Граничният преход на отношението DХ / DТ, когато DТ ® (клони към) Т_е има измеренията на скорост и ни дава бързината, с която битието в себе си се самоопределя:

Първата производна на тази скорост по времето при DТ ® 0, т. е. за интервали по-къси от Т_е, е равна по определение на ускорението, с което V_e ще нараства в границите на елементарния интервал време:

откъдето се вижда, че скоростта, с която съществуващото първично, обособено в елементарни онто-частици (битие в себе си), се самоопределя (самоизменя), е константа, тъждествена по необходимост на скоростта на светлината, като пределно възможна в реалния физически свят.

По аналогични причини константата К₂ във втория онтологичен принцип, която има размерността на действие, не може да бъде по-малка от стойността на кванта на действие на Планк. << BACK

Достоверността на двата онтологични принципа във всеки един произволно взет момент от времето може да се провери, ако, давайки на основните, характеризиращи онто-частицата величини съответното нарастване, установим, че принципите запазват валидността си.

За първия от тях би трябвало да е в сила равенството:

Този резултат изглежда по-различен само на пръв поглед. Нещата придобиват своя истински смисъл, когато го анализираме от онтодиалектична гледна точка. При това от четирите члена на равенството, получени след разкриване на скобите единствено произведението DМ*DХ има актуално онтологично значение.

Членът М_е*Х_е отразява вече осъществилото се минало битие в предходния елементарен интервал време Т_е , което битие, след нарастването на времето с DТ > 0 се актуализира като DМ*DХ.

Другите два члена - М_е*DХ и DМ*Х_е , съответстват на едно неосъществимо битие дотолкова, доколкото едновременно в един и същи ЕИВ е невъзможно една и съща онто-частица да се самозапазва в две различни, взаимно изключващи се състояния, при две различни стойности за инертността и за протяжността си.

Така, че при М_е*Х_е , актуализиращо се постоянно като DМ*DХ и М_е*DХ = DМ*Х_е = 0 (като неосъществими релации), в сила за който и да е произволен ЕИВ ще бъде изразът: DМ*DХ = К₁ , който отразява самозапазването на съществуващото в първично-елементарна форма за неограничено време до безкрайност.

Аналогично за втория онтологичен принцип бихме могли да получим:

В какво съдържание се конкретизира дълбокият физически смисъл на двата основни онтологични принципа? Първият от тях, без никакви усложнения може да послужи като основа за извеждане на законите за запазване на импулса и на енергията. Първата производна по времето от ОП₁ при DТ ® Т_е ни дава импулса на прилежащата на елементарната онто-частица маса:

откъдето следва, че при DТ ® 0 първата производна на импулса по времето е равна на нула:

с което може да се приеме, че Законът за запазване на импулса, а следователно и Законът за запазване на енергията, са изведени и доказани от изходните позиции на Онтодиалектиката. << BACK

Също на основата на Първи онтологичен принцип, при Х_е = C * Т_е следва:

т.е. получаваме едновременно в едно обобщено равенство както познатата ни формула на Айнщайн за пълната енергия, така и общата формула на Де Бройл за енергията на произволно взето тяло при честота на прилежащата му вълна 1/Т . По този начин на ниво елементарна онто-частица корпускулярно-вълновите представи за материята, приети в съвременната физика за взаимно допълващи се (Нилс Бор), се утвърждават като екзистенциално свързани и произтичащи от самата същност на съществуващото. << BACK

За Втори онтологичен принцип откриваме, че е тъждествен по форма и съдържание с отношението на неопределеността на Хайзенберг. Това става очевидно при заместване на:

след което се получава, че:

Тук неопределеността в процеса на самоопределяне и самоизменение на елементарната онто-частица, отразена от промените в нейната инертност DМ и елементарния и интервал време DТ, или еквивалентно чрез нарастването на импулса и DP, и неопределеността в пространствената и обособеност, отчетена от DХ , се явява отнологично, а не гносеологично породена, т. е. не зависи от усилията ни да бъде определена (измерена) една от двете величини, а е вътрешно присъща на съществуващото в неговата първично-елементарна форма.

Аналогичен израз се получава и за неопределеността по отношение на времето и енергията при:

Тук DЕ , както и по-горе Е_е , е вътрешно присъщата енергия на елементарната онто-частица, в качеството и на пределно обща мярка на движението (самоизменението). << BACK

5. Механизъм на самоопределяне и самоформиране на съществуващото:

Съсъществуването на нещата в пространството и времето, без да са дезинтегрирани от нищото, означава, че самоопределяйки и самоизменяйки се всяка една онто-частица определя и изменя намиращите се в съседство с нея, и обратно - инертността, протяжността и ЕИВ на отделната онто-частица са в тясна зависимост от промяната в параметрите на съседните и частици. По този начин чрез единичното съществуващото се самоформира като всичко. Това е един всеобхватен процес на взаимодействие, на обмен на движение (енергия). Нека го разгледаме малко по-отблизо.

На тази фигура са дадени източника на светлина И, както и разположения на разстояние L от него приемник Пр . И единият, и другият, както и разделящото ги пространство, са изградени от отнто-частици със съответната инертност DМ, пространствена DХ и времева DТ обособеност. За онто-частицата 1 от източника съгласно Втори онтологичен принцип имаме:

Като използуваме познатите зависимости между енергията и импулса като две различни мерки на движението, от двете горни неравенства бихме могли да получим:

от което съвсем ясно се вижда, че протяжността DХ₁ на елементарната пространствена клетка, прилежаща на онто-частица 1 зависи непосредствено и обратнопропорционално от енергията на разглежданата частица.

Нека същата частица 1 от източника да излъчи част от своята енергия в даден момент под формата на светлинен квант с импулс DP успоредно на направлението ОХ по посока на приемника Пр . Самоопределяйки се по този начин, тя ще промени своята протяжност от DХ₁ на DХ₁', или:

а елементарният и интервал време (ЕИВ) съответно ще нарасне до стойността:

Като се отчете, че между съседните ЕПК няма "празни" места, се вижда, че частицата 2, която получава нарастване на импулса с DP за сметка на онто-частицата 1, ще се свие и протяжността и от DХ₂ ще намалее до DХ₂' :

като съответно на това ще се скъси и елементарния и интервал време от DТ₂ на DТ₂':

Изводът е очевиден: самоопределяйки се, онто-частицата 1 предава движение (отдава енергия) на съседната и частица 2 и я определя. Тя от своя страна може да запази полученото нарастване на импулса за определено време или да излъчи по посока на частицата 3, и така до пристигане на сигнала в приемника Пр . << BACK

Същият процес, протичащ непрекъснато вътре в единно съществуващото, ни дава начина, по който то се самоопределя и самоизменя в цялост като всичко. Този "механизъм" е в основата и на, така нареченото, "разпространение на светлината в празното пространство с постоянна скорост". Чрез него със същия успех може да се обясни и поведението на "виртуални частици".

В дадения пример светлинният квант с импулс DP за време от порядъка на един елементарен интервал DТ изминава разстояние равно на протяжността на елементарната пространствена клетка DХ. От отношението:

в които числителят е равен на изминатия път, а знаменателят на изразходваното време, се вижда, че това е станало именно със скорост С . Същата скорост на разпространение на светлината в реалното, а не в "празното" пространство, ще бъде отчетена и при пристигане на светлината квант с импулс DP в приемника Пр и поглъщането му от елементарната онто-частица р . << BACK

Така изложеният по-горе механизъм на взаимодействие, при който самоопределянето на елементарните онто-частици преминава и се слива с тяхното взаимоопределяне, обяснява напълно и факта, защо масата на фотона в състояние на покой е равна на нула. Причината е в това, че фотонът, или с други думи казано - енергийният квант, не е обособен като отделна елементарна онто-частица със своя собствена протяжност, вътрешно присъща инертност и елементарен интервал време. Таи е просто елементарна порция движение без битие в себе си, което се предава от една онто-частица на друга в процеса на тяхното непосредствено взаимодействие. << BACK

6. Единен закон на взаимодействие:

Очевидно е, че реалното макро-пространство трябва да притежава същото удивително свойство, както и отделната елементарна пространствена клетка - да се свива и разширява, когато количеството на енергията, разсеяна в него се променя. << BACK

На следващата фигура е дадена "недеформируемата" линийка АВ в състояние на покой.

Нека същата е съставена от N на брой произволно подредени онто-частици със средна енергия DЕ₀ и средна протяжност на ЕПК DХ₀ >\= С * h / DЕ₀ . Пълната енергия на линийката в този случай ще бъде: Е₀ = N * DЕ₀ , а дължината и съответно:

където К = 1, 2, 3 и т. н. до К е цяло число, показващо колко пъти дължината на линийката АВ е кратна на средната протяжност DХ₀ на ЕПК.

Ако в чисто физически смисъл извършим върху линийката някаква работа А, изведем я от състоянието и на покой и я накараме да се движи успоредно на направлението ОХ със скорост V_ab> 0, то пълната и енергия ще нарасне до:

като при това ще се измени и дължината и от L₀>\= K * N * C * h / Е₀ , до:

ни дава колко пъти дължината на линийката ще намалее при нарастване на енергията и от Е₀ до Е . От него следва, че:

Този резултат е тъждествен на изведеното в Теорията на относителността, така наречено, Лоренцово скъсяване на дължината - L = L₀ * (1 - V²/C²) ^0,5 , където V е скоростта на линийката. Това става особено очевидно, когато (пак според същата теория) множителят (1 - V²/C²)^0,5 се изрази чрез пълната енергия от зависимостта:

Смисълът, който имат двата израза обаче, е принципно различен. Докато Лоренцовото скъсяване на дължината е изведено в резултат от абстрактни гносеологично-геометрични отношения между движещите се с високи скорости в "празното пространство" физически обекти, то скъсяването на линийката в приведения по-горе пример е закономерно следствие от взаимодействието на реално съществуващите онто-частици и съставените от тях физически тела с външната за тях, но определяща и формираща ги среда (пространство) от също такива онто-частици. << BACK

Това твърдение може да се обобщи във формата на един Единен закон на взаимодействието.

Тук на някакво начално разстояние L₀ едно от друго са дадени телата 1 и 2, поместени в пространство, съставено от N₁ на брой произволно подредени ЕПК. Средната енергия на онто-частиците в пространството е DЕ_0п , а пълната му обща енергия - съответно:

Средната енергия на онто-частиците, от които са изградени двете тела е DЕ_0т ; броят им е N₂ ; а пълната им обща енергия:

Видяхме, че самоопределяйки се, онто-частиците обменят енергия (движение) и се формират взаимно. При това отношението между пълната енергия на пространството Е_п и на системата от тела Е_т непрекъснато ще се променя. Когато енергията на телата намалява, тази, разсеяна в пространството, ще нараства и то от своя страна ще се свива, и обратно - в случаите, когато отдава част от енергията си на телата, пространството ще се разширява. В първия случай ще имаме:

където А е работата, извършена от телата за свиване на пространството и скъсяване на разстоянието между инерционните им центрове. В този случай е очевидно, че в сила ще бъде и изведеното вече равенство за дължината на линийката, или:

Работата А,, както се вижда е равна на енергията на взаимодействие:

Като изразим от тук енергията на пространството:

и я заместим в израза за дължината L, ще получим в обобщена форма Единния закон на взаимодействие (ЕЗВ):

който ни дава как се променя разстоянието между инерционните центрове на взаимодействащите тела 1 и 2 в зависимост от промените в тяхната енергия (енергията на взаимодействие) и от пълната начална енергия на разделящото ги пространство.

Когато телата се отдалечават в резултат от разширяване на пространството, което им отдава част от енергията си, Е_вз ще бъде с отрицателен знак и горният закон ще придобие вида:

Или в най-обща форма:

7. Многомерно динамично-равновесно състояние:

До тук разгледахме едномерния случай на взаимодействие между две елементарни онто-частици и получените резултати ги обобщихме за всяка двойка произволно взети макро тела, разположени в реалното пространство на произволно разстояние L едно от друго. Сега да обърнем малко повече внимание на многомерното динамично-равновесно състояние, в което се намира всяка елементарна онто-частица в условията на съсъществуване с непосредствените си съседи в същото това пространство.

Да предположим, че частицата 1 е в непосредствен контакт с N на брой съседни онто-частици. Тъй като сложната система от отношения, в които частицата 1 в този случай е страна, не нарушава валидността на двата основни онтологични принципа, то можем да запишем, че:

Системата уравнения изведени от ОП₁ описва динамично-равновесното състояние, в което се намира онто-частицата 1 в реалното пространство. От тези уравнения следва, че във всяко едно възможно направление: от (1®2) до (1®N), онто-частицата 1 има едно и също (симетрично) поведение и променя своята инертност DМ и протяжността си DХ така, че произведението им (независимо от направлението) да бъде винаги константа = h/С . С тази симетричност на съществуващото в първично-елементарната му форма може да се обясни както инвариантността на физичните закони във всяка една точка на реалното пространство, така и отсъствието на "празни места" между отделните онто-частици, които не се явяват правилни геометрични фигури, а многомерни инерционно-пространствени конфигурации, за които винаги и във всяко едно направление е вярно, че DМ * DХ = h/С .

Изведената от Втори онтологичен принцип система от неравенства показва, че динамично-равновесното състояние на елементарната онто-частица се запазва, като същата непрекъснато, в рамките на всеки един елементарен интервал време във всяко възможно направление извършва или е подложена на действие >\= h . << BACK

8. Граничен случай:

Да разгледаме сега и граничния случай, като предположим, че минимално възможната енергия DЕ_мин , характеризираща количествено връзката между две съседни онто-частици, може да се изведе при заместване на енергията на взаимодействие Е_вз в по-горе формулирания Единен закон със съответната стойност за най-слабото по интензивност взаимодействие, познато ни от съвременната физика - гравитационното. В този случай:

и при L₀ - L» DХ , и M₁» M₂» DM получаваме, че: Е_0п = DЕ_мин или:

Би могло също да се предположи, че в условията на динамично равновесие, когато съседните елементарни онто-частици имат енергия близка до минимално възможната за това състояние DЕ_мин® DЕ , като тук пълната енергия на всяка една от частиците е изразена чрез познатата ни вече формула:

В този случай бихме могли да запишем:

откъдето при DХ >\= h / DМ * С се извежда че:

Този извод е аналогичен на израза a_ем = е²/h*C , или: е = (h*C*a_ем) ^0,5 , получен в теоретичния модел за обединяване на електромагнитното, слабото и силното взаимодействия, в който е - е заряда на електрона, а a_ем се явява ката универсална константа. Тук трябва да припомним, че както DM в изведената по-горе формула, така и е в споменатия модел, са количествена мярка за инертността на участващите в съответното взаимодействие частици.

Ако заместим трите универсални физически константи, влизащи в дясната страна на полученото неравенство с техните експериментално определени числени стойности, ще получим, че :

При което от ОП₁ за минимално възможната протяжност на ЕПК следва:

При тези гранични стойности небесно тяло с маса равна на тази на Слънцето би колабирало гравитационно в приблизително 9,2*10³⁷ елементарни онто-частици, които, подредени плътно една до друга, могат да образуват сфера с обем 1,9*18^-67 кубически метра, т.е. тяло 4,9*10²¹ пъти по-малко от електрона. Този пример показва, как от позициите на Онтодиалектиката чудесно би могло да се обясни онова състояние на сингуларност, в което се е намирала Вселената преди Големия взрив. << BACK

9. Критерий за елементарност на микрочастиците:

Както се вижда от изложеното до тук, Онтодиалектиката дава забележителни от физическа гледна точка теоретични резултати. Но особено важно е това, че на нейна основа те могат да бъдат и експериментално потвърдени. Такава възможност дава в частност следния Критерии за елементарност на микрочастиците:

където R е експериментално измерения радиус на елементарната частица. Формулиран така, този критерии означава, че е елементарна само тази реална микрочастица, която без ограничения във времето може да съществува в рамките на една единствена ЕПК при равни за нея и за клетката енергии.

Пресметнат за протона и електрона Критерият за елементарност дава следните резултати (виж Таблица 1):

Таблица 1

Тези данни показват, че от двете частици само електронът удовлетворява Критерия за елементарност за целия диапазон от допустими скорости. При увеличаване скоростта на движение на електрона над 99,90% от С, протяжността на еквивалентната му ЕПК става вече по-малка от неговия диаметър и би могло да се предположи, че по-нататъшното нарастване на енергията му ще доведе до качествен скок, свързан с появата на нова частица с по-голяма маса (инертност) в състояние на покой и по-малка протяжност, съгласно ОП₁ .

Протонът дори в състояние на покой има диаметър с цял порядък по-голям от протяжността на еквивалентната му елементарна пространствена клетка, което показва, че не би могъл да се помести и да съществува в нея. Това е убедително доказателство, че същият е сложна частица със своя вътрешна структура. << BACK

10. Обобщение:

И така, тръгвайки от първично-елементарното и минавайки последователно през атома и молекулата, през сложните комплексни и органични съединения, през вирусите и бактериите, ние можем да стигнем до онези удивителни прояви на съществуващото, когато наред с битието в себе си и битието с другите на показ излиза и битието за себе си, т. е. когато единично обособеното започва да възприема своята индивидуалност като нещо различно от съществуващото извън него и да се самозапазва и самоопределя, изхождайки от тези свои възприятия.

Битието за себе си в сравнителна степен е съзнание, разум. Битието за себе си в превъзходна степен е Бог, но не и Абсолют. Абсолют може да бъде самое самозапазващото се и самоопределящо се съществуващо като цяло т.е. всичко.

Да се измине вътре в съществуващото пътя от първично-елементарното до Бога е повече от тривиално. За Онтодиалектиката Богът е необходимост. Проблематично е доколко човешкият разум, стъпил вече на този път, ще има възможности и сили да го извърви. << BACK

11. Непосредствени приложения на Онтодиалектиката:

След всичко изложено до тук, сигурно сте се убедили, че Онтодиалектиката наистина предлага невероятни възможности за творческо преосмисляне на действителността. На нейна основа обединението между наглед непримирими идеи, възгледи и научни теории става естествено и дори елементарно. Така е с материализма и с идеализма, с Теорията на относителността и с Квантовата теория, с теориите на отделните взаимодействия и т. н. Непосилно и немислимо е да се разкрият пълните възможности на Онтодиалектиката в една единствена статия, но е задължително в края и да се даде поне един примерен списък на проблемните научни области, в които като автор виждам непосредствена възможност за използуване и по-широко разгръщане на онтодиалектическия подход.

Проблемни научни области, където Онтодиалектиката намира непосредствено приложение

• А. Философия и методология:
• Преодоляване на противоречието материализъм - идеализъм: "Светът е екзистенциално единен." Въпросът кое е първично "яйцето или кокошката?" има смисъл само в рамките на една отворена система, която не може да се абстрахира от своето битие с другите. Вътре в съществуващото като всичко възможните неща са еднакво вероятни, а редуването им в причинно-следствена закономерност е процес без начало и край. Времето, пространството, материята, идеята... са само атрибут на това, което е - на съществуващото и не могат да претендират за първичност по отношение на него. << BACK
• Познаваем ли е светът? - така звучи основният философски въпрос, погледнат от гносеологична страна. Еднозначен отговор с "Да!" или с "Не!" е трудно да се даде. Теорията, изложена по-горе е нагледен пример за това. Утвърждавайки съществуващото като Абсолют, който се самозапазва и самоопределя (и в частност самопознава), тя ни кара и да разберем, че не можем да надзърнем вътре в първично-елементарното и да опишем "структурата" на ЕПК. Същевременно видяхме, че съвременната наука е пълна с категории, понятия и възгледи, които са лишени от какъвто и да било онтологичен смисъл. Точката, правата, празното множество и т. н. от математиката, тримерното празно пространство, частиците без маса (без инертност), физическият вакуум и състоянията с нулева енергия и т. н. от физиката и какво ли още не, са само привидно удобни общо-приети конвенции, с които се опитваме да си облекчим пътя към същността на битието. Хубаво е, че познанието има невероятната способност непрекъснато да се освобождава от собствените си самозаблуди. << BACK
• Б. Натурфилософия, микро- и макро-свят:
• Теория на елементарните частици, виртуални частици, фундаментални взаимодействия и всичко свързано с тях, са области на познанието, върху които вече проверихме приложимостта на Онтодиалектиката. Резултатите са повече от очевидни. Изключително привлекателна е възможността да се ревизира общоприетия модел на атома.
• Еволюцията на Вселената е друга област на познанието, върху която Онтодиалектиката безспорно ще упражни значително влияние. Големият взрив в модела на инфлационната Вселена не би могъл вече да се възприема като "начало на света". Свръх високата плътност на веществото и ускореният ход на времето в условията на сингуларност са напълно обясними преходни (а не изначални) състояния на Вселената в рамките на новата теория. << BACK
• Паралелните светове и свръх светлинните скорости остават в сферата на фантастиката. Съществуването на паралелни светове предполага на едно и също място по едно и също време да пребивават две различни същности, без да взаимодействат помежду си. При елементарните онто-частици това е невъзможно. Проникването на една онто-частица във вътрешността на друга, освен всичко друго води и до самоунищожаване на битието в себе си. Достигането на свръх светлинни скорости би било възможно само при положение, че битието в себе си се самоопределя със скорост по-голяма от С, което от своя страна означава, че взаимодействията между ЕПК и предаването на енергия помежду им трябва да става също със скорости превишаващи скоростта на светлината. Изказването на подобно предположение от позициите на Онтодиалектиката е несъстоятелно. << BACK
• В. Личност и общество:
• Актуализиране на релацията Личност - Абсолют. Спомнете си как започна това въведение и се опитайте да продължите линията от достоверни твърдения и съждения в духа на Онтодиалектиката: "Аз съм и моето Друго е! Ние сме съществуващото всичко. Съществуващото се самозапазва и самоопределя за разлика от нищото, то е Абсолют. Аз съм част от Абсолюта - единство от битие в себе си, битие за себе си и битие с другите, вътрешно присъщо ми е да се самозапазвам и самоопределям, да взаимодействам с моето друго вътре във всичкото..." и т.н. Появява се въпросът за хармонията в отношенията на човека с другите хора и с околната среда изобщо. И този въпрос трябва да бъде решен не на база Десетте божи заповеди или комунистическия класово-партиен морал, а от позицията на Аза, осъзнал се като част, макар и нищожна, но все пак част от Абсолюта.
• Опитайте се сега да си представите, как би изглеждало човешкото общество, ако е съставено в мнозинството си от такива личности. Моето въображение е безсилно за такъв подвиг. << BACK

(c) - автор (текст и дизайн), 1998-2003 г. Всички права запазени. Това произведение, изцяло или на части не може да бъде размножавано, разпространявано, предавано, продавано, преработвано или превеждано с търговски цели под никаква форма и на никакви носители, включително и по електронен път, без писменото съгласие на автора.