отиват във земята,
а аз студа им сякаш присвоявам,
тъй нечовешки вкопчена в телата им
се вкопчвам във живота. И оставам!

Защото трябва да опазя мама.
Защото нищо друго няма смисъл.
Ти знаеш, Боже, аз не съм те мамила -
тя е преди теб! С нея съм орисана.

Ще ида да говоря и с Онази,
където и да е, ще я открия,
но искам, Боже, мама да опазя,
дори смъртта да трябва да убия.

Не ме съди, ти знаеш, че съм права,
и ми подай едната ръкавица.
Нали така дуел се обявява
и се надвива смърт до смърт ако обичаш!

Thursday, November 17, 2016

Мисли по време на пълнолуние

Тази тъжна луна,
тази жълта, магнитна посока,
тази втренчена в моя прозорец самотна жена,

как бразди мисълта,
как погалва красиво наоколо
и приижда към моите тайни вълна след вълна.

Там мирише на сгур,
там опърлени спомени сепват,
там по въглени ходи единствено мойта печал.
Как се цели Амур?
Как в душата ми нищо не трепва?
Сякаш някой на Дявола евтино ме е продал.

Аз съм клонче от клен,
ветрове ме люляха без памет.
Аз съм краткия сън на врабче, оголяло от студ.
Ще остане след мен
само болка в очите на мама
или писък към тази луна от поредния луд.

Wednesday, November 16, 2016

Сряда

Кой ли дявол ме взря във очите ти?
Кой напълни проклетите чаши?
Полудяла разлиствам дните,
отброявайки нашите.

Кой по моите устни разсипа
аромата на твоето тяло?
Тази сряда е топла на пипане
и мирише на тебе цялата!