неделя, 10 декември 2023 г.

АКО ПЪТНИК ВЪВ ВЛАКА…

Винаги да има план Б. Друга история, по която да тръгне читателят. Маршрутите са като дърво с клони в посоките на света, докъдето стига погледът и отвъд хоризонта. 

Клотилда тръгна от една гара да търси своята история. Оплете се в сюжети като кълбо прежда... стъпва на лентата за бързо разминаване по летищата... никога не оставаше в една история... тя бе авторът и търсещият приключения читател. 

Ако пътник в зимна нощ... 

Наскоро по време на полет бе взела една тънка книга с афористична проза. Някои изречения си бе подчертала, всички свързани с темите за пътуването и четенето:

* * * 

Вечно да пътувам – така се „проклинам“ на чуждоземно скиталчество.

                                        * * *

Пътищата са неведоми. Води ме!

                                        * * *

„Знаци край пътя“ на Иво Андрич ме намери на „Орлов мост“, стърчаща от един кашон.

                                        * * *

Да не се бъркат попътните бележки с фрагменти... друг е маршрутът на жанра.

                                       * * *

Проливен дъжд и приятно четене. Библиотеката като Ноев ковчег, прибрал клетите читатели. Знанието ще изплува – като слънце ще изгрее след дъжда.

                                            * * *

Кражбата на крадени книги е престъпление на втора степен. Независимо че всичко това има благотворен ефект за читателя „спасител“.

                                            * * *

Писането... е единственото възможно авторство на Бог. 

Четенето какво е? Снемането на авторитета. 

Читателят кой е? Разкритият Бог.


Ако пътник в зимна нощ...

Клотилда разряза страниците с ножче за книги на набързо купения обемен том на гарата... отдавна не бе правила това, забравила бе електронния си четец, таблета, само старият ѝ телефон показваше часа с големи цифри. 

Пътуваше за село близо до столицата при приятели. Не се бе качвала на влака от години, може би десетилетие... потъна в едно друго време, една романтика на бавното и носталгично взиране в отминаващите гледки през прозореца. В купето бе с господин, който едва кимаше на нейните запитвания, жена с обемисти разноцветни торби... за къде пътуваха? Влакът спираше на всички малки гари – толкова селца, които чуваше за първи път. 

Отиваше на гости в Кондофрей... представяше си, че ще пристигне в омаята на Южна Франция, там, където никой не я познаваше... Свикваше с пътниците – мълчаливият господин и госпожата с обемистите торби, дали да не започне разговор... каква тема да избере? Или да извади книгата, която купи набързо от гарата, изложена редом с кръстословиците и отдавна забравени вестникарски заглавия. Като че ли предпочиташе да съзерцава сменящите се пейзажи и да изучава малките потайни гари и пътниците, накацали на перона и след това оставящи го пуст с началника, стопанинът на гарата, даващ сигналите за пристигания, закъснения, ориентиращ забравилите за номера на коловоза. 

Клотилда поглъщаше жадно всяка минута от своето пътуване, сякаш бе в друго време... отдавна искаше да забави оборотите и нямаше намерен отговор как това да стане. Бе в отпуска заради бърнаут в маркетинговата компания, в която работеше вече няколко години. Това не ѝ помогна за възстановяването, по-скоро даде възможност да се отдаде на други изостанали задачи. 

И изведнъж тази неочаквана покана от нейните приятели да им гостува през уикенда на село в уютната им къща и приятен двор с шарен хамак, в дъното на който имаше голямо барбекю, донесено с презокеанска пратка в контейнер на собственика от благодарен приятел, кладенец, който не използваха, декориращ приятните алеи с подредени камъчета, парника с чери домати и чушки, добре отглеждани от грижовната стопанка... различните кътчета, които обособяваха предпочитанията за прекарване на времето – сенчестият хамак за следобедна дрямка, бавно олюляващ небето и прокрадващото се слънце сред клоните на двете дървета, на които бе провесена памучната люлка. 

Ниската маса на верандата с различни столове, на която се редуваха кафето с цветни коктейли. На нея обикновено обсъждаха жадно новините на бързия свят, от който бяха избягали на това закътано място. Като убежище, подслон и единствена възможност за наслада на звездите вечер. По-ясно видими от приложението, което назоваваше галактиките и съзвездията. 

След излизането от тунела се сепна... припомни си как преди години, в студентските небрежни времена, бе изкушена от историите на Кундера, Непосилната лекота на битието с онази корица с преплитащи се кибритени клечки, очертаващи спиралата, кръговратът, в който сме затлачени – ясно и отчетливо бе закотвена в паметта ѝ... като символ на отминалото време, от което е останала отдавна изстинала жарава, едни въглени, с които пишеше своите въображаеми истории. Паметта не винаги възстановяваше услужливо хубавите спомени, връщаше натрапчиво един сън – как пълзи в тесен тунел, въздухът едва достига и сякаш всеки момент ще изчезне бледата светлина за изход... 

Влакът излезе от тунела. Слънцето огря купето и шареният спектър на светлината като дъга след дъжд я разведри. 

Отдавна не бе препрочитала Кундера след онези студентски години. Все още пазеше неговите книги, които купуваше страстно веднага след появата им. Всъщност едва сега разбираше един от романите му „Бавно“. Като всяко сполучливо повествование, изпреварило времето си и носещо смисли за разчитане на други времена, когато и самият автор вече не е реален свидетел на този бърз свят. Като едва догаряща клечка нахлуваше споменът ѝ за тези далечни времена. Без забързания ход на технологиите, когато проверяваше своя имейл в университетската библиотека и разучаваше как се прикачва файл... преди повече от двайсет години. Тогава бавността на романа се разчиташе по друг начин, като една далечна метафора, която никога няма да стане част от нейния свят. А всъщност точно тогава такъв е бил светът ѝ. 

В нестихващия кипеж на всекидневието дори бе забравила за този чешки автор, натурализиран французин. Бе потънал в забрава. Имаше и такъв негов роман за забравата, Книга за смеха и забравата. Какви точни метафори и диагноза на времето, на сегашното привидно неуловимо, никога недостигащо време, ежедневно угасващи светулки, вечери, които поглъщат тъмните мисли и недостигащо утро с пропуснат изгрев, кафе като единствена утеха за начало и врязване в неизвестното – в хаоса на градската джунгла с опасности и изненади. Наскоро неин приятел с канадски докторат по физика бе споделил как му е омръзнало на маса да бъде подканян да обяснява Големия взрив, тъй като ако всъщност успеел да направи това, би получил Нобелова награда. Това, което сподели звучеше доста оптимистично по отношение на вселенската подредба, когато привидно всичко зависи от нас. Опитите показвали, че всяка система всъщност се движи от хаоса, той я подрежда, уравновесява. При тази мисъл, тази споделена и доказана теория от нейния приятел физик, Клотилда пое дълбоко въздух и сякаш оптимизмът се възвърна. Значи този бърнаут всъщност е закономерно следствие и накрая всичко ще се намести в един космически и хармоничен ред. 

Не бе забелязала, че влакът стоеше на тухлената гара повече от обичайния минутен престой. Ето я бавността, само трябва да се огледаме, за да видим... Сетивата са потиснати от срокове и вероятно измамните дигитални светове, в които повече живееше, отколкото в онзи другия сякаш изхвърлен и изтласкан в невъзвратимото свят. Започваше да намира обясненията.

Явно така трябваше да продължава да живее. Не искаше да напуска маркетинговата агенция. Дори при евентуална поява на втори бърнаут. Неслучайно работодателите бяха предвидили отпуска за него. Странно, но напълно удовлетворяващо нуждите на съвремието, на дигиталния роботизиран работник, в какъвто се бе превърнала. 

Може би намери ключа за вратата, която водеше към забравения двор с непокътнати сенки, които сменя само движението на слънцето. Дървената маса с олющена бяла боя и съседите дошли да споделят спрялото време, близката гора, от която единствено полъхът на вятъра създаваше илюзия за забързаност... мислите ѝ прескачаха. Отдавна не бе сменяла картините в съзнанието си. 

Офисът бе като крепост, нейното затворено небе, нейните сутрини и бързо отминаващи следобеди. 

Ето как една непринудена покана за гостуване на село даде отговори на дълго неразрешими казуси, в които сякаш всяка фибра от съществото ѝ потъваше и нямаше спасителен пояс, и нямаше пристан. 

Припомни си как бавността всъщност бе свързана със забравата. Ето къде бе дълго търсеният ключ. 

Във влака нямаше интернет, опита с мобилните данни да потърси части от романа... как ли биха звучали откъси от него в тези времена. Би бил добър експеримент. 

Не бе забелязала как в купето се бяха настанили момче и момиче, явно се бяха качили от гарата по време на дългия престой и нейните поглъщащи размисли. Бе втренчена в полуотворения прозорец, който нито се затваряше, нито отваряше докрая. Гледките бяха пресечени от металната рамка на влаковия прозорец. Долната част от стъклото бе замъглена от сажди и захабеното стъкло даваше своя поглед върху външния свят. Не го допускаше. 

Новите обитатели на купето бяха притихнали, сгушени един в друг – това я насочи към ново потъване в размисли. Сепна се. Намери откъс от романа, за бавните начала и забравени любови. 

Копира си в бележка на телефона следния откъс: 

Същестува тайна връзка между бавността и паметта, между бързината и забравата. Да вземем един съвсем банален пример: човек върви по улицата. Внезапно той пожелава да си спомни нещо, но споменът му убягва. В този момент той машинално забавя крачка. Напротив, ако се опитва да забрави някой току-що преживян мъчителен инцидент, той неволно ще се забърза, сякаш за да се отдалечи от това, което е все още твърде близко до него във времето. 

В житейската математика този опит приема формата на две прости равенства: степента на забавеност е пряко пропорционална на силата на паметта; степента на ускореност е правопропорционална на силата на забравата.  

Какви скачени съдове, помисли си Клотилда. И ето къде се пропукваме значи. Бърнуат на ненужното ускорение, на липсата на памет и обезличаваща забрава. Още необяснимо е какво всъщност следва, технологичното е неуловимо и скоковете му сякаш са неуправляеми. Човешкото е скъсало своята памет... своята човешка памет. Препълнена и отдавна изтрита. 

Вратата на купето се отвори рязко и погледът ѝ бе привлечен от кондуктора, който с монотонен глас търсеше пътници с непроверени билети. 

Още колко гари оставаха до нейното село, го попита. С любезен жест даде знак, че има време и отново ще намине да я извести като наближи гарата. 

Разговорите в купето не потръгваха. Всичко се въртеше около прозорецът, който явно с години стоеше отворен по средата, имената на малките и непознати гари, които Клотилда с трепет разучаваше. Нови бързи пристани, на които никога нямаше да слезе, малки села, в които кракът ѝ нямаше да стъпи. Поддържаше здравословно любопитство. 

Замисли се колко терапевтично е да пътуваш с влак и как почти никой не си дава сметка за това. 

Няма го стресът от застиналото и едва проходимо придвижване с кола в града, автобусите с връхлитащи в личното пространство пътници, чието ежедневие преминава със забавения график на задръстванията и едва стигащия въздух в препълнения обществен транспорт. Един затворен хоризонт от сутрешното задъхано пътуване до вечерното влачене сред светлините от мъждукащи фарове. Градските светулки, прибиращи се вкъщи, наподобяващи дълга броеница, която бавно се изнизва зад завоя на пътя. 

Пътуваше цяла вечност, но това ѝ харесваше. Дори не искаше скоро да наближи нейната гара. Намираше се на няколко километра от селото и нейния приятел щеше да я вземе с кола от малката гара.

Когато достигнеш своята крайна дестинация, пътуването свършва, финал на нахлулите истории, на забравените начала и помъдрели анализи. 

Успокоението нахлу в душата ѝ – имаше още няколко гари, а с тези престои, които всъщност удължаваха пътуването на странстващите мисли, на примирението, на приетия нов притихнал и бавен свят. Един свят, отдавна изчезнал в пикселите на дигиталното мултитаскинг съществуване. С диагнозата на 21 век, бърнаут. Ускорение на ента степен, в което душата ѝ бавно умираше, неразбрана и самотна сред тълпа от хора в бързо сменящи се кадри на забавен каданс.

Липсата на интернет в купето, ѝ напомни, че бе купила книга от гарата, ново издание на романа на някакъв италианец, бе го чувала. Пишел в различни жанрове, интересен. Новата придобивка се подаваше от чантата ѝ. Видя името на автора – Итало Калвино, и каква приятна изненада. Издателството бе същото, което години наред издаваше творбите на Кундера. Няма нищо случайно. 

Имаше усещането, че и новият автор ще ѝ допадне. Ще я отведе на неочаквани гари... о, ето и заглавието, полугласно смутолеви Клотилда.... Ако пътник в зимна нощ... 

Нетърпеливо разгърна книгата – преди последователния прочит, винаги обичаше да отвори на произволна страница и намери „своя“ пасаж. С изненада прочете: „Но как се определя моментът, когато започва една история? Всичко винаги е започнало по-рано, първият ред на първата страница на всеки роман отпраща към нещо, което се е случило извън книгата.“. 

Ето как нейната история бе вече започнала и Калвино бе отгатнал. Провокирана от откритието си, потърси втори произволен откъс: „Така съм свикнал да не чета, че не чета дори онова, което ми попада пред очите. Не е лесно, още от деца ни учат да четем и после цял живот робуваме на написаното, което ни поставят пред очите. Отначало и аз трябваше да положа известни усилия, за да се науча да не чета, но сега го правя абсолютно несъзнателно. Тайната е да не се мъчиш да не гледаш написаните думи: напротив, трябва да ги гледаш втренчено, докато изчезнат“. 

Клотилда се замисли иронично, хм, Калвино предлага една теория на не-четенето... 

Усмихна се и погледна през замъгления прозорец. Гара Кондофрей. Влакът изсвистя. Кондукторът ѝ подвикна, че е време да слиза. А точно бе намерила своя роман. 

В омаята на двора, когато нейните домакини бяха заспали, Клотилда поглъщаше жадно романа. Роман изтъкан от начала, в който авторът е и читател и обратно. Като в живота – не знаем кога играем... Небето бе ясно и звездите открояваха траекториите на галактики и съзвездия, които после любопитно щеше да проследи с приложението си. Да отгатне техните имена. Пристъпваше в новия свят на Калвино... все още пътуваше. Чувстваше се като пътник в зимна нощ... Ами ако... 


Октомври 2023 

                                                                                                                      ПОЛИ МУКАНОВА


Публикуван за първи път в: Литературен вестник, год. 32, бр. 41, 6-12.12.2023, с. 13-14

В няколко поредни броя ЛВ публикува материали от „Литературни срещи“, вдъхновени от романа „Ако пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино. Текстовете на Яна Букова, Валентин Калинов, Поли Муканова, Мартин Касабов, Екатерина Григорова и Тодор П. Тодоров са написани специално за „Литературни срещи есен 2023: 100 години Итало Калвино“, които се проведоха в Casa Libri на 15 октомври – датата, на която е роден италианският писател. Есенното издание на „Литературни срещи“ е организирано от фондация „Прочети София“ в партньорство с кино-литературния фестивал „Синелибри“ и със съдействието на Италианския културен институт в София.

четвъртък, 8 юни 2023 г.

На брега на утехата


Макар и кратък по форма, фрагментът като жанр съумява да моделира и изгради алтернативни светове и световъзприятия по стари закони. Опитът на миналото, неговото осмисляне и множеството прочити позволяват на Поли Муканова да прави преходи между различни времена, да пренарежда пластове памет, а след това да ги поднася на читателя като уж лесни, а всъщност философски задълбочени сентенции и смисли за живота и отредената на човека времеположимост в него. Крехкостта, нетрайността и бързопреходността ни имат нужда от утеха. Такава утеха ни дава поезията.

Привидно разделена на отделни тематични раздели, новата стихосбирка на Поли Муканова побира в целостта си и пътеките до другия, и софийските метафори, и така предпочитаните от нея фрагменти, но и факлите, които тези фрагменти оставят след тях като знаци, които е добре да следваме, за да не се изгубим в тъмното. Разбира се, само ако имаме необходимите сетива за това.

Новата книга на Поли Муканова ,,Пристан за отшелници“ продължава традицията в избрания от авторката жанр, а именно фрагмента,  но за разлика например от предишната ѝ книга ,,Сизиф дали е бил щастлив“, тук е налице едно своеобразно преливане между поезия и фрагмент и обратното. Получило се е любопитно взаимопроникване, успоредяване и сякаш сливане между двата жанра. Сякаш авторката се стреми в тази книга да съотнесе писането на фрагменти със създаването на поезия, да ги приближи до обща метафора за приблизително равенство.

Можем да четем ,,Пристан за отшелници“ като апология на писменото слово, което, черпейки познание(я) от миналото, успява да бъде съответно както на паметта, така и на настоящето, на живота тук и сега. Съществуването на различни образи, с които паметта успешно оперира, се оказва тласък, благодарение на който поезията успява да се измъкне от капаните на времето и да продължава да заявява себе си като налична.

На фона на битовата реторика и втораченост в непосредствената актуалност, характерни за съвременната българска литература, текстовете на Поли Муканова извеждат човека и човешкото отвъд хоризонтите на познатото и достъпното; навлизат в непознати пространства, до които авторката държи да открие достъп.

Философските минатюри в новата книга на Поли Муканова имат логическа последователност – те са фрагменти от една разпаднала се цялост/реалност, която сякаш иска отново да се конструира като такава, за да се самоосмисли. Философията като раждаща се на границата – там, където се усеща необходимостта от понятие, както отбелязва авторката. Тези кратки по обем текстове ни провокират към размисли, насочени директно към основанията ни за живот – кои сме ние и доколко познаваме себе си, осъзнаваме ли своята крехкост и тленност и има ли начини да опазим човека и човешкото. В краткия живот времето е невидимата проява на тленността, която видимо деформира човека, довеждайки го до крайния предел на съществуването. Времето потвърждава наличието на смърт. То регулира човешката представа за минало и настояще, като не оставя възможност за обемно бъдеще поради непрекъснатото скъсяване на живота. Макар да не дава лесни отговори, поезията на Поли Муканова иска да утеши човека – мястото му не е ограничено единствено на Земята, от него зависи дали ще открие непозната планета, на която отново да създаде живот, за да не бъде единствено ,,снимка в застинал тържествен каданс“.

Чувствителна и свръхсензитивна натура, която има сетива за заобикалящия свят, героинята на Поли Муканова копнее да достигне до онази истина, която стои в първоначалата и е трудно обозрима и постижима. Подобно на Атанас Далчев и Борис Христов тя умело прави пробиви в детството – единственият ,,фрагмент“ от живота ни, когато сме чисти, невинни и необременени откъм сложност. Това непрекъснато завръщане към миналото е идентично на Сизифовия мит, но с обратен знак – вместо да бута камъка нагоре към върха на скалата, героинята на Поли Муканова избира да догони метафорично камъка на първоосновата. За да разбере по-добре коя е. За да докаже смисъла въпреки абсурда. В текстовете от сборника ,,Пристан за отшелници“ човекът се изправя сам срещу съдбата си, опитва се да противостои на лесните обяснения за света. ,,Една потомка на самата себе си, отдавна потънала в картата на своя живот“ – така се описва героинята. Тук неминуемо се сещаме за Багряниния копнеж по виталност, пълноценно изживяване на света и откриване на нови хоризонти като възможност по-добре да се осмисли ,,своето“ чрез пътуването. Героинята на Поли Муканова също изразява идеята за съдбата на жената в света и необходимостта от преосмисляне на традицията.

Ще отбележа няколко от важните за книгата ядра, от които и авторката, и лирическата героиня черпят вдъхновение и енергия. На първо място това е слънцето – и като символ, и като метафора, то е една от видимите прояви на божественото. В ,,Държавата“ Платон го представя като образа на Доброто; възкръсване и безсмъртие; като знание, а дори и свръхзнание. Сходни са и наблюденията в книгата ,,Пристан за отшелници“. Слънцето е щастието на този, който знае как да бъде в съзвучие с природата; то изостря съзнанието за предела, но е и светлината на познанието, и извор на енергия. Темата за всепроникващата любов отново е обвързана с неговия образ: ,,не си сън, а светъл лъч, който ме събужда“.

Отвъд светлината, където е сянката на слънцето, как се претегля светлината на спомена? Това ни пита авторката. А ние само можем да се досетим, че детството е единственият период от отреденото ни житейско време, в който знанието за смъртта отсъства. То е онова защитено от зло пространство, където душата е щастлива, чиста и бяла по далчевски. Едно своеобразно завръщане към началата на съществуването, където си отново чист и невинен. Тук Поли Муканова следва Далчевата традиция, а след това и Борис-Христовата, свързана с опитите на човека, макар и безуспешни, да се приближи отново до съкровеността и несложността на живеенето.

Непрекъснатото завръщане към близкото и към далечното минало свидетелства за една видима носталгия, която разкрива сборникът ,,Пристан за отшелници“. Онази наша София от миналото фигурира единствено в регистрите на паметта. Авторката също е турист в своя роден град, преоткрива го всеки път с нови очи, за да го опази като вечен. София като вяра, като пазител на тайнства, които ни спасяват. Вера Мутафчиева изказва сходни мисли в своите ,,Бивалици“ – за онази наша София, която успява да устои на бомбардировките за сметка на своите граждани, които сякаш я предават, напускайки я.

Героинята на Поли Муканова прави своите житейски избори, основани върху знанието и литературата: ,,Да съхраня единствената неприкосновеност; единственото само мое небе“; защитна стена, която разделя съкровеното от познатото, пошлото и лъжливото, което опазва онова щастие на безвъзвратно отминалото детство. Стена, която разделя световете, но и съхранява смисъла.

,,Пристан за отшелници“ е терапевтична книга – дори и за умишлено припознатата позиция на духовен аскетизъм, има излаз, т.е. място, където се очаква да срещнеш себеподобни и емоционално съпричастни хора, с които няма да се чувстваш изгубен и самотен в разбягващия се свят. От друга страна, отшелниците на Поли Муканова правят своя личен избор сами, отделяйки се сякаш на другия бряг – онзи, който приютява различните, неразбраните и самотните. За да бъдат по-малко самотни и повече близки по дух. Тук отшелниците не живеят в уединение, те копнеят за разбиране и за човещина; те са онези, които ще ни спасят от прогресивно отсъстващото човешко.

Друга гледна точка може да приеме метафората ,,пристан за отшелници“ като една от многото дефиниции на литературата. Литературата, словото като своеобразно пространство, откъдето можеш нестихващо да преминаваш през светове и животи, да бъдеш друг, различен на себе си, по-добър и повече човек.

Макар и обречени на отреденото ни битие, е добре да приемем света като загадка, но и като нестихваща надежда, че е възможно едно по-смислено и по-добро бъдеще. Именно пристанът за отшелници ще опази онези хора, които са съхранили човешкото у себе си в този саморазрушаващ се свят. Те като че ли са призвани да дадат смислено бъдеще на своите наследници, но на друго, непознато и ново място. Защото след смъртта има нова, неоткрита земя, ,,където ще заселим децата си“.

Лора Динкова


Поли Муканова. Пристан за отшелници: стихове и фрагменти. София: изд. Фондация „Емили“, 2022. ISBN 9786197425239

Източник: 

Литературен вестник, бр. 21/2023, водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова, 

https://litvestnik.com/2023/06/07/%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d0%b5%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%83%d1%82%d0%b5%d1%85%d0%b0%d1%82%d0%b0/ (преглед: 08.06.2023). 

четвъртък, 25 май 2023 г.

In memoriam (20.07.1924 - 26.05.2008), Pavlina Mukanova. Тhree memories

*** 

Помня преди заспиване на вилата, в малката стая с трите легла – баба ми и

съседката дошла да пренощува при нас за компания.

Баба ми започна да брои колко са останалите обитатели, живите съседи.

Смяхме се. Изникваха спомени, весели истории. Странно броене.

Последното броене.

Години по-късно не броим, само споменаваме с добро мъртвите, нашите

баби и дядовци. Някакво успокоение, че преходността е стрела пронизала

животът и спомените са вечният непрестанен диалог с отвъдността.

Броенето продължава.

                                                

(Литературен вестник, год. 31, № 33, 28.09- 4.10.2022, 2022, с. 1, 16)



*** 

Помня от баба ми репликата „Няма по-страшно нещо от войната“. Сама преживяла Втората световна война. Споменът за сирените още отекваше, както и козунаците за Великден – оставени да втасат под снарядите...

                                                    

                                               

 (Сизиф дали е бил щастлив? : фрагменти. София: Ерго, 2022)



*** 

                    На баба ми

светлина

в светилището
в лъкатушния тунел
кланям се пред стълб до къщата

електрическа топола

докато хиляди свещи горяха море от восък изтече
и пак не прогледнахме
някои я видяха там горе
като северно сияние
избързаха
не дочакаха края

                                                    

                                               

 (Мидите имат две страни. София: Огледало, 2015)

понеделник, 22 май 2023 г.

Разговор за фрагмента с Пламен Антов и Поли Муканова

                                                                    ---- 36 -----

 Клуб „Писмена“ 

Разговор за фрагмента с Пламен Антов

и Поли Муканова

Яница Радева

A conversation about the fragment with Plamen Antov and Poli Mukanova

Yanitsa Radeva

Summary

On October 25 in the Central lobby of the National Library “St. St. Cyril and Methodius” was held a meeting and conversation with Plamen Antov and Poli Mukanova. The topic of the conversation was the fragment as the two au- thors see it according to their new books – “The Fragment, Fragmentary 2020” and “Was Sisyphus Happy”.

Key-words: fragment, Plamen Antov, Poli Mukanova, Pismena Club, Na- tional Library “St. St. Cyril and Methodius”.

В Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се състоя среща разговор с Пламен Антов и Поли Муканова. Темата на разговора бешефрагментът такъв, какъвто го виждат двамата автори според новите си книги – „Фрагментът, фрагментарно 2020“ и „Сизиф дали е бил щастлив“. За написването на книгите си и двамата са получили подкрепа от Министерството на културата в конкурсната сесия за творчески проекти в областта на литературата и имат един и същ издател – „Ерго“.

Разговорът започна с размисли за избора на корица и на заглавие, тъй като и двете книги, въпреки жанровата си и отчасти тематична близост, са доста различни. Двамата гости на „Писмена“ споделиха кои са важните личности и техните творби, с които влизат в диалог. Философията на Емил Чоран се оказа важна и за двамата автори, а Поли Муканова специално подчерта, че още от ученическите години е била повлияна от фрагментите на Далчев и записките на Константин Павлов. За избора си за заглавието „Сизиф дали е бил щастлив“ тя сподели, че й е помогнала редакторката и изказа благодарност на художничката Жанет Цанова за корицата, споменавайки, че досега е работила за книгите си с най-добрите художници. Тя разказа също и за предходна си книга „Amоdi Fati“.

Пламен Антов постави фокус върху двусъставността на заглавието на своята книга – „Фрагментът, фрагментарно 2020“. Първата част насочва към фрагмента, а втората– къмметодиката,числотоуказвагодината,вкоятосаписанипреобладаваща част от фрагментите. Той раздели и общуването си с любимите си автори и техните творби на академично, което се случва през деня, и на нощно, което напълно се различава от другото. Сподели също за писането си на фрагменти: „При мен фрагментът наистина се ражда като фрагмент“. Той възнамерява да подготви за печат втора книга с фрагменти, която ще има за обект романа. Заглавието, на което

page1image4346544 page1image4346752

БИБЛИОТЕКА 2•2023

Клуб „Писмена“ page2image4526768page2image452718437

се е спрял, е „Роман, фрагментарно“.
Издателят Мартин Христов разказа за трудностите да се реализират специфични

книги, каквито са тези с фрагменти, и подчерта, че благодарение на институции като Министерството на културата тяхното издаване е възможно.

След разговора Пламен Антов и Поли Муканова четоха фрагменти от своите най-нови книги и раздадоха автографи на приятели и колеги, които споделиха представянето им. От Националната библиотека те получиха традиционния подарък – книга от издателството на Библиотеката. Този път подбраното заглавие беше мемоарното издание „Без любов животът е една отвратителна безсъдържателност. Непознатият Антон Страшимиров“.

Книги от Пламен Антов и Поли Муканова бяха подредени във витрина до ксерокс центъра на Националната библиотека.

Пламен Антов: „Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти“

– Книгите ви с Поли Муканова са разделени на части, доколкото разбирам при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

– Една книга с фрагменти по принцип предполага максимално свободна структура. Обикновено някакъв относителен порядък в хаоса се постига чрез обособяването на тематично-проблемни ядра (дялове, цикли). Така правят включително законодатели на жанра като Ницше и Чоран; може би затова методът е смятан за общоприет и почти безалтернативен. Точно така ми препоръчваше да постъпя и аз един от рецензентите на книгата – проф. Александър Шурбанов. Аз обаче настоявах за другия, дневниково-линейния начин на структуриране (за който вече споменах). Той ми дава едно предимство, на което специално дължа; нещо повече – което е част от концептуалния смисъл на книгата, а именно спонтанността – един източен, дзен принцип, който е базисен за разбирането ми за „философията на жанра“ изобщо (и


38 page3image4659920 page3image4660336Клуб „Писмена“

който нееднократно е изтъкван в теоретичните мета-фрагменти вътре в самата книга). Тоест не тематично групиране post factum на вече готовия „материал“ „по теми“, а оставане в непрекъснатия „поток на мисълта“ и свободните асоциации. Именно спонтанните свързвания, саморазгръщането на дадена идея/мисъл, скокообразното й отдалечаване от първоначалното място на възникване, или пък точно обратното – все по-голямото й концентриране – това е, което исках да постигна, или по-точно, което самò се постигаше в процеса на писането. Това е същностна част от идеята на целия ми „проект“, а не просто форма (както понякога се разбира формата – като нещо външно спрямо смисъла). – Впрочем, употребявайки думата „проект“, трябва да поясня, че появата на тази книга бе подкрепена от Министерството на културата, за което – иска ли питане! – съм особено задължен (отбелязано е и в самата книга). Тук е мястото да изтъкна и съвсем не рутинната си, а дълбоко лична благодарност и към двамата рецензенти на книгата – проф. Ал. Шурбанов и проф. Георги Каприев, чиято безкористна подкрепа решително спомогна тя да се „реализира“. Но извън тази административна страна на въпроса, тяхното мнение, бележки и препоръки в някои отношения се отразиха благотворно и върху самата книга, което в крайна сметка е по-важно.

...Именно книга, да; защото при цялата спонтанност на възникването си, която се опитах да удържа максимално (с минимални компромиси), това е именно книга – макар и книга от фрагменти. Специално държа на това. Впрочем в края на книгата има нещо като послеслов (Post librum), където споделям тъкмо част от композиционните проблеми, които трябваше да разреша, някои компромисни стратегии, които стоят зад спонтанността и частично я разрушават (но само частично). Повече от всяка друга, една книга с фрагменти възниква насрещно-двупосочно, едновременно линейно-хронологическо и ретроспективно, защото при нея музикалният принцип на структуриране е по-валиден отвсякога. Тя е тънко плетиво: успоредно следване и сплитане на множество сюжетни нишки (много повече и от най-мощния роман-епо-пея), или на лайтмотивни теми; тяхното линейно, макар и фрагментарно, насечено разгръщане. И същевременно варирането им, постепенното им отместване, понякога до пълно самоотричане, до прищракване в противоположното, до парадокс (но не нарочно търсен от автора, а именно вследствие на основния принцип на спонтанността – като самоизява на самата книга в процеса на своето ставане). – Нещо, което в един „нормален“ текст – статия или есе – е недопустимо.

– Как разбирате, че един текст няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би могъл да стане фрагмент?

– Що се отнася до мен, почти не стават такива неща (освен един-два случая, които са специално изтъкнати в книгата). Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти – без преминаване от жанр в жанр. Тоест фрагментът при мен не е място, където се утаяват парчета от нестанали други жанрове. Фрагментът си се ражда като фрагмент, а не като част от нестанало стихотворение, разказ, есе или статия. – Посоката в подобна интерференция между жанровете е по-скоро обратна: в една от предишните ми книги с разкази („Граници на забавяне“) има разказ („Пигмалион“), в който става дума за роман от фрагменти, като целият съспенс в този разказ – от

Клуб „Писмена“ page4image4812160page4image481257639

собствено писателска, литературоведска гледна точка (какъвто е героят) – е дали въпросният роман, намерен в насипно, фрагментарно състояние, е просто незавършен или напротив – е мислен от автора си като напълно завършен.

– Постмодернизмът даде нов живот на фрагмента чрез колажирането, палимпсестната си нагласа да съчетава различни пластове на културата и езика. Вие изследвате българския постмодернизъм, но искам да попитам доколко това е отразено в поезията ви?

– Разказът, който припомних, е „чист“ образец на подобна постмодерна дискусия отвътре, в рамките и с езика на самата литература. Що се отнася до теоретичните ми занимания с постмодернизма, не бих искал да повтарям тези, които са обстойно разгърнати и аргументирани в други, специални изследвания. В отговор на конкретния въпрос ще се задоволя да кажа, че постмодернизмът сам по себе си, постмодерният модус в литературата, предполага широта и формална, езиково-дискурсивна толерантност, където всички форми и езици са правомерни. В тази ситуация скандалът по презумпция е невъзможен. Така че защо не и една монография да е под формата на фрагменти, с цялата вътрежанрова многоезичност на фрагмента; особено когато се отнася до самия жанр на фрагмента...

– И двамата с Поли Муканова издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво вашата книга е специфична?

– Благодарностите ми в случая са и за Мартин Христов и издателство „Ерго“, с което отдавна работим в една щастлива, взаимна, надявам се, удовлетвореност. – Но на въпроса. Извън всичко, което казах досега (например за мета-линията в моята книга), различието най-добре би могло да бъде схванато отстрани – имам предвид през погледа на така наречения обективен читател. Това, което бих могъл да добавя за себе си, е, че макар това да е първата ми книга само с фрагменти, пристрастието ми към този жанр е старо – не само като читател, но и като автор. Много отдавна целенасочено работя по въпроса, движейки се, така да се каже, към тази книга. Публикувал съм множество „китки“ с фрагменти, тематично фокусирани, някои – именно върху теорията на фрагмента. (Те са включени, с минимална преработка, в книгата, като композиционни интермедии, прекъсващи линейно течащия основен разказ.) Неколкократно досега съм включвал в свои книги фрагментарни дялове, обикновено смесени с поезия. За пръв път – съвсем частично – в „Сантиментална география“ (2000). В „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2013) и „Поетът е хтонично същество“ (2015) съотношението е фифти-фифти (като във втория случай е прибавен и трети дял/дискурс – фотография). За друга – от друг тип – междужанрова интерференция (фрагмент – роман – разказ) вече споменах: разказът „Пигмалион“. Мога да добавя още една жанрова употреба на фрагмента – пътеписа. При моите пътешествия неизменно във външния джоб на десния ми крачол стои малко тефтерче с химикалка и сегиз-тогиз, връхлети ли ме някоя хрумка, там, на място, в планината, пустинята, джунглата или в лодката по реката, го вадя и драсвам ред-два

40 page5image4762592 page5image4763632Клуб „Писмена“

– в проза или в поезия, както дойде. Обикновено в края на съответното пътешествие се е получило някакво цикълче, което после, с минимална дообработка, публикувам в списание или вестник във вид на фрагментарен пътепис. (Никога няма да напиша „истински“, цялостен пътепис, колкото и след всяко връщане отнякъде да ме питат за това.) Имам намерение някога да събера тези фрагментарни пътеписи в отделна книжка, придружени с фотографии като втори, равностоен разказ.

Поли Муканова: Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга

– Заглавието на една книга казва много за самата книга. Заглавието на Пламен Антов е строго, категорично, имаме посочване на година „Фрагментът, фрагментарно 2020“, черно-бялата корица насочва мисълта към подредба. При вас е тъкмо обратното – корицата е игрива, заглавието е с обърнат словоред. Нека поговорим за избора ви на заглавие.

– Заглавието на книгата е всъщност част от един фрагмент, който редакторката Ваня Петкова предложи и имаше ефект, защото улови концепцията й, цялостната фрагментарност, която бе събрана в това заглавие. Ето и едноименния фрагмент: „Патерицата на съдбата – вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата, където няма победители, а само устремени. Сизиф дали е бил щастлив?“. Приносът за корицата и цялостното оформление е на художничката Жанет Цанова, която чрез своя талантлив прочит направи книгата разпознаваема и провокира любопитството у читателите.

– А какъв беше изборът ви на корица? Имаше ли някаква идея, която обсъждахте с издателя и художника? Можем дори да разгледаме и снимките ви на кориците в този контекст. Снимката на Пламен Антов е фрагмент, а вашата е решена като


Клуб „Писмена“ page6image4960032page6image496044841

– Досега за всичките си книги съм имала щастието да работя с утвърдени художници като Капка Кънева („Мигове в кибритена кутийка“, „Пристан за отшелници“), Роман Кисьов („Мидите имат две страни“ и „Amor fati“)американецът Брад Горино („История и теория на четенето“), така че никога предварително не съм представяла някакви виждания относно корицата и в процеса на работа съм установявала, че вървим в една посока с художниците и в крайна сметка техните предложения са удовлетворявали заложеното в моите текстове.

– Книгите на двама ви са разделени на части и доколкото разбирам, при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

– Принципът, който се опитах да наложа и следваме тематичен, което е голямо предизвикателство пред този жанр, защото всеки фрагмент е като светулка, която се прокрадва със своята индивидуалност и невинаги е лесно да бъдат обединени в строга тематична подредба. Убедена съм, че при книгата с фрагменти хронологичният принцип на подредба не е подходящ, защото „фрагментът се прицелва във вечността“, отвъд хроноса е битийността на този жанр.

– В новата ви книга срещаме фрагменти от друга ваша книга – „AmоFati“. Какво избрахне да включите в новата си книга и защо?

– „Amоr Fati“ се появи през 2012 г. – библиофилско издание в малък тираж. Имаше две представяния във Възрожденското училище в Кюстендил и в Унгарския културен институт в София, две рецензии от доц. д-р Александър Йорданов (в сп. „Библиотека“, бр. 4, 2013, с. 130–134) и доц. д-р Невена Панова (в „Литературен вестник“, No 37, 2012, с. 5). Такъв бе публичният живот на книгата. Някои от фрагментите от „Amоr Fati“ съм включила и в Сизиф, тъй като се вписват тематично в концептуалната рамка на книгата, с цялата условност предвид спецификата на жанра.

– Ако сравним вашите книги с фрагменти с други фрагментарни жанрове като максима, размисъл, афоризъм, анекдот, сентенция, какво място могат да намерят сред тях?

– Вероятно имат по нещо общо от всичко изброено, но всъщност нито една от тези жанрови форми не изговаря фрагмента – тази отломка от едно цяло, от една незавършеност, която осмисля и вечния ни човешки стремеж към съвършенство тук на земята.

– Нещо, което намирам за общо при двама ви в темите на фрагментите ви, е отношението към книгата. Имате много фрагменти за книгата, за четенето, за невъзможността да влезеш два пъти в една книга, както е при Пламен Антов, в която пък мисъл прозира Хераклит. Та, кои са книгите и авторите, с които влизате в диалог, към които ви се иска да се завръщате?

– Това е безкраен диалог между различни авторски гласове и литературни

42 page7image5090272 page7image5090688Клуб „Писмена“

традиции, от българската литература за мен най-устойчиви останаха – още от учeническа възраст до днес – влиянията на Атанас Далчев и Константин Павлов, разбира се и по отношение на писането в жанра на фрагмента.

– Как разбирате, че един текст, който пишете, няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би станал фрагмент?

– Текстът сам идва, облечен в своята жанрова форма. Например някои от фрагментите са истории, които нося с години и накрая те идват на белия лист така. Опитвала съм обратното – от фрагмент да направя разказ, оказа се излишно. Историята бе разказана с малко думи и носеше същото внушение. Яйцето или кокошката – такава е ситуацията с избора на жанрова форма, има предопределеност отвъд избора на автора.

– Занимавали сте се с приписките, доколко те имат значение за вас като автор на фрагменти.

– Приписките са моя изследователска страст – имам разработен курс със студенти, който водя, а в момента участвам в проект, който е свързан с работата по приписките в най-голямата манастирска библиотека в България. Приписките освен със своята уникалност по начина на възникване и посланието, което носят, ме привличат със своята жанрова краткост. Те са важни в исторически, социален и културен план. И някак имат същата участ като фрагмента – краткост и символика, която времето разбулва в една винаги актуална историчност.

– И двамата издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво вашата книга е специфична?

– „Няма случайност в срещите, животът ни е стегнат пъзел, който ни приковава към вечната предопределеност“ (из Сизиф...)При прочита на книгата на Пламен Антов открих множество пресечни точки, споделени вдъхновения от книги и житейски ситуации, а мисля, че и обръщането към философското, към синтеза, без което фрагментът е невъзможен, е събирателна черта и при двете книги. За разликите нека бъдещите читатели ги открият.

– Фрагментът е особен жанр. Има дълбока история. С Пламен Антов размишлявате и върху него и общо взето стигате до общи заключения. Казвате, че не всеки обича да чете фрагменти, но и че фрагментът е най-незастрашеният от графоманите жанр, не масов жанр. Пламен Антов нарича успелия творец „оперетна фигура“. Какъв може да бъде успехът на една книга с фрагменти?

– Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга – искреността на автора, предаващ вдъхновено някаква история. А дали е не масов жанр може би времето ще покаже...

Материалът се публикува без оригиналните снимки. 

Източник: сп. Библиотека, № 2, 2023, с. 36 - 42. 

сряда, 17 май 2023 г.

„Пристан за отшелници“ в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

На 12 май беше представена стихосбирката на Поли Муканова „Пристан за отшелници“. Това е петата художествена книга на Поли Муканова. Книгата е илюстрирана от художничката Капка Кънева. Поли Муканова сподели, че тя е работила с тази художничка и за първата си стихосбирка „Мигове в кибритена кутия“. „Пристан за отшелници“ е тринадесета в поредицата „Космодрум“ на издателство фондация „Емили“.

За книгата говори Лора Динкова, а поетът Иван Христов се погрижи за музикалното оформление на вечерта. Той поздрави авторката и гостите с три изпълнения на кавал.

Лора Динкова сравни по „пробивите“ си в детството Поли Муканова с Атанас Далчев и Борис Христов. „В текстовете от сборника „Пристан за отшелници“ човекът се изправя сам срещу съдбата си.“ – каза още Лора Динкова.  Тя откри връзки между авторката и Е. Багряна в някои от текстовете.

Издателката Таня Николова благодари на Поли Муканова за съвместната работа и на пълната зала с публика, което, каза тя, е нетипично за представяния на книги с поезия.

Авторката отговори на въпроси, свързани с композицията на книгата и с избора на текстове в нея. Тя прочете свои стихотворения от книгата си и най-нови фрагменти, свързани с нейно служебно пътуване в чужбина и благодари на колегите си от УниБИТ за присъствието им на представянето. За Националната библиотека Поли Муканова надписа книга с автограф: „На клуб „Писмена“ да запази традициите в институцията литература!“.

За своето гостуване в Клуб „Писмена“ Поли Муканова получи традиционния подарък – книга, издадена от издателството на Националната библиотека. Това беше новоиздадената фототипно книга на Пейо Яворов – „Стихотворение“ (1904). Изданието е реализирано за 145-годишнина от рождението на поета и 145-годишнината на Библиотеката.

автор на текста: д-р Яница Радева, НБКМ

Източник: 

„Пристан за отшелници“ в Националната библиотека, Официален сайт, https://www.nationallibrary.bg/www/2023/05/15/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-%d0%be%d1%82%d1%88%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%b2-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0/ [17.05.2023].

сряда, 26 април 2023 г.

Разговор за фрагмента

Поли Муканова участва с Пламен Антов в разговора за фрагментът такъв, какъвто го виждат двамата според новите си книги – „Фрагментът, фрагментарно 2020“ и „Сизиф дали е бил щастлив“.

Заглавието на една книга казва много за самата книга. Заглавието на Пламен Антов е строго, категорично, имаме посочване на година „Фрагментът, фрагментарно 2020“, черно-бялата корица насочва мисълта към подредба. При теб е тъкмо обратното – корицата е игрива, заглавието е с обърнат словоред. Нека поговорим за избора ти на заглавие.

Заглавието на книгата е всъщност част от един фрагмент, който редакторката Ваня Петкова предложи и имаше ефект, защото улови концепцията ѝ, цялостната фрагментарност, която бе събрана в това заглавие. Ето и едноименния фрагмент: „Патерицата на съдбата – вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата, където няма победители, а само устремени.

Сизиф дали е бил щастлив?“

Приносът за корицата и цялостното оформление е на художничката Жанет Цанова, която чрез своя талантлив прочит направи книгата разпознаваема и провокира любопитството у читателите.

А какъв беше изборът ти на корица. Имаше ли някаква идея, която обсъждахте с издателя и художника? Можем дори да разгледаме и снимките ви на кориците ви този контекст. Снимката на Пламен Антов е фрагмент, на теб – решена като образ сред кактуси.

Досега за всичките си книги съм имала щастието да работя с утвърдени художници като Капка Кънева („Мигове в кибритена кутийка“, „Пристан за отшелници“), Роман Кисьов („Мидите имат две страни“ и “Amor fati”), американецът Брад Горино („История и теория на четенето“), така че никога предварително не съм представяла някакви виждания относно корицата и в процеса на работа съм установявала, че вървим в една посока с художниците и в крайна сметка техните предложения са удовлетворявали заложеното в моите текстове. 

Книгите на двама ви са разделени на части и доколкото разбирам, при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

Принципът, който се опитах да наложа и следвам е тематичен, което е голямо предизвикателство пред този жанр, защото всеки фрагмент е като светулка, която се прокрадва със своята индивидуалност и невинаги е лесно да бъдат обединени в строга тематична подредба. Убедена съм, че при книгата с фрагменти хронологичният принцип на подредба не е подходящ, защото „фрагментът се прицелва във вечността“, отвъд хроноса е битийността на този жанр.

В новата ти книга срещаме фрагменти от друга твоя книга – „Amоr Fati“. Какво избра да включиш в новата си книга и защо?

„Amоr Fati“ се появи през 2012 г., библиофилско издание в малък тираж. Имаше две представяния във Възрожденското училище в Кюстендил и в Унгарския културен институт в София, две рецензии от доц. д-р Александър Йорданов (сп. Библиотека, бр. 4, 2013, с. 130–134) и доц. д-р Невена Панова (Литературен вестник, № 37, 2012, с. 5). Такъв бе публичният живот на книгата. Някои от фрагментите от Amor fati съм включила и в Сизиф, тъй като се вписваха тематично в концептуалната рамка на книгата, с цялата условност предвид спецификата на жанра.  

Ако сравним вашите книги с фрагменти с други фрагментарни жанрове като максима, размисъл, афоризъм, анекдот, сентенция, какво място могат да намерят сред тях?

Вероятно имат по нещо общо от всичко изброено, но всъщност нито една от тези жанрови форми не изговаря фрагмента – тази отломка от едно цяло, от една незавършеност, която осмисля и вечния ни човешки стремеж към съвършенство тук на земята.

Нещо, което намирам за общо при двама ви в темите на фрагментите ви, е отношението към книгата. Имате много фрагменти за книгата, за четенето, за невъзможността да влезеш два пъти в една книга, както е при Пламен Антов, в която пък мисъл прозира Хераклит. Та, кои са книгите и авторите, с които влизаш в диалог, към които ти се иска да се завръщаш?

Това е безкраен диалог между различни авторски гласове и литературни традиции, от българската литература за мен най-устойчиви останаха – още от учeническа възраст до днес – влиянията на Атанас Далчев и Константин Павлов, разбира се и по отношение на писането в жанра на фрагмента.

Как разбирате, че един текст, който пишете няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би могъл да стане фрагмент?

Текстът сам идва, облечен в своята жанрова форма. Например някои от фрагментите са истории, които нося с години и накрая те идват на белия лист така. Опитвала съм обратното – от фрагмент да направя разказ, оказа се излишно. Историята бе разказана с малко думи и носеше същото внушение. Яйцето или кокошката – такава е ситуацията с избора на жанрова форма, има предопределеност отвъд избора на автора.

Занимавала си се с приписките, доколко те имат значение за теб като автор на фрагменти.

Приписките са моя изследователска страст – имам разработен курс със студенти, който водя, а в момента участвам в проект, който е свързан с работата по приписките в най-голямата манастирска библиотека в България. Приписките освен със своята уникалност по начина на възникване и посланието, което носят, ме привличат със своята жанрова краткост. Те са важни в исторически, социален и културен план. И някак имат същата участ като фрагмента – краткост и символика, която времето разбулва в една винаги актуална историчност.  

И двамата издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво твоята книга е специфична?

„Няма случайност в срещите, животът ни е стегнат пъзел, който ни приковава към вечната предопределеност.“ (из Сизиф...) При прочита на книгата на Пламен Антов открих множество пресечни точки, споделени вдъхновения от книги и житейски ситуации, а мисля, че и обръщането към философското, към синтеза, без което фрагментът е невъзможен, е събирателна черта и при двете книги. За разликите нека бъдещите читатели ги открият.

Фрагментът е особен жанр. Има дълбока история. Вие и двамата с Пламен Антов размишлявате върху него и общо взето стигате до общи заключения. Казваш, че не всеки обича да чете фрагменти, но и че фрагментът е най-незастрашеният от графоманите жанр, немасов жанр. Пламен Антов нарича успелия творец „оперетна фигура“. Какъв може да бъде успехът на една книга с фрагменти?

Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга – искреността на автора, предаващ вдъхновено някаква история. А дали е немасов жанр може би времето ще покаже...

 

Разговора води: Яница Радева

Официален сайт на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий",

https://www.nationallibrary.bg/www/2022/11/07/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80-%d1%81-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d1%83%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%b3%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b0/

АКО ПЪТНИК ВЪВ ВЛАКА…

Винаги да има план Б. Друга история, по която да тръгне читателят. Маршрутите са като дърво с клони в посоките на света, докъдето стига погл...