Ах, Мария 1999

18 юни, 2009

Андрей Паунов

АРХИМЕД И ЕВРИКА


Когато вечер слънцето падаше на земята и тихичко започваше нощта, Еврика гледаше през прозореца. Споделяше с Архимед света. Светът във вид на стара карта. Парчета земя и вода. Електричеството ги прегръщаше и те заспиваха като палави деца, на които принадлежи бъдещето. Те доплуваха до този остров с продънената лодка на своята любов. Той беше платната, а тя изгребваше водата. На брега на фара те намериха непокътнатата къща на преброителя на рибите. Избърсаха праха и простряха своето пране. Архимед запали лула като истински морски вълк-дебютант, а Еврика го прегърна малко разочарована от мебелировката. На разсъмване той издои една учудена дива коза и двамата закусиха мляко и мед. И тъй като тя готвеше ужасно, той изобрети редица рецепти. Дори написа готварска книга, нопоради липса на издател тя е загубена завинаги. След време те забравиха да говорят, а след още малко започнаха да мънкат нещо на някакъв нов, странен и разбираем единствено от тях език. Това стана ясно при едно кратко и бурно посещение на туристи, след което техният кей запустя. В свободното си време двамата си пишеха писма. Тя - от кухнята, а той - от верандата или обратно. Обикновено те завършваха така:

“Ма сар на мар мон амур.

Архимед.”

“Рам парам дам дам завинаги.

Еврика.”


***

СТРОГО ОХРАНЯВАНИ ЖЕНИ


В полунощ водопроводчикът просто се покатерваше по изгнилия улук в стаята на принцесата и докато замъкът спеше, те пушеха марихуана, правеха любов и се смееха. Това бяха дълги нощи. Тръбите бяха толкова изгнили, че водопроводчикът въобще не мислеше за тях. Той мислеше само за принцесата. И както по правило строго охраняваните жени се влюбват в неподходящи мъже, така и тя беше луда по него. Нещата толкова задълбаха, че те започнаха да мислят за революция, но всичко свърши съвсем различно. Една нощ водопроводчикът пусна водата и замъкът се наводни, а докато всички се давеха в съня си, принцесата прибра кралската хазна. На изгрев той направи от каляската кабриолет и двамата отпрашиха към слънчевите плажове на Калифорния.



***

НИЕ ТРИМАТА


Седим така ние тримата. Седим и мълчим. Тя, която обичах, и той, който е тук. Той, койтоя обича, и тя, която пуска плочите. Аз, който отдавна съм си отишъл, и те двамата. Навън -дърветата и вятърът. Вятърът, който тихичко шуми. Под нас - светът, а между нас - красива тишина. Тишина във вид на думи. Откъснати, самотни, жълти и зелени. Иска ми се да се смея или да плача, но това няма да ме промени. Тук нищо не може да се промени. Ледът в чашите ни се топи и бавно остаряваме. Може да сме тук, а може да сме другаде. Тя има хубави очи.Той крои планове. Разделя земята на континенти за по-лесно. Аз си мисля за куфара в шкафа. Как ще сгъна ризите и ще отплавам. Моята любима пуска косите си и те танцуват с вятъра. Виждам устните й в огледалото на колата. Гледам луната и мисля за теб, защото и ти мислиш за мен, защото този свят изглежда толкова малък, щом и ти си някъде. Поглеждам назад ивиждам под луната толкова жени. Но любовта започва всеки път отново, като за първи път, и винаги е вечна. Сега аз кроя планове и разделям земята на континенти. Аз тичам и се загубвам. Той тича и изчезва. А тя - тази, и тя - другата, ще ни чакат да се приберем у дома. И когато се върна, ще ти подаря мечта за лека нощ. Но това е друга история. Ще ти я разкажа, ако загасиш лампата. Ще ти я разказвам, докато те любя, а на сутринта ти ще направиш кафе и гърдите ти ще се усмихват. И седим ние тримата, и изучаваме изкуството да не казваш нищо. Просто запълваме празното. Между нас се разхождат тези, които ги няма, и тези, които ще бъдат. Ние тримата мълчим и гледаме.

Андрей Кулев

АЕРОПЛАН И АВРОРА


Имаше един такъв момент, в който нямаше нищо, а когато вече имаше, ТЕ стояха на брега на реката и гледаха как минава времето. ТЕ отдавна бяха сменили часовниците си с компаси. ТОЙ спеше. ТЯ по-често. Когато не спеше, ТОЙ Я пазеше. Неясно защо и от кого. Спяха в корените на дърветата. ТОЙ правеше легло от мъх и Я галеше по гърба, докато усети равномерното й дишане и съня, който идва, за да Я отнесе някъде...

С изгрева ТОЙ ставаше и целият облян в утринна роса береше горски растения. Бе научен да ги разпознава само в ранните часове на деня, когато маранята започва да се вдига лека-полека и нощните птици заспиват приспани от светлината. В току-що откъснатата и още сълзяща кора от дъб ТОЙ носеше горските растения: боровинки, коренчета, ягоди, специални зелени листенца от дърво, растящо единствено там, където свършват зелените поляни и започва снегът.ТЯ се събуждаше от шума на листата и със затворени очи отваряше уста, за да може ТОЙ да й подаде много нежно първия плод.

Денем ТЕ бяха много заети: ловяха пеперуди, пускаха хвърчило, което ТОЙ направи от ризата си, къпеха се в реката, ловяха риби и след това ги пускаха. После уморени и щастливи сядаха на пясъка и ТЯ ГО учеше да пише непонятни за него думи. ТОЙ Я гледаше в очите и се чудеше какви ветрове биха довяли това прекрасно нещо, което драскаше с пръст по пясъка чертички и после ГО караше да ги повтаря, а ТОЙ седеше прехласнат и повтаряше. Така живееха те двамата, някъде там между момента, в който нямаше нищо, а след това се появи Любовта. Така живееха ТЕ, сред неясните очертания на младите континенти, някога, в онова далечно време наречено “Началото”, когато тялото Й беше все още непознато и с устни ТОЙ любопитно се разхождаше из красивия пейзаж на нейните клепачи. Незнайно откъде кацаха нежни и плахи целувки като птици, открили съвсем случайно способността си да летят. Това беше време, в което, колкото и близо да се намираха един до друг, думите, които ТОЙ отправяше към нея, летяха през океани и поля, носени от пощенски гълъби - бавно и малко несигурно...Той усмихнат я наричаше Слънце мое. Тя свеждаше поглед и тихо си мислеше: “Щом ме чака значи ми трябва часовник, може би?” И каквото и да си говорим, това бяха весели години, в които дъвченето на бонбони по цял ден беше занимание по-важно от всички останали и усмивките слизаха от лицата само тогава, когато трябваше да се каже нещо сериозно от типа на: “Защо пък да не хапнем някой друг захаросан бръмбар, а?”, и дори тогава, в тези жизнено важни моменти, ТЯ не сваляше усмивката от лицето си, а ТОЙ съсредоточено се залавяше за работа, защото тези бръмбари не бяха обикновени, тези бръмбари живееха в захарната трева, която растеше под водопада - там, където падащата вода докосваше спокойната, и в кръговете при удара се отразяваше точното разположение и трябваше око, свикнало с пречупването на светлината, за да разбере местонахождението на тези странни и толкова вкусни създания. Те ги нарекоха захаросани, защото бяха досущ като онези, истинските, летящи точици, от които ТОЙ често Й правеше гердани. Винаги когато Й омръзнеха, Тя ги пускаше да отлетят. Те често се връщаха и кръжаха около НЕЯ като планети около слънцето, топли, неоткрити... Понякога птиците долитаха с тревожната вест за избухването на някоя страшна и далечна война. Тогава ТОЙ се изправяше замислен и започваше бавно и много внимателно да облича сребърните си доспехи, които през останалото време на годината служеха единствено за огледало. Това бяха най-тъжните моменти в НЕЙНИЯ живот. Тихичко, без глас, ТЯ плачеше свита в хралупата на една голяма мечка, която ТЕ бяха кръстили Айсберг, заради белия цвят на козината, а и за краткост (цялото й име бе Айсбергина Де Ла Кристофор Колумбос). Айсберг беше добра мечка със странна предистория - като малка се бе качила на огромно парче “Топяща се скала”* и без да разбере бе прекосила цялото “Океанско море”, владение по това време на нейния близък приятел и пръв любовник Кристофор Колумб. Като губернатор на всички води, включително и леда в нашите питиета, и небето над тях, Крис, както ТЯ галено го наричаше, й бе подарил няколко звезди и ги бе нарекъл съзвездие “Голямата мечка”. Те често си пращаха писма. В последното ТЯ започваше с думите: “...Ех, и ти побеля, мой храбри мореплавецо и мой единствен...” - по нататък не се сети какво да пише и затова продължи “...единствен, единствен...” Но толкова за предишния бурен живот на Айсберг. Сега тя държеше в прегръдките си плачещото момиче и бършеше с опакото на лапата си сълзите Й. Така двете прекарваха времето, през което НЕГО го нямаше. А когато се върнеше целият в рани и почести, ТОЙ тихо лягаше в скута на СВОЯТА ЛЮБИМА и с дни разказваше за преживените битки. Понякога и Айсберг сядаше до тях и слушаше. Но сега бързаше: “Ще ме извините, но имам среща с Крис в средата на морето.” “Мога ли да се огледам в ризницата ти?” “Добре ли изглеждам?” “Надявам се, ще ме разберете?” - и изчезна. Така живееха ТЕ и ако някой някога каже: айсберг потопи Титаник, знайте това е била Айсберг, забързана към своята единствена любов.

А когато паднеше виолетовото покривало на нощта и малките камъчета изглеждаха като бисери на лунна светлина, и реката, сякаш огледало, отразяваше света слагайки го в рамка, с двата си бряга, тогава, в онова далечно и поетично време, ТЕ седяха на пясъка и хвърляха камъчета във водата и от концентричните кръгове, които се образуваха на повърхността, се роди виртуалната реалност. Тогава ТЕ и не подозираха, че след време разместените пластове на образа ще обърнат всичко с главата надолу и ще накарат хората да повярват в правенето на любов без допир.

И ето ги, стоят на брега и хвърлят камъчета в реката, която тече към извора си бавно, и се превръщат в деца.

Александър Джоганов

ПРЕТЕНЦИОЗНИЯТ СЕКСУАЛЕН ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ УИЛЯМ

МОНГОМЪРИ III

Левски имаше очи сини, почти сиви...”

Иван Вазов


Естествено, че такова претенциозно заглавие не може да бъде заглавието на този разказ. И

в същото време то (заглавието) се настани отгоре върху текста - яхна го - и отказа да напусне

мястото. Така че, уважаеми читателю, ще ти се наложи да го изтърпиш и да се съгласиш с

него.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещенник Йосариан, веднага лудо се

влюби в него.

Винаги съм мислил, че това начало е най-доброто, което може да хрумне на някого, който

е решил да напише една шантава история за един много объркан и в същото време безкрайно

разумен човек. Затова и този текст ще започне с него.

Уилям Монтгомъри III не беше случаен човек, можем дори да нажем, че беше историческа

личност - винаги, когато отидеше някъде, с него се случваше по някаква история: един ден

дори му се наложи да изтърпи удивителни по своята невъзможност сексуални задявки от

страна на група млади хомосексуалисти. Това, че се намираше в клуб “Синята стрида”, едва

ли е от значение, но подчертаваме факта за историчността на отеца.

Но това няма да е разказ за него. По дяволите, кой е пък този Уилям Монтгомъри, че да

бъде главен герой на разказ, който аз съм решил да напиша?

Това ще е разказ за несъвършеното свършване или казано по-точно, защото веднага предположих какво си помисли една част от твоето съзнание, уважаеми читателю, но държа да отбележа, че грешиш, ах, как грешиш, защото това няма да е порнографски текст, някога -

надявам се - ще събера достатъчно сили и опит и ще напиша и такъв текст, а текст, който ще

разказва за несъвършенното свършване на света. Но стига сме се оправдавали и сме пресмятали фаталистично колко остава до този край. Нека преминем към същността на въпроса, без да знаем дали има такъв.

Беше петък или вторник, или дори може би беше сряда, но в никакъв случай не беше събота

или неделя, защото тогава обиновено прекарвам времето си зает с преборване на тъпоумни

каракуди, които не искат да кълват това, което аз им предлагам, а налитат на гнусотиите,

поднасяни им по най-безсрамен начин от колеги риболовци. Та значи беше петък.

Беше един наистина побъркващ петък, който си спомням и заради това, че само седмица

по-рано - а това означава, че действието се развива през току-що отминалата година - някъде

някой се беше подлъгал да пусне някъде последния ми текст. Беше някакъв шантав разказ от

сборника “Класическата българска поезия в разкази”, който така и не сядам да донапиша.

Конкретната идея беше повече от хубава, но както всички хубави идеи все си стои нереализирана - нима наистина не е прекрасно да разкажеш каноничните български текстове с подъл сексуален контекст? Конкретният разказ се наричаше “Песен за човека” (по едноименото стихотворение на Н. Й. Вапцаров) и разказваше общо-взето същата история, само че дамата бе далеч по-сексуално настроена от онази в другия текст. Редакторът, който се подлъга да пусне разказчето го вкара в някаква измислена от самия него рубрика “Грозна проза” и на всичкото отгоре се направи на интересен като ми посвети послепис, който за малко не надхвърли по обем скромния текст на твоя разказвач, уважаеми читателю. Беше се обидил, мръсникът, че най-отгоре стоеше мотото: “Прия те лят ми Левски бе ше не чут характер. Дърво и камък се пука от студ, а той все пее.”

Но всъщност това няма да е разказ за това как и какво отговорих, защото така и не се добрах

до редакцията, за да го занеса. Не, това ще е разказ за нещо друго, както бях обещал по-рано.

И ако наистина началото - Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военният свещенник

Йосариан, веднага се влюби в него. - е най-доброто начало, за което мога да се сетя,

нека да кажем, че имам още няколко любими изречения, които спокойно могат да го

последват.

- Но, господине - сърдито каза Славейков. - Вие не ме обичате!

- Господине - Крачолов беше уморен от среднощно пиянство и нямаше нито сили, нито

настроение да влиза в безсмислени спорове, - вие не сте Жулиета, а и аз не съм Ромео. Защо

си мислите, че трябва да ви обичам?

Всеки, който чете любимите ми екшъни знае, че този цитат не от “Крачолов” - споменах

ли вече някъде за този тест?, - което от своя страна може да ме изпълва само със съжаление.

С далеч по-малко съжаление, обаче, го преписах и приписах на себе си.

Но нека не прекаляваме с разкази около непубликувани текстове, защото това е проява на

лош тон, а последното нещо, в което може да бъде обвинен твоя скромен разказвач, уважаеми

читателю, е именно проявата на лош тон.

И така - Любовта не се дава лесно и намира начин да поникне там, където най-малко я

сееш. Един прекрасен ден той се запозна с Мадлин Басет, падна си по нея като тон тухли, излезе от своето отшелничество, впусна се в лудешко ухажване и след ред обрати в отношенията им капанът щракна.

Коя е тази Мадлин Басет? - ще попитате Вие на свой ред. И какво става с този текст, който

все не може да се структурира около нещо, а прескача нагоре-надолу като баскетболна топка

в ръцете на Меджик Джонсън? Защо не се разказва някаква конкретна история, а се подхвърлят цитати и псевдоцитати, с който се заблуждава уважаемата публика?

Не само инженерите правят лоши мостове, уважаеми приятелю, за съжаление не само те.

Или както го е казал поетът: “И пак се загледа подир каруцата”. Няма нищо страшно в това

да ти се разказва нещо несвързано. Ако отново се позовем на един стар текст, не само деконструктивистите могат да разказват една история до безкрайност. И преди тях са го

правили. Лично аз си спомням ужасът от опита ми да прочета някой от така наречените нови

френски роWмани. Боже, каква скука. И, боже господи, и ти, свети Вартоломей - какви чудовищни тиражи.

Значи това е текст за любовта, за онази любов, която винаги ни настига в най-неподходящия

момент. И аз така, също както моят братовчед от Чешке Будйовице, който построи къща

на три етажа, на всеки етаж сложи по три тоалетни и накрая пак се насра на стълбите. И

това не е най-страшното.

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката другите ми ужаси бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уйлям душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме след като се събудих, и то дотолкова, та

заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха.

Не, ще каже тук този, който е очаквал да прочете някоя пикантна история, подведен от заглавието.

И ще продължи - Ако този идиот, разказвачът, не пусне поне нещо сексуално в този

текст, няма да е честно. - И ще е прав, проклетникът. Това отчайващо заглавие ме задължва

да разкажа поне една историйка:

Беше един ненормално отчайващ петък и аз седях загледан след автобуса. Последният автобус по линията за родния квартал. В джобовете ми подрънкваха няколко монети, които

стигаха за кутия долнокачествени цигари, но не и за такси. От това не ми стана кой знае

колко по-приятно, но само на стотина метра някакъв супермаркет ме подканваше да отида и

да оползотворя наличните по джобовете. Касиерката - имаше вид на току-що ухапана от пепелянка - ми хвърли кръвнишки поглед, докато пребърквах джобовете, за да донаглася

сумата.

- Нещастник - чух да подмята след мен, но тъй като денят вече бе приключил, а с това бяха

приключили и силите ми да се нервирам, отминах забележката с гордо мълчание. На входа

запалих и пуснах дима към нея. Беше закачливо, перверзно и в същото време някак

неутрално.

- Простак - провикна се тя, но аз бях достатъчно далеч, за да се направя, че не съм чул

нищо.

Не, това не е онази история, която исках да разкажа. Това е някакъв тъп спомен отпреди

десетина години, когато се прибирах пеша от “Младост” до “Надежда”, след като бях ходил

до някакво гадже, на което в момента не мога да си спомня и името. Спомените ми се въртят

около някакъв неуспешен опит за секс, след който и двамата останахме по-незадоволени, отколкото преди да започнем. Аз си тръгнах без да кажа довиждане, а тя дори не стана да ме

изпрати, което си беше абсолютно пренебрежение, но от друга страна може би беше права. А

може и да не беше...

В крайна сметка от този текст нищо не излезе. Не съм сигурен дали ще посмея да го дам

на някой да го прочете, както не съм сигурен, че и този, който го прочете ще го пусне. Макар

че хора всякакви, а редактори още повече.

Всъщност това не е текст. Това е идея за текст и/или текстове, които ще напиша. Вярвам в

това. Не знам защо, но вярвам.

В скриптория е студено, палецът ме наболява. Оставям този разказ, не знам за кого, вече не

знам и за какво: stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos.Пълно двустранно подравняване

Пред съвършенството можем само да се поклоним.

Амелия Личева

УСВОЯВАНЕ НА АЗБУКАТА


Не е от очилата,

от туй, че недовижда.

Късогледството

не е причина

да изостава

и да бъде толкова различна

от другите в класа.

Не е и защото мрази

нахаканото си самодоволство,

опиянението,

че вече

да сричат могат

и дори това-онова да попрочетат.

Не я интересуват те!

Причината

в самите звуци е -

в строежа им,

във произнасянето,

във отликите между тях...

Да бяха съгласните само,

с тях проблеми няма -

и ги разпознава,

и да ги пише може,

и имената им харесва,

шума от учленяването също...

защото всички те

хем до тишината близо са,

хем не я взривяват,

а само лекичко я нюансират,

държейки я далече от смъртта...

Да, те не са нахални,

устати, бъбриви, лекомислени,

затуй така обича тя

смълчаните им пози.

Но другите,

онези тъй наречените гласни,

неистово ги мрази -

буквите им не ще да помни,

лицата им да глътне иска,

за да ги скрие в себе си

завинаги,

за да ги няма, няма, няма...

Гадни, кръгли, оперени

гласа явяват непрестанно те,

крещят,

злобно, злобно разрязват тишината,

сразяват я...

и мислят си,

че смисълът е техен,

че щом се появят

и хоп -

донасят го

и всичко

става им подвластно.

Не, не ще се примири

и пише, и говори

само със съгласните,

ще си ги струпва както Ј харесва

и тъй необятността ще бъде нейна -

защото думите са стиснати,

докато

бвг, джз, клм, мкл, здж, гбв...

толкоз много обещават.

Чети каквото щеш!

И тя чете.

А че не ще я разберат

нехае.

КЛАСИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ

Мама! Баба! Тати!

Ма-ма! Ба-ба! Та-ти!

Ма, ба, ти...

ма...

аааааа...

а...

Расте детето

отвъд езика,

след смисъла...

Не е въпрос на глухота

или пък на спомени някакви

от първите мигове,

когато тялото крещяло

и липсата отсъствала...

Афазия! -

отвсякъде отсичат.

Не се лекува!

Не е и доброволен избор.

До мозъка е ...

той отказва

в език да се положи...

Раста...

отвъд говоренето,

след смисъла съм.

Структурите обследвам,

законите постигам,

уча се на справяне с езиците,

но не със живите,

със мъртвите.

Погребани във текстове,

те спят -

идиоми на паметта

(или амнезията?),

граматика на мълчанието,

речници на смъртта,

палимпсести,

които обаче -

подобно на пирамиди -

следите трият,

думите обелват

и до началата стигат...

живот-в-смъртта,

звук-във-тишината

предлагат те,

обратно връщат времето,

спасяват,

възкресяват...

Бойко Пенчев

СЛИЗАНЕ В ЕГИПЕТ


Кравите на Абисиния димят.

Какви ектения, какъв кикот,

какво сладострастие

(и пълнолуние)

в този вертеп свещен на моите деди,

в този кладенец на преобърнатите небеса?

Ти,

сядаше,

лягаше,

ставаше,

свиваше се на кравай,

викваше,

кихваше,

литваше,

мляскаше,

святкаше,

бляскаше,

свиреше на цимбал,

валеше,

течеше,

снежеше,

градеше и мреше

и какво направи?

Какъв бе този хляб,

дето толкова го пече,

и все не втасваше,

и все горчеше

и от яд

на кучетата даже го не хвърли -

о, кажи ми, плачущ в нерадост,

какво направи със свойта младост?

Виж:

тъгите ни пристъпят като морни биволи,

стълпени край реката на душата.

Поне ни прибери телата.

О, татко Нил, чуеш ли -

за таз песен ми копней сега душата.

Ако можеш, залей ни,

ако ли не - млъкни, утаи се.

Борис Роканов

КОФИ


Кофи,

кофи необятни - синева се стича по ръцететози

чехъл от стената вика.

Кой е този мръсен чехъл, който вика?

Умрелият възкръсва в кръст пресипнал,

от шишето с празно дъно, от небето се повдига: ниско,

ниско в хвърчилото прозрачно

изтънели звуци дишат и издишат, преброени

с пръсти по краката.

Искам да възпея този плъх

на ужаса

и във хармония, която разноцветно се прозява,

спукана по семената със всичките кибрити нереални.

Искам да рисувам по телата на децата възклицания

и лозунги

с червени букви,

по телата на блондинки и брюнетки,

оставили дъха си в мазилката -

ще рисувам надписи на стените,

безкрайно дълги и съвсем първични.

Искам моето безсмъртие да е родено

преди да съм роден самият аз.



ПРИЛЕП


Когато нея зърнах на паважа,

надвесена и хвръкнала високо,

погледнах я през гъстите си вежди,

през мигналите мигли,

през дланта си:

Каква е тази плът, която ме постига,

минала на косъм,

стигнала до Бога

със крилца и тънки дрешки.

“О кофти, кофти” - гадно ми е вече

и сърцето ми товара неин не побира,

а сълзливото небе

със едрозърнестите капки

ме гази и ме сипе,

стаята ми свети,

красотата страда - няма красота

и после

всичко ще се срути,

дори и мишките ще станат хора

и като ангели ще полетат.



НЕКА ТИ НАПРАВЯ


Нека ти направя тъмно минало

и със него ти ще оцелееш,

нека ти направя малко жестове опиянени,

нека ти направя ураган и топъл вятър,

аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека

с напевни думи -

сандалите на лятото подскачат

и фльорцата вода се чувства огорчена -

мъглата, паднала на педя от крака ми,

с белия саван обвива всичко живо,

а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача

и странно ме привлича

с мистичните си физиономии и загатнати портрети

на лелка, на подпухнала готвачка,

на принцеса,

станала отново Пепеляшка, на момиче

с ореол

от лесни тайни, на пийнала Снежанка и - какво ли още? -

Сега да те представя на блудстващите рими

и да те облея с моите кошмари:

Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,

стигнал пределите на любовта -

това си ти това си ти това си.

Нека ти направя тъмно минало...

На устните ти подражавам и се

пристрастявам бавно

към гласа ти -

сега да преживея зимата

и времето да надживея

със спомена за всичките жени

радостни от слабостта ми

и още повече да дрънкам глупости

и глупаво да споря за изкуството

на птиците безсилни

излегнали се на гърба на вятъра

на вятъра напомнящ мойте чувства.

Аксиния Михайлова

РАМКА ЗА ТРИ ЖЕЛАНИЯ И ЕДНА ЖЕНА


* * *

Едно напред, две назад,

проскърцва камъшитеният стол на

доверието,

безплодни са опитите да преодолееш себе си,

колко от разума и колко от сърцето,

за да простиш,

владетелят на тялото ти в рамката на

прозореца,

колко от сърцето и колко от разума,

за да забравиш,

оглушали ябълковите градини

от неистовия повик на плътта,

преминава владетелят на тялото ти

и една ласка не е достатъчна

да укроти зверчетата на желанието,

но за какво говориш?

това не е следобед като всички следобеди,

тук всичко ти е чуждо

и бельото, което съхне на терасата,

и празните кранове на чешмите,

градът, в който живеехме,

се смалява в спомена:

неуместно е да се търси спасение

под шапката на очакването,

едно напред, две назад,

три жълти ябълки върху белия сняг.



* * *


Понеже очакването много често

е по-ранимо от самата среща,

а вестите идват прекалено късно,

намъквам дрехите от вчера,

пъхвам отхвърлените желания

и една ябълка в джоба,

заровен в сънищата

няма да разпознаеш устните върху

слепоочието си,

мирише на прегоряло мляко и кифлички,

улиците на този град са достатъчно дълги,

за да погълнат стъпките ти,

многобройни мостовете му за случайна

среща,

защото нито хлябът, нито целувките

стигаха,

за да заситят бялата птица между нас,

и все по-трудно ставаше да приемем,

че сме се докоснали завинаги.



* * *


Приятелите, с които пиехме чай на

верандата

и очаквахме големия кораб,

отглеждаха по една птица в очите си,

хранеха я с поетически прегръдки

и стискаха мечти в джобовете си,

така неусетно навлязохме в последния двор на лятото,

заякнаха крилата на птиците

и приятелите се запиляха някъде;

сега съм сама с трима новодошли,

говорим за важни неща

като неочаквано ниските температури

за този сезон на Балканите,

за това, че свободата става все понеразбираема,

купчина картички в чекмеджето

и една избеляла снимка:

6 октомври, пълнолуние,

разхождаме се по улиците на ALGARVE,

океанът не търпи неприсъствие,

пияници по тротоарите,

момчето прибира последните столове,

този шал от витрината

толкова би ти подхождал,

но ти не обичаш шалове,

няма значение, казваш ми,

светът е прекрасен, не защото е различен,

а защото постоянно отключва спомени,

непостижими като товарния влак на моста

и огромната луна в празния вагон,

няма значение, пишеш ми,

никой не би разпознал Брьотон в това

предградие,

и разбирам, макар и да траят по-дълго

от прегръдките на плътта, поетическите прегръдки

не закрилят изгубването ни в нищетата на света.