сряда, 28 ноември 2012 г.

Открито писмо


                                                                            


                                                     До
                    Г-н Бойко Борисов – министър председател
                    Г-н Вежди Рашидов – министър на културата
                    Г-н Симеон Дянков – министър на финасите                           
                                                                           
                 ОТКРИТО ПИСМО
 От Рада Александрова – обикновен български писател
 
БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!


Уважаеми господа, започвам с тази призивна молитва, към която моля и вие да се присъедините не само на думи, а с разумни и последователни действия, каквито изискват тежкия момент и състоянието на страната. Пиша тези прости български думи на 11 май, денят на светите братя равноапостоли Кирил и Методий. И съм сигурна, че под тях биха се подписали хиляди мои сънародници, защото мислят и чувстват същото, което доверявам на вас. Господа, при всички катаклизми, които преживя страната ни през последните двайсет години, тя никога не е била тъй ясно изправяна пред опасността да изчезне от картата на света. Не, думите ми не са пресилени и паникьорски, защото съзирам безрадостната картина на нашето бъдеще. Какво значи, уважаеми господа, едно тяло без душа? Какво значи една България без своята самобитна култура, с която е известна по света и без науката си, дала на човечеството толкова умове и открития! Нима е трудно да се види, че след смерча, който е надвиснал над българските театри, оперни и симфонични дружества територията на страната ще остане обездушена, мъртва, господа, защото духът прави животът! Че в пустеещите сгради ще се шири чалгата, хазарта и др.п. Не са ли пред очите ни тревясалите и пустеещи плодородни български поля след  хаотични, необмислени и вредни действия на български управници преди години! Г-н Рашидов, моля, престанете да пресмятате в медийното пространство “огромния” брой културни институти , “огромното” количество артисти, музиканти и певци, за които “данъкоплатците” работели. Противопоставянето на една социална група на останалите е маниер от други времена и други водачи, заради които човечеството загуби милиони невинни. Моля, г-н Рашидов, обърнете се към една реална реформа в поверения ви участък, ПАЗЕТЕ ХОРАТА СИ и ценете таланта! В този момент България няма нужда от Лувъри и гробищни огради, тя е длъжна да запази творческия си капацитет, за да я има! Има още нещо, което струва ми се, игнорирате, господа. Традицията. Ако страната в този безуспешен преход въпреки всичко, въпреки ред държавни недомислия е съумяла да съхрани  свои културни гнезда из територията си, това не ви ли говори от само себе си! Не ви ли трогва и стресва, че млади артисти, музиканти, учени живеят и работят години наред със заплащане не по-високо от 300 лв! От любов, всеотдайност и уважение към мисията си. Погледнете какво стана с нашите читалища след поредица т.н. реформи – те едва мъждукат между живота и смъртта. Нима вие ще сте следващите, които ще унищожат и остатъците от една национална българска черта – пиететът към културата и науката! И самите тях? Моля, г-н Рашидов, престанете да давате примери колко театри имало в Италия и др. държави. Това най-малко подхожда на министър на културата. Може ли някой да ми каже с какво ще се “облекчи” страната след като тези обучени тук с наши средства, високо интелигентни и квалифицирани млади хора я напуснат? И нима никой от вас не вижда тълпите от бъдещи емигранти наесен? БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ! С рестрикциите по отношение на науката и културата, г-н Дянков, вие реално обезкръвявате страната. Лишавате я от от най-доброто, което е родила и създала. Нима Вие, който боравите с цифри, смятате 500 лв. за огромна сума? Толкова получаваше досега един български професор. Искате тя да стане значително по-малка? Наемате ли се на вашата съвест да тежат закриването на толкова институти, университети, театрални училища, театри – животът на духа и ума на България! Намерете други пътища за запълване на финансовите дупки, г-н Дянков, моля ви! БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ! Г-н премиер, в този драматичен за нас момент ще си позволя да ви запитам : С какво сърце ще запеете на 24 май всебългарския химн: “Напред, науката е слънце.” ? Истинският химн на България, от който всяко сърце трепва! И всяка българска майка от столетия се е трепала, за да изучи децата си. Нима вие ще бъдете управлението, което ще посегне и на тази традиция?      
 Накрая искам да добавя, че посрещнах вашето правителство с надежда и не от злост и голо отрицание пиша тези редове. А от мъка. Моля да бъда извинена за моята емоционалност. Аз съм човек на възраст, за мен са скъпи талантливите, умни и способни деца на България. Бих искала те да останат тук и светът да им се радва от нашата страна, а не да ни идват на гости от всички краища на планетата. Надявам се, господа, на едни наистина реални и разумни реформи, които ще ни изведат на по-светъл път!   

Сърдечно ваша – Рада Александрова
11 май 2010 г. , София, България
**


Библейско


И аз видях и куция, и слепия,
и върху толкова лица - проказа.
Лежах в праха пред толкова величия,
че се уплаших: "Всичко ще намразя."
А пясъци прииждаха зловещи
и гаснеше окото на земята.
И скакалци във нивите отсреща
прегризваха надеждите на лятото.
И аз видях на мравките нозете
и костите на мъртвите дървета.
И сприята на ужаса ме смете,
и млъкна жалкият ми глас, проклетият.
И лястовица вдигна се високо.
И аз видях крило, над него - бездна.
Тояжката си слепият посочи.
А куцият ми подари протезите.


Част от моята книга "Луната, вятърът и любовта"


ВСИЧКО НА ПОКАЗ


             
Някои от нас си спомнят филма на Анджей Вайда “Всичко за продан”. Ето че ни дойде времето, когато кажи-речи всичко може да се продаде. От заменките до предизборните обещания, от боклука до местата в митниците и парламента. Голям алъш-вериш пада, ако и да е криза или може би точно поради това ще стане още по-як. По пътя си, който през цялото време приличаше на софийските тротоари - изпотрошени плочки, дупки, стърчащи железа, паркирани коли от всякакъв калибър, които те притискат с мощните си брони или те изхвърлят на платното, дето ще те завлекат други..., прощавайте, исках да кажа, че по този път съм видяла много купувачи, и продавачи, а най-вече самопредлагащи се търговци. И с болка трябва да призная, че те имаха успех. Е, не всички, някои се оттеглиха, други се покрусиха, но има жестоко силни екземпляри, които повече от половин столетие държат фронта. При всички режими, правителства и политически катаклизми. Може би това е някаква карма? Или награда свише? Кой знае. Но...пак се отвлякох. Думата ми е не за продаването, а за показването. В епохата на мощната реклама показването предхожда сделката. И ето, ние извадихме всичко на показ. Което е и което не е за показване. В началото на промяната по време на спектакъл една млада и всъщност талантлива актриса тъй си беше разтворила краката / опитвам се да не употребя другия глагол/ , че публиката от първите редове спокойно можеше да наблюдава вътрешните й органи. И  като стане дума за театър, все да попитам -  не се ли умориха нашите именити режисьори толкоз години вече с повод и без повод да демонстрират голите актьорски тела? Радват ни с  много хубави, млади, женски, пък и мъжки, има, разбира се, но този показ изглежда се превърна в твърде основно и безцелно средство.  И си спомням за мой близък актьор, беше на възраст, горкият, но, не, съблякоха го гол на сцената и туй то! Бях на един спектакъл и доколкото схванах пиесата разобличаваше старото и мухъла в лицето на Вазов, Ботев и разни там, музеи. Не ми беше удобно да си изляза, че пред мен седеше директора на театъра, но при една случайна среща попитах режисьора на представлението защо е съблякъл актьорите да правят гимнастически упражнения накрая. “Ами - рече ми той – не виждаш ли какви хубави тела имат!“ Преглътнах и нищо не успях да промълвя. Освен голотията в нашата постмодерна литература, а също и в киното се наблюдава истински пиетет към ... фекалиите. / Пак се опитвам да избегна автентичната дума./ Това минава за авангард. Бих могла да разбера вкуса на новите поколения към натурата, но да ми пробутват “изключителни” метафори от типа на “ Животът е л..но. “  не съм съгласна. Все пак, двайсет и първи век сме! След настъпилата поголовно сексуална революция десетки или дори стотици поети се юрнаха да “обогатяват” българския език. Съществуват сборници, които не бива да попадат в ръцете на подрастващите, а нормалните възрастни, които не са любители на порноканалите биха ги захвърлили. Като пиша тези редове много ми се ще да не предизвиквам представата за баба-моралистка, аз харесвам свободата и еротиката, но ми се струва, че в нашето пространство се разпищоли /един модерен глагол/ слободията. Продължава билбордовото натрапване на голи и полуголи съблазнителки, някои от които явно се държат за оная работа.  
 А какво да кажем за телевизионните канали! Там всичко е на показ – и красотата на водещите, и агресията на някои телевизионери, и самоопианението им от властта над
простосмъртната публика, и говорните им дефекти, какво!, някои от тях просто не го владеят българския. Други сумтят, влачат и дъвчат думите или неправилно артикулират, а има и такива, които спокойно се изразяват на диалект. Безкрайните шоута, рекламирани безкрайно, унищожителните често реалити шоута като “ Биг Брадър” например изтезаващи простотията ни и натрапващи невероятна човешка простащина сигурно освен за показ служат и за напътствие? От тях излизат звезди, звезди, звезди...
Българите ако не друго, поне през вековете винаги са съхранявали чувството си за хумор, то ги е спасявало... Е, откъде се взеха тогава тези неописуемо слаби, смешни шоута, където познати и добри артисти се пулят, блещят, непременно навличат женски дрехи и перуки, разказват древни вицове, където обикновено става дума за долната част на човешкото тяло. То даже не е домашно, нито смешно, то е много тъжно театро. А сме имали такива сатирици! Но слава Богу, телевизията е филтър, който не пропуска да покаже лъжата, наглостта, арогантността и глупостта. И човечността също.
Тя, показността е дълга и широка. Един въпрос, който и други са го задавали, но и до днес не е получил отговор: Защо СЕМ не спря излъчванията на порноканалите, както ни бе обещано? Всяко дете след полунощ може да попадне на тези прекрасни гледки. Толкова ли е трудно, както е в други цивилизовани държави тези изпълнения да станат платени? Какво да говорим, когато години наред един педофил обитаваше Народното събрание и едва сега го изгониха.        
Но, моля, показността има и друга страна, бих я нарекла – оптимистична. Показаха ли се досиетата /някои/ ? – Показаха се. Показаха ли се далаверите на разни данъчни красавици? – Показаха се. А на Ал. Томов? – Ми, да! И т.н...Е, това е. Оптимистично все пак. Нали така? Туй население с един оптимизъм живее.    

вторник, 27 ноември 2012 г.

Капчук





Ние някъде
сме се загубили.
В коридорите 
сме се загубили, 
по трамваите, 
между годините, 
между капките 
в чаша вода.
Както ходехме, 
както си лягахме, 
както гледахме, 
както се любехме, 
ние някъде 
сме се загубили.
Ала знаем ли 
как и кога.
Ние сигурно 
сме се оставили 
в стая някаква, 
в тягостен час 
преди пет 
милиарда години 
като мокър 
забравен чадър.
Как е станало, 
как се е случило.
Как си ходим - 
ни котки, ни кучета 
по пътеките, 
по керемидите, 
между капките 
в чаша вода.
Със костюми 
и чанти със вестници, 
със прически 
и гладичко сресани, 
с най-различни 
поли и фамилии, 
а без себе си, 
просто без нас.
Ние някъде...
Ние никъде...
Ни...
е...


Част от "Луната, вятърът и любовта"



Полегати дъждове






Валяха полегати дъждове.
Ти прибираше косата ми във шепа.
Като камък бях изваяна от шепота.
А валяха полегати дъждове.




За да не излъжа, аз мълчах.
Даже подозирах, че си с мене.
Отговорих: Не, не е студено.
А валяха полегати дъждове.




Спомням си - внезапно ожаднях.
Камък жаден има ли - не зная.
В тъмнината пихме дълго чая.
А валяха полегати дъждове.






Това заглавие на стихотворение и пиеса може би е знак за отминалото и преживяно, а също и за характер и начин на реакция. От друга страна забелязах, че метафорите и стиховете се променят с времето, натрупванията и погледите им придават друг оттенък, цвят, нюанс или аромат, а понякого и друго значение. Затова и заради още много неизвестни, но подозирани неща избрах "Полегати дъждове" за емблема, с която влизам колебливо и плахо сред голямата и страхотна банда на блогърите.
Дъждовете, снеговете, градушките, камъните и калта и т.н. природни и човешки нападения съставиха и енергизираха основната част от живота на пишещата тези думи от една страна, а от другата беше тя със своята младост и зрелост, със стоицизма и безсънието, тревогата и сълзите, кратките радости и усещане за дълбока, скрита правота и с реакциите си изразени в редове, страници и книги. Как стана и все още става това надявам се да прочетете и срещнете тук, в този блог. Ще ви предложа и ще ви занимая с моите пристрастия - стихове, статии, книги, автори, изкуство..., ще ви запозная с моите ядове и несъгласия в отминалите години и сега. Разчитам на вашето разбиране, приятелски поглед, надявам се и вярвам, че всичко премислено и преживяно драматично и искрено, ако е написано добре има и оставя своя смисъл, своето продължение за мен и за вас в подарените идващи дни.