literatura

My Photo
Name:
Location: Bulgaria

Sunday, August 10, 2008

Фатум: три нощи

Престъпи прага на извечно премълчаваното
Със вик изтръгна тишината.
Корените писнаха.
И във листа се изродиха.

“Виновен”, заседателите
изкрещяха -
(и те са хора) -
в усмивките им облекчение
разцъфна.
Алибито изпрели…

На кули сринати
осъдили езиците.

“Да влязат думите”, изрекоха,
мълчанието назад избутали.

Той, вместо път към другите,
избра към себе си да тръгне.

Да търси кулите в душата си,
и да премери на езика корена.

И влезе в стаята,
където си стоеше,
отрязано,
дървото на познанието.

А после, от ябълката яде...


-------------------------------------------------------------------------------------------------
Трите мойри - Клото, Лахезис и Атропа, дъщери на Зевс и Темида – според гръцката митология са се появявали три нощи сред раждането на дете, за да определят съдбата му. Клото е изпридала нишката на съдбата, Лахезис я е измервала, а Атропа я е отрязвала, определяйки начина, по който човекът ще умре.

Антракт за чудо

“Бе домът геометрия, скочила
в зеленината глухоняма на парк,
чийто статуи - хора без ключ - сешляеха по алеи, лишени от кривина”

Спомен
Йосиф Бродски


На преден план -
все по-засилващият се бумтеж на печката
откроява непреодолимата мания за величие
на хапещия студ.

Топлината изгризва тапетите с нокти,
заличава следите си по стените
на влюбената стая, останала гола.

Пристъпва маса със скромна покривка,
прислонила няколко
забравени гънки,
едва ли някога обект на обожанието,
но друго липсва.

В ъгъла,
едно легло внася дисхармония
в крехкия баланс на стоплените мисли
и измръзналата ръка.

Да полегне
преди ръката на чашата да го шамароса.

Видението е кратко (като всяко такова),
недостъпен блян, само мечта -
тази бедна стая, изпълнена с мъка,
с очакване, с изгризани нокти,
с толкова много бъдеще...
предопределено да отмине...,

...както всяко чудо - за три вечности.

Тишината пее

Този стих отново любовта визира,
като тъмен спомен с трясък праг престъпил,
и с юмрук, неканен, пак по масата ударил.

По зандани мрачни бе натирен нявга,
но в житата на живота сянката му дълга,
помрачи заекващия ритъм на жътваря.

А юмрукът вече няма тази сила,
във съда на спомените ми отрича
някога да е събарял масата на пиршеството.

Бях дотук със приема на шумни гости,
чакам само тишината да попее,
как престъпно любовта помилвах.

Спомен за пейзаж

От онзи отронен лист
разцъфтяваше есента в облаците.
Помниш ли, крехките думи изгубихме
сред тревите от снежинки,
по пътеката, която газехме,
в очакване на кокичетата?...

Стихът тактуваше пролетта,
свит някъде из мизансцена на
митингуващата зима;
пръстите на едната му ръка
стискаха римата,
в шепата на другата
ръкопляскаше вятърът.

Помня как внезапно,
семето на лятото
метна мълния и
пороят хекзаметри
измокри до кости
треперещия лист.

Морето гледаше

Не, не, брегът не бе така Прокрустов.
вълните не толкова
възвишени.
Не толкова.

Но другото, нима ни стигаше?
Различието за боговете е,
страстта - единственото оправдание
за простосмъртните

но не дотам – да оправдае стъпките.
Амнезията е диагнозата на
пясъка, но не е във природата му
да лекува.

Страстта е кратка –същността ù е
в забравата, без нея ще е друго,
по-различна ще е мисълта ù
за брега

и ще нехае за Прокруст.
И ще ликува, високите вълни
обяздвала, божествена, но не емоция,
а само вечен спомен за човешкото,
но не за хората.

Дълбоко във душите си усещаме -
само на морето
позволено е
безучастно да остане…

Краят на дъжда

Пада тишина.
Устните изпръхнали
от щастие.
В чадъра свиваш
останалото от дъждовни
облаци,
като във торбичка
от вечеря в ресторант.

И заспиваш със прозореца
отворен.

Tuesday, November 14, 2006

Душата ми е вехта книга

Душата ми е вехта книга,
ранимо, сùротно дете,
но ти не бой се, отгърни я,
тя с нежни страници зове...
И краищата пожълтели
ще галят твоите ръце,
по устните ти закопнели
ще бягат мойте редове.

Душата ми е вехта книга,
събира прах и стон, и свян,
до болка в края си достига,
но ти не тръгвай изтерзан.
А пак полека остави я,
в познатия ù тих ландшафт,
до други болки да се свие,
на стария прашасал рафт.

Душата ми е вехта книга
и всеки прах ще надживей,
и с всеки прочит ще достига
душата ти, щом закопней –
за нещо малко, свидно - тихо
ще търси устните ти в миг убог,
на шепот скръбен, време лихо -
да сложи точка моя слог.

Wednesday, November 01, 2006

Сънят на Аргус[1]


Не виждам нищо.
В далечината, градините на Семирамида
висят като зеленото око на котка, небето
е кулата зад тях, блестяща с безбройните
езици на звездите.
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
На преден план, Сократ чашата държи
с бучиниш, заспал е Диоген пред
някаква врата, фенерът му угаснал.
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
И пак, на преден план (но малко във встрани)
на кладите горят души, Sancta Simplicitas проблясва
и мъж на кръст провесен се чете, като че ли, но...
Всичко е изтрито.

Не виждам нищо.
Долу, ниско, мъже играят карти
в кафене, съдбата на следобеда си разиграват,
докато едно дете умира във приют,
останало без инсулин.
Всичко е изтрито.

Нищо не видях,
макар че имам хиляди очи.
Изглежда, всичко е изтрито,
или пък не е било написано.

Дали пък, всичко не е само сън...
Хермес, ти ли си?...



[1] Аргус – В гръцката митология е гигант със сто очи, който никога не заспивал. Хера го оставила да пази Йо, превърната в юница, за да не я открия Зевс, който е влюбен в Йо. Бащата на боговете я открива, обаче, и праща Хермес, който приспива с песните си Аргус и след това отрязва главата му.

Monday, March 06, 2006

Белотата на листа

“…and yet so mystical and well nigh
ineffable was it, that I almost despair of
putting it in a comprehensible form.
It was the whiteness of the whale
that above all things appalled me.”

Moby Dick,
The Whiteness of the Whale



Този лист беше празен.
Преди да напиша тези няколко думи,
той дори не подозираше, че съществува...
Камо ли, че бе празен..., може би, дори бял...
С изписването на все повече думи,
листът ми навярно страда, както всички хора,
от ежедневна, екзистенциална самота, защото
колкото повече казва, толкова по-малко
има какво да каже, и толкова по-малко избор има с
напредването на редовете надолу.
Листът става все по-несвободен и все
по-общителен (в смисъл - лесен за разгадаване),
наглед по-прост и по-достъпен и...
по-затворен.

Някои правят сравнението– листът е подобен на
рано паднал сняг по пътеките през зимата –
(неупотребен от стъпките на хората),
плашещ и примамващ,
очакващ интерпретацията на рутината на крачките
и надеждата за неясната им посока, както и за
един астролог, който ще я разгадае или осъди...

Белотата.
Навярно тя е възможно
следствие от самоосъзнаването на листа,
(макар и да остава в действителност между редовете му,
ничия територия),

макар и тя да е само в очакването, че
все по-нарастващата депресия от
изписването на празнотата на листа
ще бъде излекувана от нечий
гениален прочит,...
или (по-вероятно)

от нечие сърце.

Wednesday, March 01, 2006

За мисълта като “Райд” и претъпканите рейсове

Тази сутрин, докато пътувах в рейса
се зачудих, колко много мисли се спотайваха
в недосъбудения ми мозък, изпълзяваха,
шмугваха се покрай наблъсканите очаквания за деня,
плановете и надеждите -
малки черни страхове,
простички мисли за света,
(в този ранен час – вероятно реакция на стреса),
мисли за безсмислието и смисъла,
лоши мисли за настъпаните ми крака

сетих се (какво прозрение),
че вероятно и другите хора
преживяват подобни състояния,
мислят
в този ранен час,
или по-скоро мислите им съществуват
подобно на моите,
дребни чернички думи, изречени на ум, или
само доловени като
моментно светване на лампата,
нежелани квартиранти,
недолюбващи хазаите( приютилите ги други мисли, всъщност!),
мразещи лактите в рейса

погледи, хвърлени върху околните, после
скрили се гузни, на топло, в кьошетата на подсъзнанието,
изгризали някоя надежда, потулили някой страх,
повиващи рева на бебето-ден,
преглътнали досадно-баналния рефрен на представата
за себе си и
неумолимата идентичност на кондуктора

замислих се (сънено стискащ билетче в ръка),
как всичките мисли могат да се срещнат
и в другите рейсове, дори и сред пешеходците, мръзнещи
в януарския студ или изпълзели от автобусите,
вкъщи или където и да е,
даже сънуващите,
милиарди хора с хиляди милиарди мисли,
сравними само с броя на хлебарките, които
могат да оцелеят
и след ядрена война

но само те,
мислите, ще останат след като изчезне и последния човек,
мислите на може би еволюиралите след милиони поколения
хлебарки

тогава ми просветна, че мислите
са опасност
по-голяма от атомната бомба
единственото, универсалното, и
последно
оръжие за унищожение
хлебарките

утро е, скоро ще изгрее слънцето,
не само в мисълта за зазоряване.

Wednesday, August 31, 2005

Загуба

Защо загубата е така томителна,
така разтапя настоящето – огризки от
вчерашното пиршество, от сълзите блеснали
на бляна, от реплика - от вятър заслонена...

Защо думите ми не болят, когато си отиват,
прогонени от сън, навярно вече свършил,
недосънуван, или несъществувал, спомнено
отсъствие за образ, изгубен..., без да е потърсен.

Защо момичето със розова усмивка, от
магазина, мислите ми не преследва,
защо не се изтрива мъката от миналите
дни, тъй сладко пареща...

Навярно тази загуба е някакво усещане
за друга, много по-голяма, която предстои
и тази ще осмисли, подобно на завоя
във пресечка – цел на магистралата до нея...

Wednesday, June 22, 2005

през картонено стъкло очите им




на събирачите на картонени кутии ще покажа

смъртта на пеперудите

разсейките на рака по крилата

праха полепващ по сълзите на погребение - чуйте

клепалото


не пали свещ в ръката на бъдещето в миналото

времето остава свежа утрин

за всички отиващи на работа със мисълта

че лятната почивка е на ъгъла излязал

споменът


на сцената

в опаковъчния мизансцен причаква

делничният шум коли мотори

пешеходци и само

черна лента на ревера предусеща

актьора в главна роля той е

образ


събирателен

на ден свърнал

край кафенето през лятото около масите момичета

очи прикрили зад евтино матирано стъкло

на очила отпиващи от фрешове - кутийки тя

скършена


на стол

на възраст от сребро

как ли попаднала на мястото какво ли значи то за нея

вулгарност някаква срама в очите ù

стотинките в протрито портмоне

погледа погледа погледа

упокойно


думите се взират в бръчките ù слушат

радостната врява на мъртвите във бъдещето продължително

без панделка подарък в настоящата

литийност на бита сервитьорките

подозират


само бедните пиещите по кафе без захар

и сметана тя притеснено бърза има да догонва

погребение децата не трябва

да разочарова сълзите им чакат

нетърпеливо и става

да плати


един обол

колкото паричката във рейса

за пенсионери с намаление но

трябва картата си да покаже иначе

ще спре световният прогрес и

по-важно заплатите на шофьорите от гр. транспорт


една сребърна монета

под езика

един живот не стига

един звук обявява края му

един лъч го рисува върху мрамора

една вехта снимка в албума за внуците - всичко

една обич

в кутия