СТАРИЯТ КЛОН

СТАРИЯТ КЛОН

 На Деян

Преди разклона  по пътя към парка има едно училище. Открай време вечер по поляните се събират дечурлига на групички и хвърлят клони, съчки  и каквото  им попадне по минаващите коли. На няколко пъти пожарна и полиция се опитваха да ги разгонят, но без файда. В Англия няма бригади нито лагери и през лятото дечурлигата скучаят.Три годинипот живота ми минаха в това училище. По време на изпитите  играех ролята  на квестор на децата, а вечер – учех възрастни англичани на български. Но с времето  модата на евтините български имоти  отшумя. Пазарът се насочи към Албания иЧерна гора и учители по български  спряха да  се търсят. Не ме викат и за квестор. Явили  са се други мераклии, дето за пет лири на час не просто ходят из редиците и се усмихват като мен на преписвачите, ами направо ги гонят. За всеки изгонен надницата се завишава с петдесет пенса.

 ...Започнах да преподавам  на чужденците от немай къде. Работа в Англия за емигранти   трудно се намира. Един ден прочетох във вестника, че в училището до разклона  търсят учител по български  и по разни други предмети като шев и кройка, градинарство, език на тялото и прочие ,  и – кандидатствах. Други българи в нашето село-град сигурно  тогава е нямало , или пък ако е имало – не ги е интересувала такава длъжност. Приеха ме веднага и на първи септември вечерта се явих в училището. Разписах се в тетрадката, попитах коя е стаяата ми и отидох да си подредя учебните материали. Казали ми бяха, че ще имам „петима клиенти“, та за всеки бях направила по един свитък – българската азбука и картата на България. Така се почна моята  „кариера“ на преподавател по български – сляп слепци да води. Докъм третата година  изучих моите „ученици“ да разпознават буквите и да четат и пишат елементарни думи. Един по-буден даже се заплесна да купува имот във Варна,за да продължи да практакува , а възрастната семейна двойка англичани, дето вече си  бяха   купили цял палат барабар с басейн някъде в Ловешкия балкан, се заеха  да издирват рецепти за български манджи. Научих ги  кога е националният ни празник и, че на 24-ти Май всяка година празнуваме деня на нашата писменост. За първи март задължително подарявах на всички по една мартеница и им разказвах за произхода на този празник. Кой знае как сега  си скубят косите горките  и съжаляват за  набързо купените  уж евтини имоти , а то строени-недостроени   зандани,  замислени да стават хотели . Но не ми беше за това думата.

...Вечерните класове приключваха в девет и половина и като се приберях, дълго не можех да  отърся от плещите  си преживяното  усилие  да преподавам . Да си учител значи и да си и добър актьор, а мен в това много не ме биваше.Виж,  Мерилин– учителката по език на тялото от съседната стая – пееше и играеше с учениците си и даже им носеше домашно приготвен пудинг. Аз се придържах към строгия академичен ред, поправях грешките с червено и възлагах домашна работа на моите питомци.

Минаха  години. Със спестените от даскалъка пари  тръгнах по  изпити и доста зор видях, докато  се върна към сегашната си профеския . Един ден в кабинета влезе старшата фармацевтка. Подаде ми няколко празни  болнични листа  и ме помоли да изпиша неообходимото лечение  за новоприетите пациенти. Сторих го и върнах  листовете на нейното бюро, та  да почне да прави заявките. Не щеш ли тя пак почука.

-          Много се извинявам, - каза, ама тук не е много ясно както сте написали четворката – четворка ли е или седмица?

Надебелих четворката и тъкмо да ѝ кажа довиждане, тя пак ми връща листа

-          А може ли и тук да поясните – това десетица ли е?

Погледнах я  и аха да кажа нещо напреки, в кабинета влезе един колега. Той е от българите – мохамедани, дето навремето са се изселили в Турция. Иначе е от Триград и с  него си говорим на български. Моите корени са  също е от Родопите и той е единственият земляк в Англия, когото познавам. Завършил е в Турция, а от няколко години се е  върнал  в България и сега даже прави аспирантура в Пловдивдския университет.

-          О! Ама на мен вече ми се скараха за това – провикна се той – ти не знаеш ли , че тук  по друг начин пишат цифрите?

 

-          Аман от  техните измишльотини! – възнегодувах начаса аз -  Не стига, че ми  смениха името  и от Анна ме периначиха на Хана за „по-кратко“  , не стига, че  пишат с лявата ръка и не знаят собствения си правопис, не стига, че от мерки и теглилики нищо не разбират и мигат като им кажеш   метър или  килограм, а сега  и с техни  изкилиферчени  четворки и единици искат да изографисат  света. Това прилича  бетер на потурчване. Аз  навремето съм учена да пиша четворката с ченгелче,  седмицата с байряче по средата, а единицата – с човка. Така ни е преподав другарката Сандулова в нашето 126-то училище. Колко бой през пръстите е имало ако някое ченгелче не е изписано както  подобава...

Аптекарката слушаше и мигаше изненадано, че си говорим на някакъв неразбираем  за нея език. Казах ѝ, че занапред  ще пиша и с цифри, и с думи, за да не възникват недоразумения. Малко повече писане нямаше да ми навреди, поне щях да съхраня българските ченгелчета и байрячета.  Тя остана  слно впечатлена, а аз - от доволна предоволна. На вратата се извърна и ме попита дали ще имам против да уча и други новодошли колеги „от Континента“ как да пишат „правилно“ единицата, седмицата и четворката.

Сетих се  за тази случка  оня ден като разреждах багажа. От една стара тетрадка със стихотворения, дето съм си донесла  от България за спомен, прошумоля свитък  тънки излиняли листа с машинописен текст върху тях. Писаното беше под индиго, а  ченгелчетата на  буквичките г и т бяха надупчили хартията.  Дядо* удряше много здраво върху клавишите – това няма да го забравя. Машината му – една стара „Адлер“ сега се съхранява в музея в Смолян, а всичките му творби, публикувани и издадени след смъртта му  от вуйчо**,  са подредени в специален  фонд в Държавния архив в Пловдив.

Върнах се вкъщи и намерих тоя свитък с излинелите листа: Погледнах текста и веднага разпознах текста – беше копие от Дядовото описание  на  нашето родословно дърво. Ще да е било писано в края на 80-тте, след като продадохме къщата в Чурен . Тогава скришом съм пъхнала един екземпляр да си имам за спомен в София, а от София ето го и тук сега :

* Петър Маринов  /1903-1998/- Родопски краевед, историк, учител и книжовник** Александър Петров Маринов – историк, бивш директор на Държавен Архив - Пловдив

 

„...Аз съм се родил в 1840-та на 4-ти март. Като съм станал на 6-7 години, захванала съм да следвам в училище и до 9-10-тата си година съм можел да науча тогавашните учебни – буквар, Октоих, Псалтир и Апостол и да писувам имена и цифри.

Потребно е да кажем, че тогава бе всичкото по гръчки – четиво,п исване и смятане. Ей! От тука нагоре няма какво да се учи, казваха учителите. Сега трябва да се учи език! Затова баща ми завежда ме на Ташюс /остров Тасос/  да се уча за терзия и гръчки език.Тука му е мястото да кажем, че в тогавашните времена, който не знаеше гръчки да говори не струваше за нищо. Три зими по 3-4 месеца нард ходих до Ташюс, най-после в 1864 като се ожених на 16-ти август, учителствувах  на година за 6 лири и колкото можех, шиех в училището. Аз рекох на жителите, че ще мога да уча децата и на български, който желае, защото аз и по-напред четях, пеех някои тропари в църквата, като си имах няколко словенски книжки – Чесослов, Светче и Апостол на простобългарски. И тъй ми донесоха буквар от Татар-Пазарджик, печатан в Белград на славянски език. За 1866 г. Имах надежда пак да ме условят за учител, но поп Манол каза:аз ще ви дам за учител мой Вочо за 300 гроша. И тъй останах празен, затова отидох в Правуща с читаклии да шия саилък. Като си дойдох, хванаха да ми казват нашите по-първи: Марине! Хай ще да теопопим да си имаме в новата църтва и поп. Това лято ще да я осветим и попът да си ни е готов. Ти биваш за поп, че знаеш и български, казват те. Бива – казах, но като няма в Пловдив владика? Те /първенците/ казваха: Ние не знаем, затова сам си помисли! Ние те искаме и обичаме да си ни поп. Пък от владишки и попски работи не разбираме. Тогава аз отивам в Рилския метох в Пловдивда питам архимандрита. Бива! И ми даде българска книга, да види как чета. После ми даде и гръцка, накара ме, та си записах името господин Марин, за което каза Много добре! А да ме изпита от Закон Божи, Вехти и Нови завет, граматика, география, история и подобни – нема за което. Ако хванеше да ме пита, не щях да мога да отговоря, че не бях учил, нито знаех. Денят бе 11 май- Свети Кирил и Методий и се празнувае много тържествено. После попита ме архимандритът Имаш ли свидетелство от селото? Нямам – казах. Аз съм дошъл само да питам, та ако има чалъм, тогава ще искам свидетелство. Той ми каза: Ако ти дадат свидетелство от селото и се подпишат повечето, даже и поп Манол, тогава бива, инак не бива.Тогава аз пращам дядо Вълча, който бе заедно с мене, а аз оставам тамо да чакам до дргия пазар, понеже ме бе и срам да дойда да кажа, че ще ставам поп. Дядо Вълчо като дошъл, казал за потребното и така се зарадвали и направили свидетелство. Донесе го баща ми – на гръцки подписали се мнозина и по Манол, но всичките подписи гръцки, за което се и почуди архимандритът и каза: Та всички ли са гърци в Чепеларе? Няма ли един българин? Аз казах: всички са българи, ала не знаят български да четат и пишат.После ми каза: Ти ако мислиш да четеш в църквата и по къщите гръцки, не бива да сипоп, но като разбрах, че знаеш и български, бива да станеш поп и колкото можеш да се трудиш – да въведете български да четете в църквата и в училището... Тогава той взема това свидетелство и ми направи друго от негова страна, с което да отида до маронийския владика Антима да ме ръкоположи свято и така тръгвам с баща си и отиваме на Енидже...Утрешният ден бе 10-ти юни, събота и щеше да служи владиката на Свети Димитра в манастира извън селото. Там ме ръкоположи за дякон, а в неделя, света, в селската църква „Света Богородица“ на 11-ти, накара ме тамошния свещенник Павли да служа литургия, като ме учеше и как да работя и подобни...На 20ти дойдохме си в село, събрали се роднини, комшии, посрещнаха ме като че ме не знаят... Какво е това? Нов поп! Но поповски работи, длъжности, тайнства с обряди и подобни знае ли? Не! Ама кой го пита? Никой! Но както и да е, станах поп – сляп слепци да води. И така до 1-2 години, не познаваше се, че не зная, ами мислеха, че съм достоен. Но като се залових да търся да чета български книги, свещеннически, църковни и прочие...тогава захванах да познавам, че аз не съм бил достоен за свещенническия чин! Но да го оставя не е грях, ами ме е срам от хората, а и трябва да храня жена  деца, та мислех за мир и тяло, а душата остава, но благодарение на сетното ми учение, като помислих: човек се учи до старост!, тъй и отпосле се научих малко повече, отколкото знаех отнапреде, но пак не колкото трябва, защото на старост човек не запомня – клон от дебело дърво отрязан! “***

 

*** из „Родът Мариновци-Караджовци“ - “Записки на Марин Караджов от Чепеларе, съхраняват се в ТД „Държавен архив“ – Смолян, ф 412 К, оп.1а.е.3 л 1-35

 

КОЛЕКЦИОНЕРЪТ

Колекционерът

 

Златко Парев – дребен търговец от Шуменските села тъкмо е арестуван в подозрение за кражба. В този кратък откъс от неговия разпит социалната работничка Сузи разказва за срещата им в полицейския  участък

 

Първото нещо, на което се натъкваш в сградата, е миризмата – спарен въздух, утайка от алкохолни изпарения от изтрезняващи затворници, цигари и белина. Задължително дезинфектират килиите с белина след всеки разпит. Полицейският чиновник ме въвежда през лабиринт от задушни коридори. Късчето пластмаса, което държи в ръка, отваря всяка врата пред нас като магическа пръчка.

-       Тук е събрана цялата ми биография – казва  и сочи магнитната карта – ако я загубя, ще ме уволнят

 

Сержантът е нов и недобре осведомен за моето повикване.

-       Тази лейди е от социалните служби, - обяснява чиновникът

-       А! ...И е дошла заради  джентълмена от България? – уточнява сержантът

-       Точно така, сър. Той събуди ли се вече?

 

Този въпрос ме бодва под лъжичката  – извикали са ме тук в единайсет и половина вечерта, за да чакам някого да се наспи?

 

-       Ние сме на мнение, че задържаният е умствено изостанал...- добавя сержантът като дъвчи върха на химикалката...Надявам се, че ще можете да ни помогнете...госпожо...?

-       Патси - казвам, госпожа Патси, но за по-кратко – Сузи е идеално да ме наричате.

Тъмничарят изчезна нейде из коридорите и след няколко секунди се появи, придружавайки едного - среден на ръст, средна възраст, възпълничък и мургав.

“Чичко”, казах си – “при това умствено изостанал?”

Чичкото застана чиннопоклонно пред бюрото на сержанта и се огледа. Освен бръмченето на вентилатора, във въздуха се носеше и дискомузика.

-       Да се разсейват, - каза чиновникът, проследявайки моя поглед. Много помага...

-       Господин Парев, разбрахте ли за какво сте тук? – попита сержантът    

Чичкото пак се огледа и отсече като картечница, при това - на чист английски:

-       Няма проблем!

-       Имате ли оплаквания? Дадоха ли ви да ядете, дадоха ли ви да пиете?...- сержантът се почеса зад ухото

-       ..Абе давай там да върви, да ме пускат по-скоро

-       Става дума за вашите права, господин Парев...

-       Никакъв проблем! – отсече клиентът и за първи път погледна към мен

-       Тази лейди е тук, за да ви помогне по време на интервюто..- заобяснява сержантът

-       Интервю? Ама и интервю ли ще има? Аз не съм викал вестниците...

-       Разбрахте ли какво ви казах? – попита пак сержантът

 

Сержантът кимна на чиновника да отведе задържания в съседната стая. Чичкото се подчини и седна кротко зад стъклената врата.

 

- Това е случаят, заради който ви повикахме – обърна се сержантът към мен, сочейки вратата - Както сама се убеждавате задръжаният отлично говори езика, но отговорите му са без никакъв смисъл. Смятате ли, че ще можете да ни съдействате?

- Напълно  е възможно това  да е породено от огромното натоварване - казах, - все пак той е тук от вчера вечерта ...

 

Моето оправдание изглежда не се хареса на сержанта

-       Може би чаша кафе ще ви ободри?... Или чай? Ще наредя да го донесат в офиса. Със или без  захар?

 

Интервюто започва петнайсет минути преди полунощ. Детективката по делото Алисън, повече прилича на конеездачка, нежели на полицай – ниска и пъргава, с отсечени движения и дебел глас, само дето й липсва камшик. Натиска някакво бутонче в стената и започва:

-       Денят е четвъртък, все още сме 12-ти юли, годината е 2012, намираме се в стаята за разпити в полицейската служба на град N, часът е 11.45, моля кажете си пълното име, датата на раждане и адреса

-       Ама аз нали го казах вече това одеве...

-       Господин Парев, напомням ви, че този разпит се записва на видеодиск и всичко, което говорите, може да  послужи като доказателство. Ако имате да кажете нещо във ваша защита, сега е моментът, защото ако решите да говорите по-късно в съда, могат да решат да не ви повярват...- пояснява Алисън.

-       Ама аз не съм подавал жалба срещу никого, защо ми е да ходя на съд?...

-       Искате ли адвокат? – попита загрижено Алисън като го стрелна изпитателно с поглед

-       Може...Може ли и един сандвич? Че нещо огладнях... – помолва се Златко.

 

Още час и половина чакане. Оказва се, че дежурният адвокат не може да поеме случая поради “конфликт на интереси”. Имало и друг задържан във връзка с подобни улики, когото в момента представлявал.

Настаниха ме в стаята за отдих. Така наричат помещението, което  е един коридор, отделящ бюрото на сержанта от тоалетната. В коридора има автомат за вода, микровълнова фурна и един голям бидон с кафе на гранули. Пластмасовите чашки ги държат в отделен шкаф и се дават само срещу подпис, защото напоследък имало случаи на порезни рани и самонаранявания с пластмаса от страна на затворниците.

Адвокатът Дейвид – един пенсионер от Лондон, пристига след час, обут в маратонки и тегли куфарче на колелца. От там измъква дебела папка с формуляри, която тръсва на масата пред мен.

-       Да разбирам ли, че вашият клиент е безработен? – пита  той.

-       По-точно – вашият клиент – уточнявам ...Не съм осведомена за неговата месторабота, казаха ми единствено, че е задържан заради подозрения в кражба.

Адвокатът записва това в тефтера си, рови за още нещо  в учебниците и накрая отсича, че е готов за интервюто.

Разпитът започва в два и десет след полунощ. Алисън пристига тежка и тромава, маскарата под очите й се е разнесла чак до скулите , червилото – размазано, напомня на недоспал клоун:

 

-       Господин Парев, да ви представя вашия адвокат – това е  господин Дейвид, а също така в стаята присътва и вашата социална работничка. Моля потвърдете, че освен нас четиримата, няма други хора наоколо.

-       Няма проблем...Може ли още една лъжица захар? Аз го пия с три – казва задъражният като отпива от чашата кафява течност

-       Господин Парев, в момента продължаваме интервюто, което започнахме вчера. Моля да потвърдите името си, датата на раждане и адреса .

-       Парев...Пара΄та, така ми викат.

-       Адрес?

-       Тук или в България?

-       Господин Парев, къде живеете в момента?

-       Еми при сина ми живея, ама  улицата, н’ам как се казва...

-       Моля да потвърдите адреса, на който сте регистрирали  колата си: улица Хай Фивър, номер 22, Лондон, пощенски код хикс зет двайсет и две хари, джери

-       Хари Джери? Моля?

-       Хари и Джери – така за по-ясно назоваваме буквите от нашата азбука, господин Парев. Хари означава хаш, а Джери джей

-       Не знам къде се намира принцеса Елена...

Адвокатът и полицайката се споглеждат.

-       Господин Парев, нашето разследване показва, че колата ви е била видяна вчера сутринта на две мили от Бракли...

-       Минавах от там.Забранено ли е?

-       Според предварителната информация, вие живеете в Лондон...

-       Всичко е точно!

-       Какво ви доведе в Бракли в пет и единайсет минути  вчера сутринта г-н Парев?

-       Казах вече – минавах от там

-       Минавахте откъде?

-       От магистралата

-       Господин Парев, минавахте откъде за къде?

-       Прибирах се вкъщи

-       Господин Парев, според нашата информация вашият Форд Транзит е бил също така заснет на фотокамерите на 12-ти юни около пет часа сутринта в Стони Стратфорд и на 19-ти май отново в Бракли, отново рано сутринта...

-       Не си спомням

-       Господин Парев, ваша ли е колата Форд Транзит, регистрация янки алфа шестотин и осем зебра ромео?

-       Може ли да мълча?

 

На вратата се чува страхливо почукване. Спират дискозаписа. Влиза полицейският чиновник, който носи напитки за екипа. Златко се сдобива с чаша “бяло кафе” и три лъжици захар, останалите получаваме вода.

 

Оново пускат дискоустройството.

-       Господин Парев, моля още веднъж да потвърдите адреса, на който живеете в Лондон?

-       Мисля, че беше Луд Гриийн, ама номера не помня...

Полицайката и адвокатът  се споглеждат, аз пиша в тефтера.

-       Искате да кажете Уд Грийн? – пита детективката

-       Моля да се придържате към Правилника и да се въздържате от предположения – намеси се адвокатът

-       Уд ли е Луд ли е, не знам, знам само, че е в Лондон – изпъчи гърди Златко

-       Моят клиент ще уточни адреса си впоследствие – отбелязва адвокатът

-       Така или иначе в момента се помещавате в Лондон, потвърждавате ли този факт, господин Парев?- попита нервно детективката

-       Всичко точно – отсече Златко

-       Господин Парев, какво правехте в пет часа и единайсет минути вчера сутринта на паркинга в Бракли, което е на 210 мили от Лондон?

-       Спрях, за да отида по нужда,  забранено ли е?

-       Спряли сте, за да търсите тоалетна?  А през това  време спътникът ви се е преместил на волана и е продължил да кара вашата кола? Как ще обясните това, Господин Парев?

-        Да не би да е забранено? Това беше синът ми, той също кара и има книжка.

-       Според предварителната информация, с която разполагаме, синът ви притежава временно свидителство за шофиране и следователно по закон не би трябвало да кара без придружител, така ли е, господин Парев?

-       Е как едновременно и да го придружавам, и да ходя по нужда? Не става, нали?

-       Предлагам да направим почивка – намеси се адвокатът като погледна към двете ни –  В това време моят клиент и аз в присъствието на госпожа Патси ще проведем консултация.

Алисън неохотно прекъсна дискозаписа и излезе от стаята.

-       Какво стана, бе шефе? – попита Златко сърбайки от кафето. Нали признах, че съм ходил по нужда, нещо извън закона ли е?...

-       Струва ми се, че даваш твърде отвлечени отговори – поясни адвокатът. От подмишниците му лъхна миризма на пот. Отговаряй само, каквото те питат.

-       Анджак де, нали това правя бе, шефе! – ококори се Златко

-       Разбирате ли какво ви питат – намесих се аз...имам предвид – ако не са ви ясни въпросите, питайте да ви ги пояснят...

-       Абе како, не се ебавай с мен, завършил съм техникум по двигатели с вътрешно горене....Я моля! Диплома имам...

Адвокатът отбеляза нещо в папката си и бутна листа  към Златко да се подпише

-       Отговаряш само, което те питат, или мълчиш – каза той, - Иначе ще се оплетеш.

-       Добре, ще мълча и ще гледам видеото - каза Златко като се почеса по врата.

Влезе детективката Алисън. Разнесе се мирис на цигари.

-       Господин Парев, моля да потвърдите, че през изминалите петнайсет минути направихме пауза, през която имахте възможност да разговаряте с адвоката си – започна интервюто за трети път тя и натисна бутона на запис

Златко кимна.

- Трябва да го кажете с думи – поясни полицайката

- Всичко точно.

- .Датата е 13 юли петък, часът е три и петнайсет, това е продължение на интервюто с господин Парев. Да обобщим – слязохте, за да търсите тоалетна, а в това време синът подкара колата...

- Не съм търсил тоалетна бе жена, ходеше ми се по нужда

- В колата?

- Как в колата бе?...Отидох в храстите

- Признавате ли, че колата е ваша - става дума за Форд Транзит, регистрация янки алфа шестотин и осем зебра ромео.

- Абе няма Алфа, няма Ромео, бе жена, това е един форд- барака, купих го за двеста паунда и човекът ми я даде барабар с ламарините. Идеална работа ми върши, ‘щот стъклата са вапцани.

 

-       Бихте ли се описали, господин Парев – прекъсна го полицайката

-       Кво да направя?

-       Да се опишете... Как изглеждате?

-       Еми тва съм аз, кво има да се описвам

-       Кажи как изглеждаш – поясни адвокатът

-       Българин съм, от Шумен, тук работя ...десет години..

-       Предлагам да ви помогна аз, господин Парев – прекъсна го детективката. Ако кажа, че сте нисък, набит с азиатски черти на лицето, тъмна кожа, плешив с квадратно лице, на възраст – краят на четиресетте, облечен сте в тъмно синьо горнище, на яката ви има бяло бие, по горнището се виждат три петна, отляво имате джоб, на който са избродирани Санта Клаус и елха, обут сте в панталон с цвят на горчица...

-       Аз горчица не слагам в устата си, тя ми говори за панталон. И не пазарувам от Санта Клаус, ами от Сейнсбъри, тва горнище е марково! – обиди се Златко

-       И така – съгласен ли сте с моето описание? – поинтересува с Алисън

-       Абе давай да върви нататък...

-       Сега ще ви пусна един запис. Моля гледайте внимателно и отговаряйте на въпросите ми.

 

Детективката Алисън се пресегна и натисна някакво копче, в стаята се разнесе кратко жужене, след което екранът светна и на него се появи едно бяло камионче. Камиончето спря до някаква ограда и от него излезе мъж с тромава походка. На главата си имаше шапка. До оградата се виждаха разхвърляни бидони. Няколко от тях стояха изправени. Мъжът се наведе и започна да примъква един от тях към камиончето. В това време от другата врата изскочи втори мъж. Тоя беше слаб, висок и пъргав. Той също се отправи към оградата и също примъкна един бидон към камиончето. След малко записът показа четири бидона наредени откъм задната страна на камиончето. Тогава ниският мъж със шапката на главата отвори каросерията и двамата започнаха да качват бидоните вътре. Като свършиха, затвориха вратата и после се прибраха в кабината. Не след дълго камиончето се отдалечи. Записът свърши дотук.

-       Е, кво стана по-натам? – поинтересува се живо Златко

-        Аз задавам въпросите тук – напомни му полицайката. И така – кой беше мъжът със шапката на главата?

-       Ами откъде да знам, да не съм спал с него?

-       Преди малко вие се съгласихте с моето описание, нали така?

-       Е да и кво?

-       Отново ви питам – какъв е вашият коментар – кой беше мъжът със шапката?

-       Ама откъде да знам, да не би да съм имал среща с него, или какво?

-       Господин Парев, в предварителния разпит синът ви призна, че мъжът със шапката сте вие, а вторият мъж е самият той.

-       Това е нарушение на процедурата! – изписка адвокатът

-       Синът ми? Ама и той ли е арестуван?

Алисън въобще не обърна внимание на това, което каза адвокатът, нито на въпроса на Златко, а продължи:

-       Искате ли да видите записа отново?

-       Абе за кво ще гледам видео пак...Ама къде е синът ми? Не разбрах? Аз не знам нищо. Аз бях по нужда.

-       По нужда  бяхте втория път, господин Парев. Тогава ви арестувахме - поясни Алисън  -  Имате ли коментар по каква причина се върнахте отново в  “Принцеса Елена”

-       Принцеса Елена? Бе не знам коя е тая принцеса Елена? Срещам  много хора вески ден, ноностоп  пътувам, как мога да помня всички? Верно, ходих да прибирам олио от един ресторант, дето правят принцеси. Ама там пържат каймата и чак тогава я праскат върху филията. ‘бах ти принцесите. Казах им - абе, човек, така ли се правят принцеси, бе, ей? Каймата с подправките трябва да се намаже върху хляба и после да се запече, няма ‘що да го пържиш. Хем намаляваш разходите на олио, хем икономисваш гориво, ама има ли кой да ме чуе.

Адвокатът записваше трескаво като от време навреме питаше в изнемога:

- Пардон? Пардон?

През това време Алисън се беше навела под бюрото и ровеше нещо там.

-       Веществено доказателство  “а, зет, дванайсет,седемстотин и дванайсет” каза тя към микрофона и тръсна пред нас дебел найлонов плик.

Адвокатът спря да пише и погледна към съдържанието. Детективката го разлепи и започна да изважда от там дрехи.

-       Това яке и тази шапка ги намерихме във вашата кола, господин Парев.  И двете миришат на пържено олио.

-       Еми на кво друго да миришат, на одеколон ли?

-       Признавате ли,че това е вашето горнище, господин Парев?

-       Тази грейка е подарък на сина ми, ама той не я ще...- почеса се по врата Златко

-       А какво прави  тази кредитна карта в колата ви, господин Парев? Веществено доказателство “а, зет, тринайсет, седемстотин и дванайсет”. На името на госпожица Василка Петрова. Намерихме я под седалката на вашата кола. Коя е госпожица Василка Петрова?

-       Как коя е? Това е жената на сина ми.

-       Жената на сина ви?

-       Жена му , точно така

-       Но на картата пише госпожица Петрова?

-       Откъде да знам...

-       Искате да ме накарате да ви повярвам, че синът ви и лицето  госпожица Василка Петрова имат легален брак? Защо тогава тя не носи неговата фамилия? И защо е госпожица? 

-       Откъде да знам...

-       И какво прави нейната кредитна карта във вашата кола под вашата седалката?

-       Даде я на сина ми самата тя...

-       Защо синът ви ще държи кредитната карта на жена си?

-       Ами в България е така – мъжът държи парите на жена си

-       Но ние сме в Англия

-       Тъй де, тя му даде парите преди да замине...

-       Да замине? Къде да замине?

-       Еми обратно. Сигурно си е при техните в Шумен...

-       Сигурно?

-       Така каза

-       И кога ще се върне?

-       Ама откъде да я знам кога ще се върне...тросна се Златко

-       Господин Парев, искате да ме накарате да ви повярвам, че притежателката на тази кредитна карта, намерена във вашата кола, е  ваша роднина, която сама е дала картата на мъжа си, след което е заминала, но не знаете къде и  не знаете кога ще се върне...

-       Как се живее с такова нещо? – цъкна с език Златко и се прекръсти, пази Боже от чалдисани....

Полицайката отново си записа нещо в бележника.

-       А какво прави тази щанга в колата ви, господин Парев? – попита детективката измъквайки едър метален обект. Тя също мирише на олио.

-       Ние колата така я купихме. Със щангата барабар. Така си стои там.

 

Детективката записа нещо в тефтера си. Същото стори и адвокатът.

 

-       А защо е мазна и мирише на олио?

-       Еми нали с това си изкарваме хляба, бе жена, събираме олио и щангата седи в багажника.

-       Само “седи”?

-       И пърди..., какво друго да прави

-       Господин Парев, напомням ви, че се намирате в полицейски участък, не на маса...Моля да потвърдите, че щангата, намерена в колата ви, я използвате, за да отваряте бидоните олио с нея, преди да ги изсипете в резервоара си.

-       Това е нарушение на процедурата – избъбри адвокатът, но начаса млъкна. Наближаваше четири сутринта.

-       А този гаячен ключ?

-       Това е скрап метал, ние събираме всичко по пътя и го даваме на вторични

-       Как да разбирам, “събираме”? Имате ли разрешение за това?

-       За кое? За олиото ли? Ама те го хвърлят на боклука, бе жена. Ако ние не минем да го приберем, така ще си стои до Коледа.

-       Имате ли разрешително? – пак повтори детективката.

-       За какво ми е разрешително като няма забранително? Всичко точно!

 

 

Призори адвокатът и моя милост напускаме участъка.Полицайката, сержантът и Златко остават да уточняват чие е  бялото камионче, което е било заснето на камерите в пет и петнайсет сутринта на 12 юли в двора на „Принцеса Елена“, кой е бил мъжът със шапката и как олиото от бидоните на паркинга се е озовало в багажника?

...Не мина дълго и една сутрин като чаках на светофара да светне зелено, току пред носа ми префуча едно друго – не бяло, но синьо камионче, а от каросерията му се разнасяше позната музика. Стори ми се, че мернахи две  ухлени възмургави физиономии вътре.