Владо Трифонов представя:

За боклуци да пиша не било поетично, 
прозаично било, неетично.
И ме хокат да не гледам в краката си вече:
погледни към небето, човече!

Съгласявам се, кимам послушно с глава: 
„прави сте – казвам им – господа”.
А в ума ми се ражда циничен куплет
за държава зарината в смет.

И тъй:

Червени, зелени и сини, 
в планината, в реката и във въздуха,

на магистралата и в подлеза, 
в градинките и на полянките,

в градовете и по селата
– боклуци, боклуци, боклуци…

По пътя за Русе – боклуци.
От София за Варна – боклуци.

От Варна за Бургас – боклуци. 
По шосето за Пловдив – боклуци.

За Каспичан, за Куртово Конаре,
за Мездра и за Враца – боклуци.

На Ябланица – боклук.
На разклона за Троян – боклук.

На бензиностанцията, на алеята в парка 
и на детската площадка,

в района за бедни и в района за богати, 
боклуци, боклуци, боклуци…

Както в циганската махала,
тъй и в българската.

Бъл-га-ри, ю-на-ци! – крещи пиян кьор кютук 
от контейнера за боклук…

Добре, добре – спирам дотук!

Имах среща с охранен международен капиталист,
толкоз охранен, че се изливаше от стола в ресторанта,
където човекът ме покани да седнем и поразговаряме
– интересувал се от възгледите ми за живота и прочие,
и дали е възможно той, като мой приятел от детинство,
с когото сме играли на ашици и сме щипали момичета
по задниците даже,
та, дали съм искал да ми помогне, по капиталистически,
от сърце и от душа, тъй да се каже.

– Бизнесмен съм, ти знаеш, търгувам с хартия,
продавам в цял свят, че дори и в Русия,
трябва ми приближен,
по възможност ерген,
който има фасон, който знае езици
и с когото съм нявга играл на ашици,
за позиция тънка, отговорна и важна:
Дистрибутор На Тоалетна Хартия Камуфлажна.
Чуй ме ясно, от книжлета богат се не става,
пишеш, братко, напразно; пишеш, друже, бъдява
стихчета разни, дето никой не взима,
а така ще си имаш служебна машина
и за себе си бонус – una bella bambina!

...

Вече съм дистрибутор със служебна машина,
задомих се наскоро, имам лична лимузина,
жена ми е доволна, по цял ден пазарува,
аз наедрях, налях се, с търговци общувам
и само рядко, много рядко, веднъж на пет години
простенвам насън живота си в рими.

Не яхта – ако имам възможност, ще си купя и летяща чиния. Това е моят живот. Аз веднъж съм се родил, искам да живея живота си, както аз го разбирам. ( Из интервю с Доган)

Преди време Ахмед Доган рече нещо, което нито един от „новите” политици на България не се осмели да произнесе гласно: защо е дошъл на власт. От наивност ли го направи, от неочакван прилив на откровеност или замаян от чара на интервюиращата го журналистка, той си знае. По-важното е, че за първи път български политик ясно назова мотивите си да бъде в управлението на държавата.

***

Просто е: Ахмед Доган е нашият обобщен образ. Бай Ганьо с етническа дегизировка, за чието съществуване е редно да търсим вината единствено в себе си. Сложно става, когато трябва да си го признаем.

***

С омраза политика не се прави. Ние знаем и можем да издигнем качеството на живот на всеки български гражданин.

Трябва да се генерира позитивно чувство сред българските граждани… – с отговорност към самата държава, с възпитаване на едно позитивно патриотично чувство. (Из Доганови изявления).

Това говорене не е случайно. Част от него е заимствана от всекидневието на обикновените хора и върши работа по всяко време, пред всякаква аудитория. Друга част е отрепетиранав занималните на Държавна сигурност – шербетена и благонравна или цинична и агресивна, според случая.

***

При цялото външно великолепие: сараи, яхти, хеликоптери, жени и лимузини, този човек е дълбоко нещастен (камерите никога не лъжат, особено близките им планове). Чудесен персонаж на роман за перипетиите на едно бедно момче, решило да набори света, без да пита за цената, която ще трябва да плати.

***

Старае се да говори малко, за да изглежда, че каквото каже е несравнима мъдрост. Маниер, отигран в  уъркшоповете по шпионаж и философия, които в неговия случай са едно и също.

***

С какво този иначе невзрачен човек, с неясна дикция, стана толкова привлекателен за обсъждане? Един отговор е сигурен: с копненията, които отключи в българската работническо-селска душа: Щом той може да е господар, значи аз също мога.

***

Конструиран в лабораториите на тайните служби, за да охранява статуквото, Ахмед Демир е необходимото зло, което ще ни помогне да се затрием като народ. И отново да се възродим. Впрочем този процес вече е започнал.

„Накъдето и да отива тълпата – 
ти тръгни в обратната посока”. 
Харесвах тази мисъл на Буковски 
(Чарлз) и я следвах, докато посоките не се сляха.

***

Всеки има право на своите глупости – 
повече или по-малко "възвишени". 
В това няма нищо лошо. Лошото идва, 
когато започнем да ги рекламираме на останалите.

***

Кой с каквото може.
Един с бъбриви обещания, 
друг с приповдигнато празноречие, 
аз – с умението да изтърпя и двамата.

(Друг въпрос е, че не винаги успявам.)

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5 

Млади и стари калпазани, на които Ботев и Левски служат за параван на сбъркания им живот.

Най-нелепата гледка е потънал до шия в тинята началник, с портрет на Левски над бюрото си. Или психясал мошеник, с татуиран Ботев на рамото.

Колко удобно: намятат образите на националните ни герои, за да прикрият същността си на завършени негодяи.

Те са навсякъде и винаги отпред. Дали са на 20 или на 120 – без значение. Да бъдат забелязани, да им се възхищават и да ги аплодират е смисълът на битието им.

Млади и стари обесници. Накрая решават да се покаят, но няма пред кого. Камерите са изключени, а прожекторите загасени.

... тъмно сако, бледорозова риза с папийонка и черни дългоноси обувки със заострени върхове. Седнал е отзад, тъй че като го извикат, да измине по-дълго разстояние, за да го видят повече хора.

Казват името му. Той става и тръгва бавно към микрофона. Ще чете избрани стихове от новата си стихосбирка.

Леко замятане на несъществуващ перчем и четенето започва. Резултатът е дразнеща имитация и смешение от ранен Маяковски, късен Смирненски и Константин Кисимов с „Опълченците на Шипка”. Внезапно гласът преминава от умерено модерато към тревожно кресчендо, челото на рецитатора се запотява, а убийственият му поглед реже смълчаната зала на по-тънки и по-дебели филии.

Рецитацията приключва – следва връчване на наградата. Ръкостискания, цветя, преиграни любезности, цунки-гунки... 

Мисля си дали този смешен, екзалтиран нарцис с физиономия на картофена палачинка осъзнава цялата нелепост на ситуацията.

Измъквам се на пръсти, отвън казвам кратка молитва във възхвала на Господ, прекръствам се и дишам дълбоко. Дори мръсният градски въздух понякога може да бъде свеж и оздравителен.

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5 

1. Начин да игнорираш Системата.

2. Начин да подиграеш Системата.

3. Възможност да покажеш на другите нещо стойностно (което Системата не би допуснала), както и на теб да ти покажат нещо стойностно (което Системата не би допуснала).

4. Инструмент, с помощта на който се отнема най-силното оръжие на Системата – да убива с мълчание всеки, който й се опълчи.

5. Място, където простакът и интелигентният, глупавият и умният, университетският преподавател и селският даскал могат да общуват доброволно и без цензура, стига да преценят, че имат необходимост от това. Необходимост често пъти интуитивна, подсъзнателна… Тогава Системата започва да се гневи, че не е зачетена. Че с нея не са се съобразили. Че са я заобиколили.

Какво по-голямо удоволствие от това, да видиш една Система разгневена и безпомощна!

п.п. Ама имало във Фейсбук фукливи комплексари, патологични мизантропи, недоучени учени, изперкали кандидат член-кореспонденти, настървени тролове, психясали медийни звезди, подслушвачи, клеветници и всевъзможни дървени философи. Да, има ги. Но кажете къде ги няма? Съществува ли учебно заведение, вестник, телевизия, радио или научен институт, където да ги няма? Не съществува. Затова нека сме благодарни на онези момчета, които си напънаха мозъците, за да създадат ФБ и да се възползваме от труда им – на когото както му иде отръки.

Тъкмо обратното – възхищавам им се, когато имат мяра и дишат естествено и леко. (Не като риби на сухо.) И се ядосвам, запушвам си ушите, затварям очи и обръщам гръб всеки път, когато цъфнат отнякъде помпозни, задължително превъзбудени и многоприлагателни. Искат да кажат нещо свръхумно и изстрадано, а така се оплитат в претенциозната си иносказателност, че чак музата им се хваща за главата.

„Аз съм поет, метафората е в кръвта ми, тя е моят начин на съществуване, за мен метафората е като слънцето и въздуха… – нервно скубе метафоричната си брада един тантурест метафорист. После започва да рецитира, а мен ме облива студена пот.

Досадни метафористи! Със сандали и бели чорапи през лятото.

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5

Промени ли се човек в двадесет и първи век?
Посъветва ли се с бухала и мъдрата змия?
Той по-свободен стана ли? По-малко бързорек?
Покори ли Джомолунгмата на свойта суета?

Престана ли да служи угодно на парите?
Натири ли поповете във гъстия шубрак?
Отучи ли се да търпи на дявола слугите?
Разбра ли в крайна сметка: кой брат е тук, кой враг?

Поиска ли прощение за греха си първороден
и за безумствата безмерни дотука сътворил?
Потърси ли покой от себе си – доволен, 
че най-накрая смисъла на всичко е открил?
 
Сънува ли, че с Господа са седнали на маса 
и бавно вкусват остарял с годините коняк?
Или възседнал глупостта си препуска вампирясъл,
любовник на тълпата; без хоризонт, без бряг...

– Аз съм десен, а ти си ляв –
каза стоящият отляво
на левия, стоящ отдясно.

– Десни са ти двете обувки –
каза стоящият отдясно
на десния, стоящ отляво.

– Ако не престанеш
ще ти свитна един ляв! –
каза десният на левия.

– А ти ако не престанеш,
ще ти свитна един десен! –
каза левият на десния.

И се почна: десен прав, ляв прав
ляво кроше, дясно кроше
отклон вдясно, отклон вляво…

– Колеги, край на днешното заседание –
обяви Председателят и удари звънеца.

Десни-леви, десни-леви – маршируваше тълпата отвън.

Много хора.
Отесня планетата.

Буквално се задръсти.
Изобилие от човеци.

Между тях и поети.
Изобилие от поети.

А наградите – малко. 
Пък мераците – много.

За клюките да не говорим.
За сръдните също.

„Пукнете се от яд”, казват наум 
наградените на ненаградените. 

„Да пукнете дано”, казват наум 
ненаградените на наградените. 

И мило, и любезно 
се усмихват помежду си,

осведомяват се за здравето...
прегръщат се през рамото...

(двама дори се целунаха!)

Влязох леко притеснен – не познавах особата, с която ми предстоеше да разговарям.

– Добър ден. Вие ли сте издателката, която търси автор? Прочетох обявата ви в интернет.

– Радвам се, че дойдохте, господине; да, аз действително търся автор, спешно при това, дано вие да сте правилният. Заповядайте – покани ме издателката да седна.

Офисът й беше скромен, но грижливо поддържан.

– Започвам направо, да не губим време. Вижте, става въпрос за роман. Отсега да кажа, че съдържанието не ме интересува. Можете да пишете за каквото искате и както си искате, стига да не се абсолютни глупости, разбира се.

– А какво ви интересува, ако смея да попитам.

– Какво ме интересува? – повтори въпроса ми издателката и се втренчи в мен. – Интересува ме тридесет и пет килограмова книга – каза тя след кратко мълчание.

– Моля?! – сепнах се.

– Ще бъда пределно ясна – продължи издателката, сякаш не забеляза сепването ми. – Досега съм пробвала много писатели, но нито един не успя да докара романа си до 35 кила. Нито един! – повтори тя с видимо раздразнение.

– Но защо сте спрели на трийсет и пет-килограмова книга… не е ли някак…     

– Множко ли? Множко е, но и целта си я бива – да покоря Гинес!

– Да покорите Гинес?! – не скрих учудването си.

– Именно! Ги-нес, Ги-нес, Ги-нес! – възбуди се издателката и очите й блеснаха с неонов блясък. Трийсет и пет кила и нито грам по-малко!

– Но това са сигурно… – започнах да смятам наум броя на страниците – … поне 1300 страници – изръсих наслуки.

– Бъркате го с „Война и мир”. Не, това ще бъдат най-малко два милиона страници.

– На един път ли?

– На един път, драги мой, на един път! Близо пет милиона думи в един-единствен роман – можете ли да си представите?

– Не мога – признах чистосърдечно.  

– Вие обаче ще се справите! Вярвам, че ще се справите! Кажете ми, че ще се справите – прегърна ме през рамо издателката и погледът й ме заля с неоновата си светлина.  

– Не искам да ви разочаровам, но мисля, че няма да се справя. – Аз съм по късите форми… Както се казва: краткостта е сестра на таланта…  чудех се какво още да измисля. – При това и дядо Петко Славейков е на това мнение.  

– Тоест?

– Тоест че не е в многото хубавото, а че в хубавото е многото.

– Оставете дядото в историята. Сега живеем в нови времена, писането е ново, хоризонтите са нови, гледайте напред, а не в дядо ви Петко.

– Все пак съмнявам се, че ще се справя. Трийсет и пет килограма…!

– Скромен сте и това ми харесва – прекъсна ме тя. – Във вас има нещо, което досега не съм забелязала у колегите ви. Във вас има една необятност, един неосъзнат потенциал, една широкомащбност, ако мога така да се изразя, която не може да се скрие. И не трябва да се крие! – почти изкрещя издателката. – Да, вие ще се справите, убедена съм, и Гинесът ще е наш! Аз разбирам от хора, особено от писатели, така че мога да преценям.

– Да преценявам – деликатно я поправих.

– Именно, мога да преценявам и да поемам рискове. Затова сядайте си на задника и започвайте да пишете. Пишете и мислете само за килограмите. За нищо друго. Единствено за килограмите! Трийсет и пет. Останалото е моя работа – целуна ме тя спонтанно по бузата и извади предварително подготвен договор.

__________

Вече на улицата думите й продължаваха да бръмчат в главата ми: трийсет и пет-килограмова книга – боже, почти половин прасе! И два милиона страници. При това да не мисля за съдържанието. Не спирах да си повтарям: „можеш да го направиш, длъжен си, жената ти се довери”. 

Параноични лидери,
дървени философи,
самозвани рецензенти,
алкохолизирани експерти,
тв говорители с говорен дефект,
полуграмотни политици,
идеологически психопати…

Млъкнете!  

Поне за минута. 
Или за две.
Да останат само гласовете на мъртвите.

Какво? Нищо няма да се чуе?
Мъртвите не могат да говорят?
А вие почистете с години немитите си уши.

Продухайте ги и се вслушайте.

Какво? Пак ли не се чува?
Тогава изпразнете главите си.
Или най-добре ги махнете.

Вече чувате ли ги?

Нищо не е това, което е.
Всичко е това, което е.
И което не е.
Стана ли ясно?
Не?
И на мен.

И още:
Аз съм нищо и всичко.
Всичконищо. 
Или нищовсичко, все тая.
Стана ли ясно?
На мен не.

Станете, измийте се, обръснете се, пръснете си малко парфюм (кандидатът за власт не трябва да мирише на пор!) и кажете пред огледалото, че:

– знаете кои са истинските бандити в тази държава и ще направите всичко по силите си, за да блокирате банковите им сметки у нас и зад граница;

– ще се погрижите те да идат задълго там, където им е мястото, дори ако трябва сами да се пожертвате;

– ще ходите на работа с колело, в краен случай с тротинетка;

– няма да плюскате на провала по коктейли и приеми;

– един път седмично ще давате личен пример на братята цигани, като почиствате софийските улици, паркове и градинки редом с тях;

– няма да се разсейвате с мръсни картинки и да го премествате от единия крачол в другия, а ще се съсредоточите върху проблемите на държавата;

– и най-важното: ще научите българския правоговор тъй, че да не ме вбесявате всеки път, когато ви слушам.

Искате ли моя вот на новите избори? Тогава размърдайте задниците си и бегом към най-близката телевизия, щото всички да го чуят!

ПРЕДЧУВСТВАШЕ, ЧЕ ПИШЕ НЕЩО,
което другите няма да ги устройва.

Но го пишеше.

Както можеше да се очаква – 
тях това наистина не ги устройваше.

А той продължаваше да го пише. 

И тях продължаваше да не ги устройва,
докато не се оплакаха на издателя:

– Не го издавайте, дразни ни – поискаха те.

– С какво ви дразни? – попита наивно издателят, 
макар да се досещаше.
 
Те млъкнаха, защото не знаеха какво да отговорят.

– Ами с това, че... не ни зачита – сети се един. 

– Пренебрегва групата – додаде друг (началник-жури).

– Метафорите му са неметафорични – набра кураж трети.

– Прекалено млад е – извряка тютюнджийски тенор.

– Прекалено е стар – изписука хилав сопран.

– Говори, че сме скучни...

– Музите ни били мухлясали...

– Казва, че сме поетични палачинки...

– И литературен сутляш.....

– Захарни петлета ни нарича...

– И мармаладени рулца...

– Пишели сме по предназначение...

– Всичко сме си били разпределили...

– Между нас си...

– Взаимно сме се възпявали...

– И поощрявали...

– И награждавали...

– Какво си мисли той...

– Как си позволява...

– Да се научи да ни уважава...

– И да се съобразява...  

***

Смрачаваше се, но издателят реши да не се прибира.

В близкото бистро удари чаша,
удари две... и още две,

напи се 
и взе решение: ще го издаде! 

Напук на мармаладените рулца и на себе си дори,
в тираж към двеста, даже триста хиляди. 

После се събуди. И всичко започна отначало.
___________________________________________

* Стихотворение, което Ралф, известен със своя поетически усет, особено харесва.

На снимката: кучето Ралф, в размисъл за смисъла на поезията, живота и мармаладените рулца.

Как го избраха,
нито той, нито хората разбраха.

– Наше момче е – казаха – 
не срича като говори, 
вниква в хорските неволи 
и за правдата се бори.

И приказките му едни такива – хипократски:
„Не причинявайте вреда”, „Дръжте се братски”.

И се умилиха, и се просълзиха...

А тумбакът на избраника народен растеше.
От ден на ден все по-голям ставаше. (И задника.)
От грижа за народа – според едни.
От преяждане с народни пари – според други.

Докато един ден не се задави на микрофона,
хлъцна, тръцна и умря.

И  се умилиха, и се просълзиха...

на света вода ненапита,
довчерашни номенклатурни мазници,
днешни родолюбци-демократи!

Защото ви знам душичките 
и на какво сте вие способни 
за народа, парάта и чорбата.

Ами излезте бавно от дупките 
на спарен въздух лъхащи,
качете се на амвона 

и се покайте с ръце вдигнати, 
високо, че добре да се чуе,
какви сте прасета чумави. 

Пък тогава свалете маските 
и се молете, безбожни юроди,
белким ви злото подмине!

„СУЕТА, АЛЧНОСТ, ЕГОИЗЪМ са присъщи човешки качества. Примиряваме се с тях като с неизбежно зло, разпознаваме ги и в себе си. Но лицемерието и наглостта са отвратителни, когато разпъват на кръст едно страдалческо име, когато смучат пари от 5-6 фондации и проекти за сметка на поетовата любов към бедните. Когато осребряват трагичната му (на Вапцаров, бел. в.т.) съдба, за да плуват все отгоре и парадират по медии и телевизии с откровени лъжи – от това по-голямо морално падение няма.

Грешни са тези хора, не дават покой на мъченика, не спират да тревожат паметта му след разстрела. Духовно нямат общо с несретника, презират го даже, че е погинал за тоя дето духа и не дават пет пари за идеалите му. Лишеният от съвест и от етика не си дава сметка, че прокламира в очите на хората антиподите на Вапцаровата нравственост. Самотен и неразбран приживе, поетът е още по-самотен след смъртта. Разнищиха не само “вярата”, а и душата му между величаенето и келепира.

Големите творци, отдали живота и таланта си за народа, не принадлежат на боричкащи се за кокала дегенерати. Те са синове на България и обществото е длъжно да защитава тяхната чест от всякакви морални посегателства. В противен случай символните имена на нацията ще бъдат посрамени и съборени в калта, а всички заедно ще обедняваме откъм достойнство. Най-страшното е, че общност, която предава поетите си на разпятия, предава и опозорява най-вече себе си.”

Цв. Трифонова, 2008

п.п. На 1 декември, 2015 г. почина Цвета Трифонова, автор на „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“. (Не успяхме да се видим, когато снимах филма за Банско „Приказка от камък и дърво” – имаше какво да разкаже.) Отиде си без време като непоправим индивидуалист, който никога не се включи в хора на лицемерното колективно поддакване.

(Recommended for connoisseurs!)

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

Първолет – представител на едрия бизнес в България

Драголета– негова съпруга

*

Дюк – президент на САЩ

Мат – министър на отбраната на САЩ

Пат – главнокомандващ на ВВС на САЩ

*

Дуня – президентка на Русия

Маша – министърка на отбраната на Русия

Паша – главнокомандваща на ВВС на Русия

*

Персефона  – къдрава болонка

Мъже от африканското племе бубал

_____________________________________

Българско бизнес семейство решава да затвърди позицията си на икономически „истеблишмънт”, като се снабди със собствен стратегически бомбардировач Б-52. За целта мъжът под диктовката на своята съпруга пише прочувствено писмо до американския президент, с молба за съдействие. Намеренията на двамата стигат до ушите на руската президентка Дуня, която също иска да се включи в сделката. Дуня свиква спешно съвещание с министърката на отбраната (Маша) и главнокомандващата на ВВС на Русия (Паша). Следва поредица от изобличителни и опрощаващи анализи, предположения и ходове, докато накрая заинтересованите страни получат своето.

7 (финално) действие

От единия край на сцената излизат Мат (министър на отбраната на САЩ) и Маша (министър на отбраната на Русия) хванати за ръце. От другия край излизат Пат (главнокомандващ ВВС на САЩ) и Паша (главнокомандващ на руските ВВС). Пат е прегърнал Паша през рамо. Пеят „Песня о встречном”, по музика на Д. Шостакович:

Нас утро встречает прохладой,

нас ветром встречает река…

Последни излизат Дюк (президент на САЩ) и Дуня (президент на Русия) – той е облякъл тишъртка с цветовете на руското знаме, тя е нахлупила бейзболна шапка с цветовете на американското знаме. Пеят на английски куплет от същата песен.

Дюк и Дуня

The universe envies us, drears,

Our hearts are made strong in the strife.

Salute to the struggle for freedom!

Salute to the morning of life!

Затъмнение – песента заглъхва.

Светло петно на сцената. В центъра, едно от действащите лица (болонката Персефона), протяжно вие.

к р а й

п.п. Цялата пиеса е публикувана в конкурсния сборник „Пиеси за справедливостта” на НБУ.

3-то действие

Овалният кабинет – тук са президентът на САЩ, шефът на ВВС и министърът на отбраната. 

ДЮК (президент на САЩ, изважда лист от задния джоб на панталона)

А сега слушайте добре! (Разгръща листа и чете.) „Аз, президентът на Съединените щати, поемам ангажимент да орежа заплатата си с три четвърти, както и да инвестирам всичките си банкови спестявания в проекти, които ще решат проблема с храната на гладуващите по света. Станал съм президент не за да се угоявам за сметка на обикновените хора, а да бъда пример за скромно и достойно поведение.”

(Поглежда победоносно към Мат – министър на отбраната и Пат- главнокомандващ на ВВС)

ПАТ (недоумяващо)

Това, господин президент, как да го разбираме?

ДЮК

Буквално, господа. Оттук нататък категорично и безвъзвратно съм решил да се откажа от всякакви излишества, да заживея скромно и пестеливо, и да бъда опора на бедните, угнетените и онеправданите. 

МАТ

Нещо като апостол ли, шефе?

ДЮК (свенливо)

Нещо такова. Апропо, вие смятате ли, че руската президентка Дуня ще ме последва?

(Мат и Пат отговарят едновременно „Не”, след което всички потъват в мълчание. Мълчат дълго време, докато накрая Мат реагира.)

МАТ (скача от стола)

Всъщност идеята е уникална! Да се откажеш ти от всякакви излишества, да заживееш скромно и да бъдеш опора на бедните и онеправданите… – кой президент го е правил досега?

ПАТ

Аз лично не се сещам. 

4-то действие

Кремъл – кабинетът на руския президент. Тук са също главнокомандващият на ВВС и министърът на отбраната. 

ДУНЯ (президент на Русия, към Маша и  Паша)

Дами, разполагам с пълния запис на разговора, който колегата ми Дюк е провел в овалния си кабинет със свои приближени.

МАША (министър на отбраната на Русия)

Доколкото знам, там е бил и моят колега Мат.

ПАША (главнокомандващ на руските ВВС)

Разбрах, че и моят колега Пат е присъствал.

ДУНЯ

В същия този разговор многоуважаемият президент на САЩ, господин Дюк, твърди, че не съм можела да последвам примера му и да намаля военните ни разходи със 79 процента. Нито да си орежа заплатата с три-четвърти. Нито да бъда опора на бедните и угнетените по света. Представяте ли си!?

МАША

Дунечка, не му се връзвай. Той знае, че това ще стигне до ушите ти и нарочно те дразни.  Естествено че няма да намалиш военните ни разходи.

ПАША

Нито пък ще си орежеш заплатата с три четвърти.

ДУНЯ (продължава, сякаш не ги е чула)

Но не е познал, господинът! Не само че ще си орежа заплатата с три четвърти, ами направо ще я отрежа! Ето така: кръц, кръц, кръц.

(Маша и Паша я гледат ужасено.)

МАША

Как така ще я отрежеш?

ДУНЯ

Буквално.

МАША

В смисъл че ще останеш без заплата?

ДУНЯ

Конечно.

ПАША

Ама ти сериозно ли?

ДУНЯ

Имам достатъчно спестявания, тъй че не е нужно да получавам и заплата. Хайде да го видя тогава господин Дюк! Дали ще е готов сега той мен да ме последва?

МАША (тревожно)

А военните ни разходи?

ПАША (с плаха надежда)

Тях нали няма да ги закачаме?

ДУНЯ

Девочки, знам, че не ви отива да се размеквате – едната е главнокомандващ на военновъздушните ни сили, другата е министър на отбраната, но всьо таки, длъжни сте да мислите и за душите си. Когато Господ зададе въпрос: – Вие какви добрини направихте в прослава на името ми? – какво ще му отговорите?

(със съкращения)

Пиесата е публикувана в конкурсния сборник „Пиеси за справедливостта” на НБУ.

Зен-учителят Сузуки-роши казва: “Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста – много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупостите си глава, чуваш повече. Баба ми, чокойка от Тулча, отдавна се спомина, но в следващия си живот нищо чудно да е лама.

За българина едно нещо със сигурност може да се твърди, и то е, че той не обича да слуша. Слушането го затруднява. Тормози го. Българинът обича да бъде слушан. Колкото по-малко са истинските неща, които знае, толкова повече иска да го слушат. Настоява да бъде чут. И приказва ли, приказва. До изнемога. Приказва, за да насити ненаситното си его.

Българското его! Колко нещо изписа българинът, заради това свое его! Колко никому ненужни книги! Романи. Трактати… Безброй изхабени листове, но колко претенция и неграмотност!

Пуснете която и да било телевизия, отгърнете какъвто и да било вестник – думи, думи, думи… Никой не иска да помълчи поне за малко. Да се позамисли, да поразсъждава. Всеки напира да говори и да пише, защото е решил, че това, което иска да каже, е много мъдро. Но за да кажеш или напишеш нещо мъдро, има поне едно условие: да си мъдрец.

Очукано като войнишко канче от нереализирани амбиции за власт, пари и слава, българското его иска реванш. Реванш сега! Реванш с цената на всичко! Животът е един, при това толкова кратък, няма време за губене! Искам си парите! Искам си властта! Искам като ме видят на улицата, да ми свалят шапка: Господин професоре! Господин министре! Днес как сте? Снощи ви видяхме на телевизора, бяхте прекрасен!

Искам, искам, искам…! Българинът иска. Като не му го дават, си го открадва. Като няма откъде да открадне, влиза в политиката – там за крадене, дал господ.

Българинът е специалист. От всичко разбира, за всичко съвети дава. Непрекъснато учи другите, само себе си не иска да поучи. Животът му е суетня насам-натам и врява. Постоянна врява. Да остане насаме със себе си е неговият кошмар. Кой тогава ще го слуша? Кого ще поучава?

Българинът обича да се присмива на доверчивите и да ги нарича балъци. Подлага на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвежда, не изобретява.Вдъхновяват го тъпите вицове на еди-кой си водещ, ръчният часовник на еди кой-си политик и охраната на еди кой-си бизнес-престъпник. Иска да бъде като тях.

Не го е еня българина за изначалната му същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е създаден войнстващ, крадлив и фуклив, и като такъв трябва да избута някак земните си дни.

Как ще я караме нататък ли? Доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората. Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Ти си просто един страдащ нещастник и славата ти, наред с милионите и джипките, са безсилни пред болестта. Тогава забравяш колко си важен и започваш безпомощно да се оглеждаш за помощ.

Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал, ограбвал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение.

Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш.

Готов си да се разделиш със скъпото си его и фукарлъка завинаги, само да те вдигнат от леглото.

Господ да ме прости, но трябва ли да ни сполети чумата? 

Блъскат се
Бутат
Пререждат
Спъват 
Кълнат... 

Попържат: 
На майка
На татко 
На баба 
На стринка... 

Граждани и селяни
С дипломи и без дипломи
Мъже и жени
Либерали и радикали
Леви и десни

Плюскат
Лапат
Повръщат 
Осират
Но не спират.

И коремите им стават все по-големи
А мозъците – все по-малки
Но те пак не спират
Че спрат ли някой 
Ще им вземе хапката от устата 

Пък хапката я бива: 
Сочна, едра, вкусна 
Хапка  
А гушите им растат ли, растат
И тумбаците им висят ли, висят

- Ми, господине, 
като не ви хареше тука,
ходете в чужбина, бе! – 
казва една госпожа,
с пълна с крем брюле уста.

И се задавя, 
но продължава:

- Ний тука демокрация праим,
парламент праим, вий за некви гуши 
приказвате, за некви хапки и тумбаци. 
Ми то бива нахалство, бива, ма ваш’то 
се не трае бе, господине!

(По полудействителен случай)

Самонадеяната, надменна и фуклива интелигенция изяде главата на демокрацията! – това си говорихме неотдавна с приятели. Днес продължавам да го твърдя.

Еди-колко си книги били прочели умните и образованите, еди-какви си университети били завършили, еди-колко си титли имали пред името… Дрън-дрън, ярина! – подиграва се българският избирател.

Може да сте изчели цялата Александрийска библиотека и да сте завършили Магнаурската школа, но сте ми чужди, не разбирам обърканите ви думи и смятам, че самите вие не ги разбирате. Поне да бяхте красиви, ама и това не сте! – продължава да се подиграва българският избирател.

Такива ги въртите, такива ги сучете, такива „мили хора” сте, че на човек му се доревава от изпедепцаните ви умозрения, стичащи се по брадите ви като петмез от тиквите на баба; уж преминали през сърцето (както твърдите), но по-скоро през интелигентските ви охранени задници! – не спира българският избирател.  

Да, народът може да изглежда прост и недодялан, но вижда какви старо-новопръцковци се гласят да го управляват и ги запраща в ъгъла. После на инат гласува за тарикатите псевдопатриоти от „Възраждане”.

Това си говорихме неотдавна с приятели. Днес продължавам да го твърдя.

ИГРИ, ИГРИ, ИГРИ, ИГРИ 
За господство, мощ и пари

ОТ ЗАПАД НА ИЗТОК И ОТ СЕВЕР НА ЮГ
Въртят се игри тихомълком, без звук

ТУК-ТАМ ГЛЪЧКА, ПРОТЕСТ ИЛИ СХВАТКА
Сетне братство и дружба дефилират закратко
 
А ИГРАЧИТЕ С ПАЧКИ, ВЛИЯНИЕ И ВЛАСТ
продължават на пръсти – gorillas in dust!

ХУДОЖНИКЪТ:

(…) Питаш ме откъде у нас толкова завист?. Най-лесно е да ти кажа, че сме завистливи от беднотия. Още по-лесно е да ти кажа, че българинът е завистлив от робството. Или от стреса – че сме били много стресирани. Не, драга моя, не е нито от беднотията, нито от робството, нито от стреса, ами е от простотията. Защото сме прости.

Какво казваш? Има и умни? Може и да има тук-таме, но целокупно сме си прости. Гледаш го уж учен човек, книги пише, учи хората как да живеят, а неграмотен. Гледаш го уж министър, уж чужденците го били уважавали, грамота му били дали, а той тъп, та тъп. Чак болно да ти стане.

И дрънкат ли, дрънкат. Думи, думи, думи, думи…

Омотали са се в думи като пилета в кълчища и колкото повече дрънкат, толкова по-хубаво им става. Ако можех щях да им туря брояч на устата. Всеки да има право на десет думи дневно. За всяка дума отгоре – глоба. По едно евро на дума.

Откъде иде простотията ни? Простотията ни, драга, иде от подбора. Както в една щайга всички домати трябва да са подбрани еднакви, тъй и ние трябва да сме еднакво глупави, за да може лесно да ни се нарежда. Който иска да е умник – да заминава навън. Тук умници не са нужни.

Щом си журналистка, напиши го някъде с големи букви: БЪЛГАРИТЕ НАПРАВИХМЕ ОТ СЕБЕ СИ ТОВА, КОЕТО НЕ УСПЯХА ДА НАПРАВЯТ С НАС И ТУРЦИТЕ ЗА 500 ГОДИНИ. Казахме си, че простакът е солта на земята и си повярвахме. Демокрацията ли? Демокрацията сложи капак на всичко. Защото лошо я изтълкувахме ние тая демокрация. Бандитски я изтълкувахме. Порнографски. С надървени гащи, празни глави и черни джипки.

(Из пиесата „Куци ангели”, в книгата „Куци ангели” )

СНИМАШЕ СЕ НАРЕД:

с жената,
с децата,
с колата,
с тъста,
с тъщата,
с баджанака,
с балдъзата...

Но най-вече сам!

Сам – усмихнат.
Сам – полуусмихнат.
Сам – широко усмихнат.
Сам – крещящо усмихнат.
Сам – идиотски усмихнат...

И снимаше ли, снимаше 
с новия си супер телефон
и супер селфи стик, 
сутрин, обед и вечер,
пролет, есен и зима. 

Докато един ден ръката му
отказа да се прибере обратно. 
Щръкна нагоре като дръжка 
на липсващо знаме и тъй остана. 
Случаен минувач го снима за спомен.

(based on a real person:)

ИМАШЕ УСМИВКА върху която бе полаган труд.
Системен труд. Разтегната и добре замислена.

Добре замислена разтегната усмивка.

Концептуална, художествено структурирана.
Подчинена на основна идея.

За млади и стари.
За шарани и обиграни акули.

Както и за прелъстяване, предразполагане,
вдъхване на доверие и отключване на затворени врати.

Усмивка шперц, захарно петле, 
близалка, ягодка, прасковка...

И така от година на година. 

После стана ясно, че колкото повече усмивката й се разтяга,
толкова повече сърцето й се свива.

Тъй я запомних: с разтегната усмивка и свито сърце.

От Константин Павлов:

„През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм. … Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: – Такъв човек изобщо не съществува! – Обявиха ме за зрителна измама.”

От мен:

Те продължават да са тук, критиците агенти. Някои така са се изпедепцали в мимикрията, че не можеш да разбереш критици-агенти ли са или агенти-критици, социалист-капиталисти или капитал-социалисти. Проникват навсякъде и вземат участие във всичко. Лобират, журират, награждават, оглавяват, санкционират, разпределят и преразпределят… “Новите ченгета в литетатурата”, както сполучливо ги нарече един друг наш писател. Смятат, че са вечни и вероятно е така. Българийо, жална ти майка литературна!

СКЪПИ СЕЛЯНИ,

земеделци, селскостопански работници, овощаро-лозари
трактористи, комбайнери, овчари, кравари и свинегледачи

производители на тикви, компири, карпузи, кауни
кратуни, репички и алабаш

неуморни труженици на полето, нивата и градината
както и в обора, кочината, яхъра и кошарата

с какъв акъл вие къщи на по три ката вдигнахте
за да не живее сега никой в тях?

С кой акъл вие вкупом се юрнахте да ставате

бизнесмени
банкери
дилъри
килъри
министри
президенти...

и не се досетихте, че камъкът тежи на мястото си

за да стигнат нещата дотам, че в китното ни село 
Доброкучене и кучетата ви намразиха?

Скъпи селяни,

нека ви го кажа направо: най-нелепата гледка на света
е Селянин Да Пуши Пура

най-противоестествената гледка и най-комичната.
 
Затова изплюйте пурите от устата (хич не ви подхождат)
качете се на влака, върнете се на село

отключете портите, нахранете кокошките, пуснете кравите

а ние, кучетата в Доброкучене, обещаваме да ви чакаме 
и да ви посрещнем по стар народен обичай.

С уважение,
Куче от Доброкучене

(Из ръкописа на стихосбирката "Селянинът с пурата")

(…) ЧАКАЙ СЕГА ДА ТИ РАЗПРАВЯМ. Един приятел от Щатите, голям капиталист, хубав човек, оня ден имал среща с борда на директорите, ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Слаби са му нервите на Запада. Изнежиха се много. Не издържат на зóра. Трябва да ги понауча туй-онуй – разкърши рамене бизнесменът Горун Кочев, след което разпери театрално ръце: – Говорят, че държавата била моя! Мафиот съм бил, викат, най-богат съм бил, не знам си какво! Ами, моля, да станат и те най-богати, бе! Стига да им дам. Ще им дам, разбира се. Един в зъбите ще им дам – стана от стола и започна да се разхожда с ръце зад гърба. – Наркотици съм бил продавал, оръжие съм бил продавал, жени, не знам си какво… Ще продавам! За мен няма срамен бизнес. Ама редно ли било? Редно е, щом носи пари. С тия пари аз бедните храня. Църкви, манастири, попове, попадии на мен чакат! Национално богатство съм аз! – продължаваше да крачи напред-назад Кочев. – Панагюрско съкровище съм! – почука се с пръст в гърдите. – Ако още не са го разбрали, един ден ще го разберат – спря да се разхожда, хвана звънеца за дръжката и го размаха с всичка сила. – Донесете ми пурите! – кресна на замръзналата от страх прислуга.

Донесоха кутия с пури и дълбок пепелник, той взе една и почна да я мирише, като разхождаше бавно носа си от единия й край до другия, успокоявайки се от аромата. Поднесоха му снопче разпалени дървени клечки, смукна няколко пъти, задържа дима в устата, наслади се на вкуса с примижали очи и шумно го издуха  към тавана.

– Варвари й трябват на Европа, варвари! Малко да я изнасилят. Да й вкарат малко енергия в задника. Че иначе хептен ще заспи – отново смукна и издуха дима със свистене.

–Е, какво? Мафия ли съм? Искаш ли да ме видиш обесен? Искаш ли?

– Не искам – излъга Айлин.

– Лъжеш! Лъжеш ли? 

– Не лъжа. 

– Запомни едно от мен, скъпа – тук всички мечтаят да са мафия. Всички мечтаят за пари и власт. Само че някои като мен го могат, други не …

(Харесвам този роман и се надявам един ден да го видя отпечатан в  милионен тираж. За радост на всички прохождащи и вече утвърдени бизнесмени, търговци на оръжие, кредитни милионери, собственици на публични домове, медийни магнати, спонсори на българската книжовност, капо ди тути капи-та и придворните им мушмороци.)

НЕЩО, което трябва да бъде изговаряно при всяко откриване на заседание на Народното събрание;

НЕЩО, което трябва да е на първо място в предизборните платформи на политическите партии;

НЕЩО, което депутатите трябва да си повтарят и насън;

НЕЩО, което всеки българин трябва да си го запише с големи букви на челото;

НЕЩО, без което не можем да имаме демократично настояще и бъдеще…

А то е признанието, че сме болни от неизлекувано минало и ако не се излекуваме сами (или някой не ни излекува), от страната ни ще остане едно съмнително петно на картата.

________________________

„Защо да дразним народа, защо да си припомняме това, което вече е минало? Минало? Какво е минало? Нима може да мине това, което не само не сме се опитвали да изкореним и да лекуваме, но това, което дори се страхуваме да назовем… То и не си отива, и никога няма да си отиде, и не може да си отиде, докато не признаем, че сме болни… Тъкмo това не правим.” Л.Толстой

Попадам за пореден път на глупавото клише, че добрата книга е продадената книга. Кой я е купил и по какви причини я е купил? За лесен подарък? За да е в тон с модата? Или защото авторът е нашумял покрай фондация Х, която пък е „гъста” с корпорация У, а корпорация У е ортак с концерна Z?

А може би защото качествата на книгата чудесно пасват на пазарната и политическата конюнктура?

Въпроси, които читателите рядко си задават. Още по-малко си ги задават т. нар. литературни експерти (със сандали и бели чорапи), а не го правят, защото не искат на баир лозе.

Колко са компетентните, естетически и нравствено грамотни рецензенти/членове на журита, които основателно ще препоръчат или отхвърлят дадена творба? Нищожно малко. Но останалите, видите ли, били преподаватели по литература! Били водили курс по творческо писане!

Да го кажем така: литературен талант от преподаване и водене на курсове по творческо писане не се придобива. Показно самочувствие – да, не и талант.

И тъй: добрата книга била продадената книга. Добрата книга е даровито написаната книга. А тя никога не се е разбирала с конюнктурата на пазара. Още по-малко с конюнктурата на експертите със сандали и бели чорапи.

Возил ме е десетина пъти до летището в София и не ме е удрял в сметката. Единственият таксиметров шофьор на тази географска ширина, който ми е връщал ресто до стотинка!

С висше образование, в колата му мирише на хубаво, спретнат, не слуша чалга. Винаги, когато сме разговаряли, ме е впечатлявал със своите точни и нестандартни оценки за България и българите.

„(…) За да живне тази хубава земя, която от Господ ни е дадена, за да се посъвземе от мърсотията, българите трябва да се махнат. Други хора трябва да дойдат – швейцарци, норвежци, африканци, може и аборигени от Австралия.

Българите пречат на България! Може и да съм краен, че мисля така, но ти ми кажи: това, което българите направиха с държавата си, не е ли крайност?

Комунизмът ни бил виновен. Че е виновен, виновен е, но кой го търпя този комунизъм толкова години? Кой продължава да го търпи? Не е ли българинът?

Управлявали ни агенти. Ще ни управляват, защото сме им позволили да ни управляват. Защото ни харесва да ни управляват. Българинът обича агентите, защото си е агент по душа. Дай му на българина да слухти и да донася. За съседа. За колегата. Сетне сяда с тях да си пие ракията.

Ти само им виж физиономиите и повече не питай! Разходи се по улиците, влез в ресторантите, в парламента. Сложил връзка и бяла риза, обаче мяза на кратуна. Кратуни с вратовръзки! А ние сме ги избрали да ни управляват. Избрали сме ги, защото сме същите кратуни.

Каква интелигенция? Чул ли си наскоро някой български художник, писател, професор да е бил наскоро в затвора? За идея някаква да е влязъл, за кауза. Или защото е ударил шамар на простия си началник. Не си, нали? И няма да чуеш. Защото това са страхливци, на които им дай да говорят глупости по телевизора. Защото тия, дето ги канят, са същите.

Дали служа на някого? Служа на себе си. На себе си, на жена си и на детето. Но не на държавата. Защото държава няма.”

(със съкращения)

Изумителни са такива думи от устата на един български таксиджия. Но както споменах по-горе, той е онзи, който връща ресто до стотинка. Който не слуша чалга. И в колата му мирише хубаво. 

ДОБРЕ Е човек да знае нещо, 
още по-добре е да не знае нищо. 
В незнаенето на нищо е скрита тайната 
на знаенето на всичко.

ДОБРЕ Е човек да има нещо. 
Още по-добре е човек да няма нищо. 
В нямането на нищо е скрита тайната 
на имането на всичко.

ХУДОЖНИКЪТ (към журналистката, дошла в килията му за интервю)

(…) Търпелив е Господ, госпожице, много е търпелив, но напоследък взе да му писва. Качихме му се на главата. Глупост след глупост правим, сакатлък след сакатлък. Той непрекъснато праща сигнали, че прекаляваме с нашите мискинлъци, но кой да го чуе. Ние чуваме само себе си: кого да окрадем, на кого да подлеем вода, с кого да се заядем. Е, щом е така, юроди неразумни, ето ви едно наводнение, казва Господ. Ето ви едно земетресение, за да се вразумите. Ето ви малко болести, ето ви и малко пожари. Но ние пак не се вразумяваме и продължаваме: яж, пий, купувай, мрази, кради, убивай, усвоявай… Юруш на маслините!

Да, ама маслините вече са на привършване. Изплюскахме ги ние маслините, а на тяхно място не засадихме нищо. Затова отсега нататък ще си ядем ушите.

Преправихме природата по наш вкус. Както на нас ни изнася. Извиваме я, мачкаме я, горим я, тровим я. Пет пари не даваме, че горката тя изпитва болка и страда. На нас да ни е добре.

Изядохме я, изпихме я, изстискахме я докрай и вече почнахме взаимно да се ядем – виж го онзи канибал от Маями. В двайсет и първи век да схрускаш ти жив човек насред пътя, как ти се струва?

Това не може да продължава вечно и този, който ни създаде, той и ще ни вразуми. Помислихме се за по-умни и по-хитри от него, но накрая сметката ще ни излезе крива.

Искаме, искаме, искаме, само искаме! И колкото повече искаме, толкова повече се отдалечаваме от Господа.

Той ни е дал всичко, но кой да го види. Дал ни е планини и езера, дал ни е птици и зелена трева, храна и вода ни е дал, въздух ни е дал, слънце, за да си набавим ерегия, но на нас не ни стига слънцето и бърникаме в земята, за да теглим нефт и газ. Изтеглихме най-накрая: дявола за опашката.

Добре е, че си ми дошла на гости, интервю да вземеш. Вие, журналистите и писателите, трябва по-често да идвате в затвора, че и да пооставате за година-две. Тъй и главите ви ще се избистрят, и писането ви ще се подобри. …

Вчера Кремъл свали българското правителството, но това е началото. Първи рунд. Едно от многото досегашни начала. Един от многото първи рундове. Предстоят следващи, докато умните и красивите не разберат, че само с ум и красота не се прави европейска държава. Трябва и здрав бастун от твърдо дърво, за всеки лумпен в тази страна.

„Обещаваме, че ние ще продължим и един ден ще имаме една нормална европейска държава, без задкулисие и без мафия.” (К. Петков)

Да видим!

п.п. Подготвяме видео за случилите се събития.

photo by v-t

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5/

ЖУРНАЛИСТКАТА:

Защото ние сме тъпи, че сме им позволили да ни станат началници. От всички държави наоколо сигурно имаме най-голям брой тъпи началници на квадратен километър. Ще го кажа така: какъвто ни е брутният вътрешен продукт и каквито са ни обществените тоалетни, такива са ни шефовете, такива са ни и медиите.

Кажи ми, нормално ли е журналистите да приличат на бандити, а бандитите да приличат на журналисти? Разполагам с данни, че деветдесет процента от колегите ми получават оргазъм, когато отразяват убийства, тежки катастрофи и изнасилвания. Ако през деня не се е случила нито една кървава драма, изпадат в тежка депресия.

Обичам си професията, с докторантура в чужбина съм, можех да остана, но се върнах, за да отдам на родината своите знания и младост. Голяма глупост! Оказа се, че тя изобщо не се интересува от моята младост, още по-малко я интересуват знанията ми. Родината я интересува аз да не знам нищо, защото колкото по не знаеш нищо, толкова по ставаш за всичко.

Българите само искаме. И като не ни дадат, си открадваме. Ако няма откъде да откраднем, ставаме министри или депутати. Освен това сме специалисти. От всичко разбираме, за всичко съвети даваме. Учим другите, само себе си не искаме да поучим.  

Подлагаме на съмнение всичко, но не и собственото си невежество.

Вдъхновяват ни обири на банкомати, източването на фондове, автомобилът на някоя дебилна мутра и охраната на друга.

С блеснали очи разказваме как някакъв парламентарен малоумник дал тлъста пачка да му пеят на масата. Искаме и ние така: да ни пеят на масата, да ядем сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я поливаме с шампанско за 300 евро бутилката…

И като си идем на село по празниците, да се тупаме в гърдите, да се тупаме…

(Из пиесата „Куци ангели”, в книгата „Куци ангели”)

(Интервю)

– Слушай добре, защото друг път може да не съм в настроение за интервюта. Ето какво ще ти кажа: полиция, прокуратура, партии, медии и прочие – там са се завряли едни от най-големите нехранимайковци на държавата. Тях трябва някой яко да ги разтръска и чак сетне да се занимава с обикновените крадци и гангстери.

Затворите ни са пълни с кокошкари, предимно цигани и тук-таме някой педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор. Нито един партиен началник… Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи:

ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ ЗАТВОР БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ!

Или:

ВОДЕЩ НА ПРЕДАВАНЕ, ТИКНАТ В КАУША ЗА РАЗВРАЩАВАНЕ НА НАЦИЯТА!

Или:

ШЕФ НА ОБЩЕСТВЕНА МЕДИЯ И ДОВЕРЕНО ЛИЦЕ НА МАФИЯТА, С ПОВДИГНАТО ОБВИНЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА!

Ако някой иска да бори престъпността в България, да тръгне отгоре, от големите мошеници, без да пресмята кой на кого бил роднина. И да слиза надолу.

Хич да не се изненадват ония от Европейския съюз, че сме били шарлатанско племе; с тяхна помощ сме такива. На тях им е изгодно да сме такива. Обаче им дойде нанагорно. Хванаха се за главата: леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме. Хак да ви е, копелета!

Вземи напиши един сценарий за филм и ме тури за консултант. Ама в Холивуд, не тук.

Хайде сега аз да тръгвам, пък друг път като имам повече време, пак ще си говорим.

(със съкращения)

ВЧЕРА, НА 24 МАЙ, отново си приказвахме с приятели за просвещението. И по-специално за това, кой е истински поет и дали поетите спадат към просветителите и книжовниците. „Естествено че спадат, нали боравят с думи и пишат книги!” – съгласихме се колективно. После всеки се изказа самостоятелно. Дойде моят ред.

Вижте – започнах аз – и повторих почти буквално тезата си от предишния 24 май. – Първо, истинският поет трябва да говори така, че никой да не схваща приказките му. Нещо повече, самият той да не е съвсем наясно какво иска да каже. В противен случай ще го сметнат за най-обикновен човек, на когото всичко му се разбира и следователно не заслужава да му се обръща внимание.

Истинският поет, продължих, в никакъв случай не трябва да се усмихва пред хора. Never! Устните му трябва да са стиснати, скулите изопнати, погледът – трансцендентен, вперен в нищото.

Истинският поет трябва да изглежда сложен и загадъчен, преселник от друга планета сякаш. Колкото по-загадъчен – толкова по-истински.

Истинският поет е добре да носи завързано на врата шалче (през всички сезони) и преметната през рамо торба с книги (през всички сезони). Дори и да не му се носи.

Истинският поет трябва да чете собствените си творения с изражение на недохранен индийски йога и задължително да е на няколко водки с бира. …

Компанията ни се раздели с уговорка, че на следващия 24 май ще говорим за това как трябва да изглежда един истински председател на жури за поезия. (Отсега изникват в съзнанието ми неколцина журиращи абонати!)

1991

Война в Персийския залив. Мини, снаряди, куршуми, ракети… Убити, ранени, осакатени – въоръжени и невъоръжени, невинни и виновни. Войната не подбира.

Започнал творческия си път извън България, Евгени Андреев-Неньо иска да създаде ангели от гилзите на противотанкови снаряди. И ги създава. Артикули на злото стават произведения на изкуството.

“В една безсънна нощ през януари 1991 година човечеството беше нащрек ще започне ли войната в Ирак или не. Тя започна. На другия ден потърсих гилза. Реших да преобразувам предназначението на снарядите и да покажа, че от тях може да се роди изкуство, което да носи мир и красота”. (Из интервю)

2022

Война в Украйна. Убити, ранени, осакатени – невинни и виновни, въоръжени и невъоръжени. Натрапчива повтаряемост на човешката лудост.

Ангелите на Неньо не можаха да запазят хората от ужасите на войната. Но съм сигурен, че днес той щеше да създаде нови ангели, от нови гилзи и отново да се надява на силата им да обуздават демоните людски.

________________________

ЕВГЕНИ АНДРЕЕВ (1963-2006)  През 1984 година завършва Кралската художествена академия по изящни изкуство в Осло, Норвегия – специалност живопис. Негови творби са притежание на частни галерии в България, Англия, Германия, Норвегия, САЩ, Русия, Финландия, Холандия и Япония. Една от картините му е в колекцията на норвежкия крал Харалд V.

(Снимките са от сборника „Пътят на ЕВГЕНИ АНДРЕЕВ – Неньо”)

че се чувствам социалист. И не че се идентифицирах с някаква конкретна икономическа теория или концепция. С това исках само да споделя, че сърцето ми се намира отляво. Ставаше дума по-скоро за психична настройка, за някакво неконформистко състояние на духа, за неприязън към мошениците и интерес към “унизените и оскърбените”. Вече отдавна не говоря, че съм социалист. Не защото моето сърце си смени мястото, а защото тази дума – специално в нашия езиков контекст – по-скоро обърква, отколкото изразява нещо конкретно. …

Разбира се, също така никога не съм казвал или написал, че съм за капитализъм или че искам да го внедрявам у нас. Причината, поради която избягвам тази дума, е същата, както и при думата социализъм: капитализмът е разширена и профанизирана от марксистите идеологическа категория и аз не виждам защо трябва да я наследявам от тях.”

Вацлав Хавел

п.п. Този пасаж беше една от причините да преведа така наречената “президентска” книга на Хавел през далечната 1993 година. Бих го направил и днес, със същото удоволствие.

(Но някои гледаме към звездите)

Сам нарича себе си „средна ръка”, въпреки че помни времена, когато е правил и големи удари.

Смята бандитизма за професия като всички останали. Дали е почтена или не зависи от начина, по който я практикуваш. Може да си професор в университет и да си по-голям престъпник от онзи в затвора, осъден на доживот.

В родословното му дърво няма членове на ЦК на БКП, нито борци против фашизма и капитализма. Родителите му са обикновени хора – баща му е техник, дълго време работил на летище, майка му и до днес е счетоводителка в предприятие.

Отличен шахматист, можел е да стане знаменитост при подходящи условия. Не по-лош математик, известно време е учил ядрена енергетика, има завидни познания по компютри. Ако съжалява за нещо, то е, че не се е сетил навреме да отпраши за Силициевата долина. Там също имало бандити, но на друго ниво, щели да намерят общ език и да се потрудят за спасяването на планетата.

Досега никой не се е сетил да му даде куфарче. Те не даваха куфарчета на такива като мен. Трябваше да си човек от „наблюдаваните фамилии”, казва. Всъщност и той бил наблюдаван, но по други критерии – от кого купува и на кого продава злато и валута.

Виждали сме се инцидентно през последните години, но сега го потърсих съвсем умишлено. Имах конкретен повод – публикувано в пресата изказване на един прокурор, според когото българските мафиоти заемали доста високи места в йерархията на групите в Западна Европа, но той и останалите от Върховната касационна прокуратура щели да стигнат до корена на злото и да разкрият, кой пере скришом парите си в България.

Юнашко изказване, натопорчено. Не можах обаче да схвана бавноразвиваща се ли е тази прокуратура, че досега не е разбрала кои са перачите в България. И как по-точно смята да стигне до корена на злото. Затова реших да се допитам до моя човек; видял е немалко прокурори и съдии в живота си.

…

– Всичко знаят, но се правят на снощни. Нали са в същата игра. Полиция, прокуратура и съд – там са се завряли едни от най-големите нехранимайковци на държавата.

Тия трябва някой яко да ги раздрънка и чак сетне да се занимава с обикновените гангстери. Защото обикновените като видят, че на големите им падат главите, ще се позамислят. А иначе си викат, щом ония  муцуни в прокуратурата и полицията се гушат безнаказано, аз да не съм по-прост.

Там е истинската престъпност – на върха: полиция, прокуратура и прочие. Резни им сметанките и ще видиш как държавата ще се нормализира. В Норвегия също има лоши момчета, но са под контрол и си знаят мястото.

Борис Велчев да вземе да се самосезира и да подкара цялата тая гнилоч към затвора – съдии, прокурори и полицаи. Истинската мафия. И себе си най-отпред.

Затворите са пълни с цигани-кокошкари и тук-таме някой педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор.

Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи: ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ, БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ!

Малките бандити се учат от големите бандити. В България големите бандити са във властта. А кой стои зад тях вече е друга работа – там са брюкселските тупалки с бели якички. Дали става дума за световна конспирация? Естествено! Както и за световни кинти. Нашите ганьовци са също част от тази конспирация. Без значение леви ли са, десни ли са.

Гледам във вестника някакъв шкембест фатмак извил зад гърба ръката на една жена. Тя му стига до половината, обаче оня направил физиономия, сякаш е хванал Ал Капоне. Що не дойде да извие моята? Обаче са страхливци, повечето. Те затова са на работа в полицията. У нас на когото не му стиска да е бандит, става полицай. Така хем си взима държавна заплата, хем прибира комисион от дилърите и сутеньорите.

Най-мърлявата и неефективна полиция е нашата. Факт. Обиколил съм Европа няколко пъти, като тукашната полиция никъде не видях.  Това трябва специална мая, за да замесиш такова чудо. Омотали са се на кълбо от най-смотания сержант до генерала.  Вътре в далаверата са топтан. Който отказва да участва, бият му шута и вън. „Серпико” с Ал Пачино гледал ли си? Умножи го по сто и ето ти я ситуацията тук.

Ако някой иска да бори престъпността в България, нека тръгне отгоре, от големите крадци и мошеници – прокурори, съдии, полицаи. Да започне наказателни производства без оглед на това, кой на кого бил роднина. И постепенно да слиза надолу.

Тогава и моята работа ще се улесни. Защото сега, ако щеш вярвай, много ми е трудно. Разбирай го така: има бандити и бандити. За да си истински бандит трябва да имаш ум, сърце и морал. Да спазваш правила. Да уважаваш родителите си и да не се заиграваш с ченгета – това не съм го измислил аз. А иначе с два грама акъл и сърце на мишка, освен за милиционер, за друго не ставаш.

Еди-кой си имал медийна империя, защото от малък бил дете-чудо, вундеркиндче бил. Тия иди да ги разправяш на Барозу, не на мен. Абе, кажи си, така и така, обслужвам едни хора и те ми се отплащат. Бъди мъж. Бъди истински бандит. Но това не са мъже. Това са селски потурковци с претенции.

Хич да не се изненадват тия от Европейския съюз, че сме били крадливо племе; с тяхна помощ сме такива. Изгодно им е да сме такива, ако беше обратното, щяха да ни окупират и да ни превъзпитат. Сега обаче и на тях им дойде нанагорно.  Хванаха се за главата: „леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме”. Хак да ви e, лицемери!

Имам оръжие, за да защитавам имота и живота си, като се наложи. Иначе кой да се погрижи за мен. Човек обаче не съм убивал.

Всички сме в батака. Само че някои гледаме към звездите. Това е.