Фейсбук, 1 декември 2023 г.
Хенри Кисинджър бе силно открояваща се фигура в теорията и практиката на американската външна политика и дипломация. Преди всичко, той бе човек с мощен интелект и дълбоки познания, способен да ги прилага в политическо действие с ярък талант на дипломат и визионер. Америка е страна, в която доминира прагматичното и позитивистко мислене, което Кисинджър владееше до съвършенство. Но неговите изключителни качества се дължат до голяма степен и в комбинирането на практицизма с един дълбок историцизъм, наследен от неговата европейска култура на мислене, както и от неговото еврейско културно наследство. Този историцизъм на мисленето го сродява с един друг значим представител на стратегическата мисъл в Америка – Збигнев Бжежински. Двамата бяха съперници през почти целия си професионален живот – всеки от тях има огромен принос в дефинирането и осъществяването на американската глобална стратегия в ключови периоди на нейното развитие след средата на 20 век.
Кисинджър влиза в голямата политика в екипа на Ричард Никсън – безусловно най-интелигентния и опитен консервативен политик и визионер, някога влизал в Белия дом. Като вицепрезидент Никсън е лидер на твърдата антикомунистическа политика на администрацията на Айзенхауер през 50-те години – най-трудното десетилетие от Студената война. Но през 1969 година Никсън и неговият президентски екип се сблъскват с предизвикателства, които изискват съвършено различен подход от този на Макартисткия антикомунизъм на 50-те. Америка губи войната във Виетнам, антивоенната левица е в подем на крилете на „контракултурната революция“ от 1968-ма, нацията е разделена и преживява своето първо – разтърсващо международно поражение. Време е за смекчаване на глобалното противопоставяне с комунизма – Америка има нужда от период на спокойствие, за да „си вземе дъх“ в депресията на „Виетнамския синдром“.
Никсън и Кисинджър безпогрешно разпознават първата – най-значима стратегическа цел, която трябва да реализират – задълбочаване на разделението между Москва и Пекин, започнало с конфликта между Хрушчов и Мао Цзедун. През 1969 г. този конфликт ескалира в открит военен сблъсък около река Усури в Далечния изток. Но разделението между двата комунистически колоса е в значителна степен ситуационно и може да се окаже преодолимо в контекста на съперничеството с другия голям полюс в Студената война – Запада. Кисинджър прави нещо безпрецедентно – той се качва на самолета и лети за Пекин.
След 1949 г. отношенията на маоистки Китай и Америка са на практика замразени. Противопоставянето е абсолютно и неговото значение е второстепенно само поради приоритетната степен на съперничество с много по-мощния комунистически колос – сталинистка Москва. Кисинджър постига чудо в размразяването на враждата между Вашингтон и Пекин – неговото тайно първо посещение в Пекин отваря възможността за официална визита на Никсън през 1972 г. Китай получава членство в ООН, място в Съвета за сигурност, а Америка получава стратегическо пространство за сближаване с азиатския колос и за разиграване на „китайската карта“ в отношенията с Москва. През следващите десетилетия Кисинджър ще се окаже полезен за двустранните отношения с Пекин не само като държавен секретар и дипломат, но и като консултант, който има значителен принос в развитието на това, което в началото на 21 век получи названието „Кимерика“…
Поставянето на отношенията с двата комунистически колоса на отделни двустранни писти – и по този начин, формиране на ефективни инструменти за манипулиране на съперничеството между тях, дава възможност на тандема Никсън-Кисинджър да направят следващата стъпка за смекчаване товара на Америка в Студената война. Посещениятя в Пекин са последвани от посещения в Москва и от началото на един относително кратък, но значим период на затопляне – „разведряване“ – в глобалното съперничество между САЩ и Съветския съюз. То започва с подписването на първия договор за двустранен контрол и ограничаване на ядрените оръжия – САЛТ-1 – и продължава с конференцията в Хелзинки от 1975 г., където двете страни взаимно признават своите „сфери на влияние“.
Кисинджър е доктор по история на Харвард и неговата докторска теза е посветена на Виенския конгрес от 1815 г. и последвалата го епоха на „Европейския концерт“ – системата на сътрудничество между Великите сили на Европа. Амбициозният интелектуалец и политик би искал да влезе в ролята на един нов Метерних, способен да изгради модел на гъвкаво съгласие между Изтока и Запада по примера на съперничещите си – и сътрудничещите си Велики сили от 19 век. Това може би е прекалено амбициозен план – Брежнев не е точно Александър Първи, въпреки че наследява „плодотворната“ руска имперска традиция подписаните договори да струват по-малко от хартията, на която са написани…
В Хелзинки Западът признава легитимността на съветските завоевания в източна Европа в края на Втората световна война. (Сталин нарушава договореностите от Ялта всяка европейска страна сама да избира своята система на управление след войната – затова Западът не признава съветския контрол върху половин Европа чак до 1975 г.) Двата блока се договарят взаимно да уважават своите „сфери на влияние“. Москва получава достъп до световния пазар на технологии – отпада значителна част от ограниченията по КОКОМ. Кремъл сключва по-дългосрочни договори за внос на жито – в Съветския съюз всичко е в дефицит… В замяна Западът получава уверения за размразяване достъпа на западна култура в комунистическия блок и допускане на независими организации за мониторинг на човешките права. Контролът върху ядрените оръжия придобива системен и дългосрочен характер.
„Разведряването“ продължава кратко – до агресията в Афганистан от 1979-та, предшествана от съветско нарушаване на западната „сфера на влияние“ – В Африка, Централна Америка, западна Азия… Но инициативата на „новия Метерних“ – Хенри Кисинджър за подобряване отношенията между Изтока и Запада дава своите плодове в две основни направления. Първо – създава времеви буфер за отдих на Америка, за да преживее своя „Виетнамски синдром“ и да се завърне с нова сила на сцената при управлението на Роналд Рейгън. Второ – създава основата за дългосрочна стратегия на идеологически натиск на Вашингтон върху Москва за спазване правата на човека. Тази сфера се оказва от ключово значение за рухването на съветския колос 15 години по-късно.
Хенри Кисинджър е може би най-значимия представител на направлението на „реализма“ в международните оношения – в мисленето и в практическата политика – след средата на 20 век. След като напуска администрацията на Белия дом той до края на живота си остава ключова фигура на професионалист-експерт, консултант и мъдрец-визионер, който съчетава публично присъствие и позиции с неформално и дискретно присъствие в стратегическия дебат и в политическите решения както на Вашингтон, така и на други столици и лидери на глобалния свят. Неговото присъствие е противоречиво и понякога – конфликтно. Упрекван е в безразличие към морални принципи и етика на международните отношения, в прагматизъм, който насърчава интересите и поведението на силния – безотносително към тези на по-малкия и по слабия в международните отношения. Докато е в силна политическа позиция е упрекван за подкрепа на диктаторски режими и нарушаване от тях на човешките права. Меко казано, Кисинджър не е любимец на левицата – от всякаква разновидност, нито на тези консервативни позиции и визии, за които прагматизмът и гъвкавостта на неговия подход граничи или се равнява на безпринципност.
Затова Кисинджър остава една противоречива фигура в глобалната политика и дипломация, пораждаща както силен респект, така и силно отрицание. Това, без съмнение е съдбата на всяка личност, която има способността да вижда в по-големи хоризонти и в по-голяма дълбочина реалностите и перспективите в развитието на света – като минало, настояще и бъдеще. Един кратък очерк за Хенри Кисинджър би бил твърде непълен, ако не споменем една основна движеща сила на неговото неповторимо присъствие – неугасимото му любопитство към феномените и посоките на развитие на заобикалящия го свят. Без любопитство няма интелект, без любопитство няма познание и визия. В най-късната есен на своята патриаршеска възраст Кисинджър пръв сред своята общност на глобални визионери се заинтересува и задълбочи в темата за изкуствения интелект – преди той да стане всеобща мода с „избухването“ на ChatGPT. Кисинджър написа значими текстове, навлезе в общността на създаващите ИИ, организира конференции, срещи, изказа предупреждения относно предизвикателствата, които ни очакват. До последните минути на своя живот той остана активен – и свръхлюбопитен, и носещ значими приноси участник в глобалния идеен и политически дебат. Бог да го прости!