Newmedia21.eu

Проф. д-р Маргарита Пешева

Тази книга действително е медийна сензация. Това е първата автобиография, която подробно и в хронологичен ред разказва за творческите постижения на малкия екран на един от най-добрите телевизионни продуценти у нас – Магърдич Халваджиян[1]. Неговият телевизионен подпис носят дълга поредица от игрални и документални тв филми, тв клипове, риалити формати, музикално-развлекателни предавания, които цели три десетилетия формират художествения вкус и телевизионните нагласи на българския зрител.

Книгата е изповедна, тя е написана с ерудиция, познания и гореща емоция. Литературната обработка е на Влади Априлов, и тя заслужава много висока оценка. Разказът е съдържателно сгъстен и пределно честен – за постиженията, успехите и провалите, своите и чуждите. За приятелствата, споделеното щастие, предателствата, неизбежните разочарования. За онзи невидим за зрителя медиен контекст, от който най-често в телевизията зависят стойността и качеството на развлекателните шоу програми.

Книгата разказва за работата в телевизията без маска и грим, без да скрива големите предизвикателства, пред които се изправя всеки тв продуцент у нас. В известен смисъл, тя е същински учебник по телевизионен маркетинг и мениджмънт, разказан от първо лице от един много успешен тв продуцент, чието медийно портфолио несъмнено е повод за професионална гордост – у нас и по света.

Това е силен емоционален разказ за трудното изкачване на телевизионния връх, което е възможно, само ако имаш задълбочени медийни познания, вяра в творческите си възможности,професионален екип от съмишленици, с който еднакво споделяте творчески идеи и добри телевизионни практики, и не преставате заедно да вярвате в успеха. Да сте убедени, че в телевизионния свят всъщност няма невъзможни неща.

„БЕЗ  РЕКЛАМИ”

Това е водещото послание на тази автобиография, изведено в нейното подзаглавие. За просветения читател това означава – без излишни паузи, рекламни слогани и напудрени медийни послания. Без лицемерие, фалш и „преобличане” на фактите, събитията, героите. Без гримиране и прикриване на истината – за различните предавания, тяхното медийно качество, което винаги е променлива величина. Без накъсване на тв разказ от неизбежните реклами, които осигуряват нужното финансиране на предаванията, макар това да е за сметка на известно пресищане и отегчение на зрителя. Разказът е сгъстен като съдържание и емоция, той фокусира вниманието на читателя върху най-главното – развлекателните предавания в телевизионните програми през годините. Рекламите тук са напълно излишни. Всъщност, това е книга за изградения телевизионен свят в

ПАМЕТТА НА ДУМИТЕ

Те говорят за раждането на тв сюжети, герои и картини, музика и действия на малкия екран, които неизбежно отлитат от всекидневието на зрителя след края на всяко предаване. Думи, които предлагат на читателя разказ за изтичащото телевизионно време, за истинското професионално качество на отделните предавания, журналистически практики и актьорски умения, които на малкия екран за жалост имат мимолетен живот, те бързо потъват в „мокрия пясък” на телевизионното минало след края на своето излъчване.Прочети повече >>

Петър Велчев

Темата за Левски е не само централна за нашата историческа наука, но също така е и есенциална, защото е много силно свързана с нашето злополучно време. Казва се обикновено, че Левски живее във всяко българско сърце. Това е вярно, но трябва да добавим веднага: както никой друг български деец. В това отношение той надминава и Христо Ботев, който интересува предимно литераторите, които пък от своя страна не се научиха поне да рецитират правилно  стихотворението „Обесването на Васил Левски“.

Историографията за Левски е огромна. Тя възлиза, примерно казано, на около един век или малко повече, без да броим Захарий Стоянов, който има заслугата по-скоро да събере това, което е могъл. Не всичко у негово е достоверно, но сега не искам да говоря за Летописеца. Той не е толкова историк, колкото белетрист. Тоест, използва и въображението си, използва измислици.  Повратна точка в познанието ни за Лески дойде през 1973 г. с книгата на Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят“. Разбира се, без да подценявам направеното от големи наши историци отпреди 1944-та и след 1944-та, които оцениха редица отделни аспекти от живота и делото на Апостола. След това той я издаде в  разширен вид няколко години по-късно, още приживе. Николай Генчев  живея малко и изгоря като натура, като един много пламенен историк, каквито ние имаме много малко. Може би и пък историята е за по-спокойни хора, за хора, които  изчакват мъдро и се ослушват накъде духа вятърът. Такова нещо пред него нямаше. Николай Генчев говори за Левски в книгите си за Възраждането и на много други места. Въобще Левски му беше любима тема и той му беше предан по един особен начин. Носеше в портфейла си една къдрица от косите на Левски, която му беше дадена от племенника на Апостола, сестриния внук  Бочо Загорски.

Напоследък излязоха доста книги за Левски от именити историци. Няма да им казвам имената, защото те не прибавяха нищо особено към това, което направи Николай Генчев. Затова пък са по всички телевизии. Особено от двама души, единият от София, другият  от Велико Търново. Едно и също говорят.

На фона на тази не особено радостна картина, книгата на професор Ивайло Христов „Васил Левски. Драмата на избора“[*] (2023) се отличава със забележителни качества. Тя фактически може да бъде разглеждана като втори том, като продължение на първата – „Публичният образ на Левски“, която излезе преди шест години. Фигура като Лески заслужава един двутомник, може би дори и тритомник, макар че в областта на чистата биография, аз не вярвам да се прибави кой знае колко към казаното от Димитър Страшимиров и Иван Унджиев. Сега напоследък се занимават с  какви ли не глупости. Например: дали дата на раждането е тази или не е тази. Като че ли това има някакво значение? Също така, въпросът за гроба на Лески едва ли е толкова важен,  след като той самия е казал, че ще остане непогребан. След като е ясно, че скелет номер 95 е изгубен. Николай Хайтов беше предложил нещо много простичко. Да се сложи надпис на църквата „Света Петка Самарджийска“, че по народно предание, тук евентуално се намира гробът на Левски. Тоест едно евентуално място, а не реално. Ако скелетът беше опазен, той ще бъде със  100% сигурност идентифициран с помощта на така наречената ДНК-проба, която е в косите на Левски, които са запазени. Първо са предадени на Eтнографския музей преди 1944 г. Хайтов щеше да постъпи много по-добре, ако беше написал собствена книга за Левски, което беше негова мечта. Отколкото да се занимава множество години с въпроса за гроба на Левски, да участва в безплодни дискусии, да спори с БАН, а с БАН не се спори, не защото е толкова велико учреждение, а защото е институция. Казвам го това не за да го критикувам, а в негова памет.Прочети повече >>