сряда, 20 март 2024 г.

Заклинание от стихотворенията „Сплин“ VI на Шарл Бодлер и „Любовна“ на Никола Вапцаров

 

 (опит за интерпретативен етюд в художествена форма)

 

– Ела!

– Какво?

– Ами… за тези две стихотворения.

– Още ли ги мислиш?

– Да.

– Но какво толкова намираш в тях?

– Не знам, може би някакво заклинание, някакъв мистичен код, който… Нали Бодлер казва, че поезията е заклинание.

– Магия ли ще правиш?

– Ще ми помогнеш ли?

– Да.

– Защо?

– Как така защо?

– Отговори ми.

– Ами нали ме помоли?

– Да, но затова ли?

– Не знам, не знам. Хайде да започваме! Нетърпелива съм.

Някъде в далечината прозвуча тътен. Замлъкнаха. Очите ѝ утихнаха и заприличаха на дълбоко безбрежно море, в което му искаше да отплава.

– Добре, ти вземи стихотворението на Бодлер, а аз ще взема Вапцаровото.

– Quand le ciel bas et lourd pèse comme un couvercle. Хм, Когато небето, ниско, натежало, като похлупак тежи

– А виж сега как е при Вапцаров: Като бетонен блок над нас / тежи барутната тревога.

– О, страхотно! Сравнението „бетонен блок“ отразява съвсем точно характеристиките на небето и чувството, което поражда то, в стихотворението „Сплин“. Усеща се и „тежестта“ (lourd), и това, че е някак ниско (bas), и преживяването му като „похлупак“ (couvercle). И колко впечатляваща е алитерацията със звучната съгласна „б“, свързваща думите „бетонен“, „блок“ и „барутната“. Сякаш небето бучи, боботи. Мислиш ли, че Вапцаров е чел Бодлер?

– Не знам, но виж глагола в първите два стиха на двете стихотворения.

– И в двете глаголът е един и същ – „тежи“ (фр. pèse – тежи).

–Да, и притежава едни и същи граматични признаци – 3 л. ед. ч, сег. вр., деятелен залог, несвършен вид. И в двете!

– А също така и двата стиха започват със съюзна дума, с почти идентичен звуков състав, макар и с различно значение – Quand ([kɑ̃] – ‘когато’) и „Като“. Невероятно!

– Нали?! Всъщност при Бодлер първите три строфи започват с анафоричната съюзна дума Quand, а при Вапцаров тя присъства само в третия стих („когато ни притягат в обръч“), което обаче е напълно достатъчно, за да се установи сходство, съответствие на ситуациите, в които са поставени героите на двете произведения.

– Т.е. към ситуацията на Вапцаровия герой можем да прибавим и всички смисли и нюанси, характерни за обстоятелствата, при които е поставен Бодлеровия герой?

– Точно така, не мислиш ли? Да прочетем и втория стих!

– Добре. Обаче чуй, всичко сякаш утихна.

– Май са си тръгнали вече. Страх ли те е?

– Не… Малко.

Тя се усмихна и продължи.

– Sur l'esprit gémissant еn proie aux longs ennuis, върху стенещия дух – плячка на дълга, дълга скука. О, „любимата“ скука на Бодлер!

– Не може без нея. И виж, той поставя този „порок на пороците“, както нарича скуката в стихотворението „Към читателя“, в мн.ч. – „дълги скуки“, но ми се струва, че тук граматичната форма за число носи по-скоро семантични, смислообразуващи функции. От една страна, се създава усещането за мащабността както във времето, така и в пространството, което заема тази скука, а от друга, се внушава и идеята за постоянство, за повторяемост, неизбежност.

– Нещо като метафорично използване на граматичната форма за мн.ч ли?

– Много добре го формулира. И виж, ако се вгледаме в звуковия състав на съчетанието longs ennuis – буквите L,O,N,G,E,I – бихме могли да направим асоциация с думата „легион“ (légion). Т.е. longs ennuis е всъщност легион от скука, което вече, от своя страна, придава на скуката една бесовска същност, тъй като се свързва с името на беса, когото Иисус изгонва от човека в Гадаринската страна. Името на този бяс е „легион“, което означава мнозина.

– Това е онази случка от Евангелието от Лука, в която после тези бесове молят Иисус да ги остави да влязат в едно стадо свини, нали?

– Точно така.

– Значи скуката може да бъде определена като състояние, при което човек е обхванат от бесове?

– Да, но интересното е, че човекът от евангелския разказ е буйствал и е трябвало да го оковават с „вериги“ и „окови“. Т.е. очертава се едно много интересно сходство между скуката, при която така или иначе си скован от бездействие, и бесноватостта, при която трябва да те оковат.

– А при Вапцаров как е?

– Малко по-различно е, но отново, както и при Бодлер, вторият главен образ след небето е душата, всъщност душите: „Душите ни ръмжат: — Война! / В душите кръв, и смут и огън“. Т.е. при Бодлер имаме дух (l'esprit) в ед. ч, м.р., членувано, а при Вапцаров – душите в ж.р. мн.ч., членувано.

– И забележи колко красиво се е получило – в третия стих душата изпълнява ролята на подлог, вършител на действието (душите ръмжат), а в четвъртия стих – на обстоятелствено пояснение („в душите кръв“), което обаче създава усещането за някакъв кипеж, живот, душата е автор, творител на действието и едновременно място на действието, на войната...

– На войната ли?

– Ами…

– Колко гениално го каза!

– Мерси!

– Душата обявява война и я води в себе си. А виж при Бодлер духът е само в ролята на обстоятелствено пояснение за място, което търпи, което понася действието, тежестта, скуката.

– Но пък няма война.

– Но пък няма война…

– О, Боже, какво направих?

– Какво?

– Нима излиза, че войната е противоположност на скуката, а ако скуката означава да не живееш, значи войната означава да живееш?

– Не, не, няма да излезе така накрая. Успокой се! Да продължим да четем!

– Ами ако излезе?

– Няма.

– Дали да не спрем да четем?

– Наистина ли се страхуваш?

– Малко… Но добре, да продължим.

– Ти си.

– II nous verse un jour noir plus triste que les nuits, то ни изсипва един черен ден, по-тъжен от нощите. Ето тук се появява едно лично местоимение в 3 л. мн. ч nous, а при Вапцаров същото местоимение в същата граматична форма е изместено в първата строфа „над нас“. Хм, колко съответствия!

– Всичко, всичко уж е същото, обаче каква разлика в настроенията на душите и духа (l'esprit). При Вапцаров всичко кипи, ръмжи, „Война“, а при Бодлер духът е стенещ (gémissant) и дори по-скоро мъртъв.

– При Бодлер духът е „в плен“ (en proie) на скуката (ennuis), а при Вапцаров душата „воюва“.

– Бодлер също използва военна лексика, особено експлицитно във финалната строфа, само че в душата на лир. герой дефилират ковчези. Но нека да оставим това засега. Ако ти кажа, че в стихотворението на френския баща на символизма има известна огледалност, би ли могла да откриеш как първата строфа се отразява в петата?

– Това ще ни трябва ли за магията?

– Разбира се.

– Добре. Да видим. Ще започна от римите. Значи, в първата строфа последният стих завършва с образа на нощите (nuits) в мн.ч, а в последния стих на последната строфа имаме черен цвят, черно (noir) в ед.ч.

– Точно така.

– Освен това… О-о-о, колко интересно, виж, във втория стих на първата строфа имаме дух (esprit), и то в 3 л, т.е. лир. Аз уж говори за себе си, но някак неутрално, като за друго същество, а във втория стих на последната строфа се появява образът на „душата“, и то в 1 л. (dans mon âme) в ролята на обстоятелствено пояснение, както е при Вапцаров.

– Чудесно! И освен това в третия стих на последната строфа се среща прилагателното „деспотичен“ (despotique), което е едно ново развитие на образа на „потискащото“, т.е. тежащото като похлупак небе.

– И виж, виж в първата строфа в нечетните стихове скуката (в мн.ч) се римува с нощите (ennuis – nuits), а на същите места в последната строфа се римуват Надеждата и черното (Espoir – noir).

– Да, така на базата на тъждествеността по цвят между „нощите“ и „черното“ изпъква противоположността на скуката и надеждата, т.е. скуката е безнадеждност. При Вапцаров обаче надеждата тържествува, за разлика от Бодлер, при когото е погребана. Казах ли ти, че си гениална?

– Вече го отбелязахте, да.

– Ама тогава ти не отрече, нито пък се изчерви.

– Ами бях се доверила на преценката ти. Защо, да не би да е било комплимент?

– Не, но…

Отново прозвуча тътен. Може би валеше. Някъде. Уж не е толкова необичайно да вали някъде дъжд и да гърми? Беше се разтреперала за момент, но се овладя.

– А мислиш ли, че са наистина съпоставими обстоятелствата, в които се намират героите от двете стихотворения?

– Абсолютно. Можеш ли да събереш всички думи, които описват пространството в „Сплин“ на Бодлер.

– О, но това ще е ужасно скучно!

– Хайде, представи си, че все едно береш цветя, като Персефона.

– Но Персефона отива в Ада, когато прави това.

– Нищо, и ние ще отидем.

– Как така ще отидем? Какво толкова сме сторили?

– Ами четем, а това означава да избягаш.

– Както избягаха другите ли?

– Не, но…

– Не, да четем, означава да останем, означава да зачерпваме, да загребваме.

– Данте също е ходил в ада и се е върнал.

– Да, но Данте е поет.

– А пък ние сме читатели.

– Но това не е едно и също, нали си спомняш в първото стихотворение от „Цветя на злото“ как лирическият Бодлер се обръща към читателя: „Мой двойнико, мой братко“, говорейки за пороците, които споделят заедно с читателя, най-големият измежду които е скуката.

– Именно, читателят, както и поетът имат грехове, които трябва да опознаят, впускайки се в Ада, за да могат да ги изскубнат от себе си, да ги преборят.

– Добре тогава, започвам да „бера“, както се изрази, зловещите характеристики на пространството, в което се намира лир. човек на Бодлер…

– Между другото, много ми допадна формулировката ти „лирическият Бодлер“, която ти се изплъзна от езичето преди малко.

– Мисля, че го каза само за да си намериш повод да назовеш частица от тялото ми с умалително име.

– Бях искрен.

– Да бе. Мисля обаче, че трябва да останем сериозни в този момент.

– Права си.

– И така, можеш да слагаш котела, ето ги въпросните „черни цветя“: 

Пълен текст

петък, 3 март 2023 г.

Франческа и Паоло

 (Из „Предсмъртни диалози“)

– Бог е Слово, казва Бог. Но Бог е в тишината, казва Мережковски.
– Кой е Мережковски?
– Един поет.
– Значи поетите лъжат… Или… някой лъже.
– Никой не лъже, нима Бог може да лъже?
– Той не, но Мережковски.
– Но той е поет, нали?
– Да, така каза.
– Но поетите също не лъжат.
– Защо?
– Ами защото са боговдъхновени, чрез тях говори Бог.
– Само поетите ли могат да говорят тогава?
– Разбира се.
– Как така разбира се? Та ние не говорим ли?
– Ние поети ли сме?
– Отговаряш ми само с въпроси, не е честно.
– Трудно ли е да ми отговориш?
– Понякога даже много лесно, затова не отговарям. На глупави въпроси не отговарям.
– Ти не отговаряш, а колко повече Бог?
– Глупави ли са нашите въпроси?
– А нима е възможно да има умни въпроси?
– А не може ли?
– Ами ако са умни, значи ги задава умен човек, а ако един човек е умен, тогава би ли задавал въпроси?
– Ето тук се оплете. Опита се да ми отговориш и каза голяма глупост. По-ясно ми беше, когато ми отговаряше, питайки.
– Значи според теб глупавите хора не задават въпроси?
– Разбира се.
– Тогава излиза, че най-важните въпроси ги задава самият Бог?
– Излиза.
– А кой е отговорът?
– Ние.
– Ние ли? Но нашите отговори могат ли да бъдат верни?
– Не знам, би трябвало.
– Би трбявало, но не можем ли да сбъркаме, да се излъжем?
– Можем.
– И тогава какво ще стане с нас?
– Нищо, ще излъжем Бога.
– Това страшно ли е?
– Да.
– Защо?
– Защото ще излезе, че не сме били поети. А както казва Унгарети, когато поезията изчезне, ще изчезне също и човекът.

четвъртък, 16 февруари 2023 г.

Музиката в картините на Данте Габриел Росети

 (откъс)

Лейди Лилит
 

Първата картина от серията на Росети Жени с музикални инструменти е Лейди Лилит. На нея е представена красива жена с кремавобяла и почти кипридена кожа, със змийскозелени очи и дълги, дълги златисточервени коси, облечена в бяла рокля, която се свлича по рамото ѝ. Жената е седнала на изящно кресло до розов храст, в пространство, което може да бъде дефинирано като фееричен будоар, решеща косите си, вгледана в образа си (скрит от окото на зрителя), отразен в малко тоалетно огледалце. От лявата ѝ страна има голямо стенно тоалетно огледало с две свещи, в което се отразява по нереалистичен начин градински слънчев пейзаж. Всъщност това огледало е разположено по такъв начин, че би трябвало да отразява нас, наблюдателите. Дългите коси на Лилит заемат голяма част от платното и не могат да не извикат представата за образа на безмилостната красавица от поемата на Кийтс, чиято красота е описана с три белега – дългите коси, ходилата и очите (Her hair was / long, her foot was light / And her eyes were wild). Също така във венеца от бели цветя, поставен на коленете на Лилит, може да бъде припознат венецът на безмилостната дама от поемата на Кийтс (I made a garland for her head) – това е венецът, който е направила за нея поредната ѝ жертва. В този смисъл с всички тези атрибути в изображението от Росети би могъл да бъде разпознат образът на жената изкусителка. В сонета, с който художникът поет придружава картината, косите на Лилит са описани като „омагьосващи“, „първородно злато“ или „първото злато“ (her enchanted hair was the first gold). Всъщност за християнското изкуство дългите разпуснати коси винаги  са били символ на суетното и греховното.

Пълният текст четете в Литературна евдаймония

петък, 10 февруари 2023 г.

Унгарети: Когато поезията свърши, ще се свърши също и с човека

 

COMMIATO
Locvizza il 2 ottobre 1916

Gentile
Ettore Serra
poesia
è il mondo l’umanità
la propria vita
fioriti dalla parola
la limpida meraviglia
di un delirante fermento

Quando trovo
in questo mio silenzio
una parola
scavata è nella mia vita
come un abisso
 
ПРОЩАВАНЕ
 
Скъпи
Хекторе Сера
поезията
е светът човечеството
собственият живот 
разцъфтели от думата
чистото чудо
на една бленуваща трескавост

Когато намирам
в това мое безмълвие
една дума
тя е изкъртена в моя живот
като бездна
 
Още преводи на стихотворения на Джузепе Унгарети в сайта Литературна евдаймония.

сряда, 20 февруари 2019 г.

Мирра (по Метаморфози на Овидий)


I lock my door upon myself,
And bar them out; but who shall wall
Self from myself, most loathed of all?
                                Christina Rossetti

Intro
След злокобния писък в безлунната,
Тъмно обагрена стая, 
В която цареше безмълвие
И се стелеше, стелеше мрак,
Сред лица на селени и грешници,
Които с гротескна гримаса
Надничаха голи от бездната
В моята малка душа,

Безсилен, безстрастен, безпримерен,
В меланхолична омара омаян,
От жестоките мегалографии
С безжалостно впити очи
Ме гледаха с присмех безрадостен
Чудища с маски на фавни  
Потънал в покварата тягостна
На моите мрачни мечти.

I
Нежнокрасива и прелестна
Беше красивата Мирра,
Сияеше нежно в очите ѝ
Дълбокото синьо море,
Киприденонежни косите ѝ,
Небеснотъкана коприна,
Се сипеха, нежно разплетени,
По нейното бледо лице.

II
Когато в градината стъпваше,
Нежна антеена нимфа,
Ослепителнобяла и сладостна,
От розопръстите ѝ ходила
По цветята, пръстта и къпините
Капеше дъхава смирна
И се стичаше мека по кожата
Розовобяла смола.

III
Възжелана от знатни патриции
И принцове на Ориента,
От непорочната пяна обсебени
Под лекия пеплос модел
На неизказната прелест, разплисквана
От срамежливата книдска Венера,
Да изваят неистово искаха
Учениците на Праксител.

IV
Но уви, тези форми антеени,
Този нежнокиприден съсъд,
Жестока поквара разяждаше,
Сякаш нейната сладостна гръд
Сомн побеснели Еринии
С стотици отровни стрели,
Напоени с студени дихания
В болестотворните пари на Стикс,

Бяха проболи безжалостно.
И хладна, заразна мъгла,
От нечистите страшни мечтания
На обезнадеждените в ада тела
Се стелеше бавно в сърцето ѝ,
Както често след дълга молитва,
Заблестяла отново душата ни,
Легион бесове я връхлитат.

V
„Накъде ме повлича природата?
Нима мои са тези мечти,
Щом Амур не признава в сърцето ми
Своите златни стрели?
Нима тези перверзни копнения
Този порив нездрав на плътта,
Рожби, в недрата заченати,
Са на моята кротка душа?

О, божества и пазители
На закона и храма свещен,
Сугубо ви моля, смилете се,
Имайте милост над мен!

Вън, вън, сънища пъклени,
Питаещи сластно змиите,
Гнездящи в гръдта ми, разкъсана
От мрачна, перверзна любов.
Отдавна оттук бих си тръгнала,
Потърсила тихичък пристан,
Но ми се иска поне още мъничко
Да близна от чуждия плод –

Да вляза при него в градината,
Да го погледна, докосна с уста,
Стиснала нежно ръцете му,
Кротко привела глава.
И малки, лъчисти и влюбени…
О, нечестива девойко,
Как смееш надежди кощунствени
Да лелееш във своята гръд?

Не те ли е страх от Фуриите?
Опръскани целите в кръв
Са телата им с Хидри препасани.
Зажаднели за девствена стръв,
Сплъстени на кичури сраснали,
По техните бледни лица,
Изкривени от страшните крясъци,
Пепелянки отровни пълзят.

О, Богове, състрадателни,
Своята клета рабиня
Избавете от кладата огнена
Във моите болни гърди!
И нека отново душата ми
О, сугубо, сугубо, сугубо ви моля,
Пак сияйна, пречистена,
Пленителна пак заблести!“

VI
И хиляди харпии яростно,
Предчувствайки сочната плячка,
Започваха вече безжалостно
Да хапят жестоко плътта,
Не можеше вече девойката,
Пламнала в огъня страстен,
Обхванал дълбоко душата ѝ,
Да намери утеха в съня.

И отново в капана изплашена,
Обзета от страшните рожби
На своята болна фантазия,
Бълнува и плаче в нощта –

Ту напълно отчаяна,
Ту вече решена
Отровната тъкан примамлива
Да вкуси на срамния плод.

Но пак изчервена, измъчена
Болна откъсната роза,
Над ложето празно приседнала –
Мъничка, свита, самотна –
Тъжно навела глава
И само Луната разголена,
Своето кремаво тяло
Оглеждаше тихо и влюбено,
Алабастрено-кремаво, бяло,
В нейната нежна снага.

За да падне отново във ноктите
На нечестивия нощен инкубус,
Възседнал гръдта ѝ възбудена,
Зажадняла за похот и страст.
И безсилна, печална душата ѝ
Разумът свой да събуди,
Отслабнал от вихрите яростни,
Да наложи своята власт,

Едничко спасение виждаше
От своите страсти безумни
С друго безумие страшно
Да потърси покой във смъртта.

Knock
Knock, knock, knock, knock! Who's there, i’ the name of
Belzebub? Here's a farmer that hanged himself on th’
expectation of plenty.
(Macbeth, Act II - Scene III)
И щеше навярно във примката
На своята женствена слабост
Своето тяло божествено
Да хвърли в студената пръст,
Където шипящи и петимни
В бургундско-червената сладост
На пиршеството неканени червеи
Щяха първи без срам да седят,

Ако в съседната стая разбудена
От вопъл, болезнено стихващ,
Опряла ухо до вратата ѝ,
В този бременен час на нощта,
Не беше подслушвала дойката,
На своето малко момиче
Винаги вярна съратница
Както в любовните тайни
Така и в срамния път към греха.

Микеланджело Меризи - Караваджо, Юдит и Олиферм (детайл)