!!!

Никога няма да осъзнаеш колко болки и сълзи останаха в мен. Тежки сълзи, недоизплакани, прозрачни като думите ти, стичащи се върху сърцето ми. Някой ден ще разбереш, че само с едно "Извинявай.", щеше да поканиш прошката на една маса с преданата ми обич и всеотдайността. Всичките ти думи пред любовта бяха мълчание и нямаха отзвук в истината. Гледаха в друга посока лъжливете ти очи, а страхът ти се преструваше, че ме обича...

Някай ден ще рабереш, че ме е имало. Ден, изсипал в косите ти белия цвят на снега, който ще тежи неразтопен върху съвестта на ледената ти душа.

Душа, която дори и някой ден "да разбере", никога няма да осъзнае...

Чаша море

Слънцето скочи в морето,
и удави се в стоплените му води,
луната хвръкна в небето,
и разпръсна сресаните си коси.

Пълнолика се издига, но немее,
позлатена като вино в празното небе,
но не след дълго изгревът ще се разлее,
с разрязани вени в дълбокото море.

Бяло и червено вино се изсипва,
всеки ден от бездънното небе,
изпивай деня си на малки глътки,
преди да се удави в някое море.

Нощта застъпва в небето,
рачупвайки прозрачните му синеви,
и парченца стъкла закапват в морето,
като опиянени от вино прашинки звезди.

Пълнят си хората чашите с блясък,
изгребан от водите на това море,
изпиват живота си, докато един детски крясък,
не придаде смисъл на забързаните часове.

Вино отлежало днес ще се разлива,
а утре винени ще са нечии очи,
в море от лъжи младостта ни ще се срива,
до последно ще се сменят слънца и луни...

Но никоя болка сърцето не плаши,
така както отброените до края дни,
кагато не вино ще пием от кристалните чаши,
собствените си, изтинали сълзи...

Животът

В открито море моят кораб беше винаги воден от сърцето ми. Моето сърце преговаряше с разума ми. След всеки спор пак моето сърце беше това, което вдигаше платната на кораба ми. Имах доверие в него и то ми остана вярно през всичките тези дълги години. Още от младостта си смятах живота като игра – да вземеш и да дадеш. И се хвърлях напред. Но всички игри имат правила, които трябва да се съблюдават и условия, които трябва да се преценяват. Направих договор с моята съвест – действай, без никога да съжаляваш, реагирай, без никога да имаш угризения на съвестта! Питате дали съм допускала грешки? Разбира се, че да! Да се греши е човешко, нали? Винаги пред моите налудничави идеи и авантюри аз поставях риска пред алтернативата. И винаги успявах. Хвърлях моите зарове и емоциите тръгваха. Бях страстен играч. Играта провокираше нови предизвикателства, както тореадорът възбужда бика. Това ми беше необходимо, за да плувам в океана на живота. Забавлявах се да предизвиквам съдбата. Беше необходимост да се премествам, да сменям условията, да пътувам към непознати земи, да опознавам други светове, да се доближавам до други раси, да научавам други езици, да изследвам миналото и настоящето. Така утолявах жаждата си за открития и получавах удовлетворение от преодоляването на препятствия. Чрез собствените си усилия успявах да се адаптирам и да оцелявам. И да живея! А-а, животът! Обичам живота! Прегръщам го и го възхвалявам! Изкачвах най-високите планини, за да докосвам небето с върха на пръстите си. Възхищавах се на приказни пейзажи. Спусках се в низините, за да обработвам земята. Ровех с ръце топлата пръст, за да произведа най- деликатните зеленчуци, които майка земя можеше да роди. Катерех се по ябълкови и маслинени дървета, за да откъсна плодовете им. По време на гроздобера, в края на нощите, обичах да посрещам зората. Сърцето ми пееше. Сърцето ми беше пълно с емоции. Оставах неподвижна и безмълвна пред красотата на залеза и златната диря в морето. В такива магични моменти, със затаен дъх наблюдавах това огромно огнено кълбо, което се разливаше като разтопено злато в безкрая на вълните, далече на хоризонта... Животът! Най-хубавият подарък на човека. Имаме капацитет да мислим, да се изразяваме, да си представяме, да създаваме, да запомняме. Имаме удоволствието да усещаме аромата на цветята. Можем да чуваме гласовете на гората, да усещаме мириса на влагата, която остава след дъжда, да се наслаждаваме на меда на пчелите...

Светлината в една статуя

Хладнината на нощта прокарваше ледените си пръсти по тялото й, забивайки нежно тъмно-сините си нокти в иначе топлата й плът.Небето глъхнеше,стонът й потъваше нечут дълбоко в мислите й.Мистериозният облик на луната не спираше да я преследва.Той хвърляше зад тила й сянка на леко-приведена от безсилие и болка жена...
През очите можех да вляза в един свят,напълно различен от този.Това бе нейният свят,домът й,мястото в което се бе съхранило единствената топлина в тази осиротяла и бездарна нощт.Душата й живееше в един от ъгълите на най-скритата й стая.От време на време надникваше през очите й, след това отново спускаше натежалите от прах завеси на иначе широкият й мироглед,прозорецът на нейният дом.Вратата на този дом все още беше леко-открехната, сякаш в очакване на желаното присъствие.През прага и се протягаше крехка, прозрачна светлина, която осветяваше само малка част от заплетените й като мисли коси, мисли на моментното й душевно състояние...
Тя не спираше да чувства, въпреки че устните й лепнеха безлюдни...
Върху скованото й от студ лице, бяха засъхнали недовършените пътища на горещите й сълзи.
Малко по малко започваше да се превръща в статуя на тъгата, зад която висеше забулената в черна коприна още по-студена луна.
В следващите,застанали на перифирията на очите й,сълзи се отразяваше целият звезден небесвод.Когато плачеше-звезденият блясък се разтичаше като безцветно злато и следваше начертаните от грима й следи...
Вече не усещаше ръцети си, студът не плашеше тялото й.Тя просто дишаше, вглъбена в болката си.Само спомена за него сега движеше съзнанието й..
Застанала там, в сянката на нощта, търсеше спасение.
Останала там-в предано чакане на любовта беше забравила безцението на времето.
Там остана-в очакване на изгрева над душевните й върхове и с надеждата, че "все някой ден", "НЯКОЙ" ще се вгледа в тези горещи очи, и отварайки широко вратата към душата й, ще внесе утрина светлина в тази безкрайно дълга тишина, за да се усветят мислите й...и те най-накрая да бъдат прочетени и разбрани...