БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

(продължение)

Бидейки нежно създание, София де Боде останала в паметта на мнозина, които я видели по време на Гражданската война или просто били чували за нея.

Тя произхождала от отдавна русифицирано френско семейство. Силно романтизираната биографична справка съобщава, че София де Боде била възпитаничка на института „Смолний“ за благородни девици, по време на Първата световна война отишла на фронта и служила под командването на баща си в конното разузнаване.

Не зная бащиното име на София. Барони де Боде в армията имало двама. Възможно е да става дума за Августин Клементиевич (1871–1915), бивш военен аташе във Вашингтон. На фронта командвал полк и загинал по време на бой.

Смятам обаче, че историята за разузнаването е от областта на митологията: при баща си София ходила, като казак се е обличала и на кон яздела, но едва ли е служила в разузнаването. През 1915 година това би било такава екзотика, че за младата девойка кавалерист са щели да тръбят всичките вестници.

Мъжкото облекло е все още маскарадно, a la cosaque

Отношението към жените в армият започнало да се променя едва от пролетта на 1917 година, когато Мария Бочкарьова призовала сънародничките си да вземат оръжие в ръце. Една от тези, които с ентусиазъм откликнали на този зов, била София Боде. Тя се записала в женския батальон на смъртта, а след това изкарала офицерските курсове в Александровското училище – заедно с други 24 девойки (вижте предишната част).

Кадър от кинохроника (намерих я в YouTube), заснета през лятото на седемнадесета година по време на полагането на клетва на Червения площад, улавя в строя доброволката Боде – погледнала е към камерата. Вижте как се е променила: уморено лице, вместо кокетен бекеш – обикновена войнишка униформа. Не зная как е успяла да запази косата си, защото доброволките били остригвани нула номер.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

През октомври, заедно с другите, които завършили курсовете, сложила пагоните на прапоршчик.

„Младичката красива девойка с кръгло лице, с кръгли сини очи, изглеждаше в своята военна униформа на прапоршчик като спретнато и стройно момче. Дъщеря на руски генерал, възпитана във военна среда, тя не се преструваше на офицер, а беше усвоила всичките военни маниери естествено, сякаш беше мъж..." – пише един от мемоаристите, видял София по това време.

По-малко от месец по-късно избухнала революцията. За разлика от Петроград, Москва се съпротивлявала упорито на болшевишкия преврат. Кървавите сражения продължили няколко дни. София командвала отряд от юнкери и по време на битката при Никитските порти била ранена в крака.

Веднага щом се зародило движението на Корнилов, София заминала от Москва на юг.

Участвала в отчаяния „Леден поход", от който малцина се върнали живи. София се мярка в спомените на генерал Богаевски: „След половин час долетя при мене в кариер, облечена с черкезка, баронеса Боде, която служеше като ординарец в нашата конница, отчаяно храбра млада жена, по-късно убита по време на атаката на генерал Ердели край Екатеринодар, и докладва, че генерал Корнилов ми изпраща своя последен резерв: два ескадрона конница. Далече назад след нея се движеше в тръс конна колона."

Конната бригада на Ердели понесла тежки загуби в боя на 13 март 1918 година – това е датата на смъртта на София Боде. Тя загинала в самото начало на страшната война, но я запомнили по-добре от другите девойки прапоршчици. Баронеса де Боде е единствената, която имала титла, и в кавалерията от завършилите Александровското училище попаднала само тя.

Офицерът емигрант Виктор Ларионов я представя под името княгиня Черкаска в своя роман "Последните юнкери": "И ето че в първите боеве тя се показа не само като смел, но и като умен и разпоредителен боец, способен да усеща обстановката и да командва другите. Всички я обикнаха, грижеха се за нея понякога трогателно, но за съжаление не можеха да възпрат бойните ѝ пориви. Тя сякаш търсеше смъртта... И я намери край Матвеев курган, когато две оръдия, прикривайки отстъплението на пехотата пред силния противник, се готвеха вече да стрелят с картеч, а тя, стоейки в цял ръст между оръдията, изстрелваше пълнител след пълнител от карабината си."

Прочетох, че по телевизията преди няколко години показали документален филм "Баронеса де Боде – легендата на Бялата армия". Там сигурно е разказано по-подробно за този кратък и романтичен живот.

А ето една съвсем различна история. Не толкова за героизъм, колкото за любов и вярност.

Сигурно сте чели за генерал Слашчов, отчаян храбрец и гениален тактик. Той бил позьор, скандалджия, любител на кокаина, безкрайно каращ се с всички, но неведнъж спасявал белия фронт. Слашчов обожавал екстравагантността, носел някакви умопомрачителни мундири по свой дизайн. „Нека всеки, който воюва така, да се облича както му е угодно" – казвал за него Врангел.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

Но ние няма да гледаме контето Слашчов, а девойката, която е до него.

Това е Нина Нечволодова, тя е с бастунче след раняване, получено на Чонгарския насип. В нея трудно може да се разпознае пухкавата госпожица, също преоблечена като казак, от следващата снимка.

Трябвало е да види и да пролее немалко кръв (своя и чужда), за да се промени така само за две години. Длъжен съм да кажа, че когато сравняваш което и да е женско лице преди и след фронта, потръпваш.

Девойката от горната снимка освен това прилича много на баба ми в младостта ѝ. Същата възраст, същата прическа, същата непримирима интензивност в погледа. (По време на моето детство баба, четиридесет килограма пламенен марксизъм-ленинизъм, ми пъхаше в устата лъжицата с грис и казваше: "Партията трябва да се обича, а кашата трябва да се яде".) Ако тя и Нечволодова се бяха срещнали през двадесетте, щяха да се изпозастрелят една друга.

Но за моята баба ще разкажа някой друг път.

Дядо и баба. Дивизионен началник на специалния отдел и бригадна началничка на специалния отдел (ама че гени имам)

В спомените на И. Сагацкий четем: "...Около вагона на Слашчов стоеше голяма група и Ниночка -ординарецът.

Тя беше миловидна и стройна девойка в бяла риза с пагони на подофицер и един или два Георгиевски кръста, с кавалерийски сини бричове и ботуши с шпори. Успяха да ми прошепнат, че Ниночка е от добро семейство, държи се безупречно и е заслужила напълно своите Георгиевски кръстове...“

Сагацкий видял Нечволодова през април 1920 година, когато се намирала вече при своя смелчага и била полулегендарна личност.

Една година по-рано, когато започнала любовта им, Нина била милосърдна сестра. Веднъж Слашчов, по това време командир на дивизия, бил прострелян от картечен откос. "Междувременно се наложи да отстъпим от позицията и селото, в което се намираше Слашчов, се озова в район, завзет от червените. Спаси го младичката милосърдна сестра от гвардейския отряд, която беше сестра на офицер, служещ в отряда. Тя отиде на кон в селото, където лежеше Слашчов, който бълнуваше в треска и беше в безсъзнание, натовари с помощта на селяните ранения на коня и препусна с него до гвардейския отряд. Тази милосърдна сестра остана неотлъчно при борещия се със смъртта Слашчов и го излекува. Скоро след оздравяването си Слашчов се ожени за нея. Първият му брак беше нещастен. Но втора жена му подхождаше напълно: като ординарец се намираше неотлъчно до Слашчов и го съпровождаше и в боя, и под огъня" - пише очевидец.

Оттогава до смъртта на полуумния генерал Нина била неразделна с него. Където той – там и тя. Дори ако това означавало сигурна гибел.

Така било и в боя на Чонгарския двуметров насип през Сиваш.

На 22 март 1920 година Слашчов решил да мине по него под ураганния огън на червените и да завземе отсрещния край. Всички офицери казвали, че това е невъзможно. Тогава генералът строил момчетата юнкери и под звуците на духов оркестър, с маршова стъпка, ги повел напред. Ординарецът Нечволодов вървяла до него и била ранена. В резултат насипът бил превзет, червените не издържали на "психическата атака".

Следва

СТАРИ ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ СА ЗАПЕЧАТАЛИ ЖИВОТА В БРЕНАН ПРЕЗ 1900-ТЕ ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бретан е полуостров, историческа страна и културен регион в съвременната Западна Франция, заемащ западната територия от това, което било известно като Арморика по време на римската окупация. Той става независимо кралство, а след това херцогство, преди да бъде обединен с Кралство Франция през 1532 г. като провинция, управлявана от короната.

Бретан граничи на север с Ламанша, с Нормандия на североизток, с източната част на Пеи дьо ла Лоар на югоизток, с Бискайския залив на юг и с Келтско море и Атлантическия океан на запад. Неговата площ е 34 023 км² (13 136 кв. мили).

Бретан е мястото на някои от най-старите запазени архитектурни съоръжения в света, каменната могила от Барньонез, могилата Сен-Мишел и други, които датират от началото на 5-то хилядолетие пр. н. е. Днес историческата провинция Бретан е разделена между пет френски департамента: Финистер на запад, Кот д'Армор на север, Ил е Вилен на североизток, Морбиан на юг и Лоар-Атлантик на югоизток.

Бретан е традиционната родина на бретонците, една от шестте келтски нации, запазила отличителна културна идентичност, която отразява нейната история. Националистическо движение се стреми към по-голяма автономия в рамките на Френската република.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / МАРТИН РОДБЪЛ

Мартин Родбъл (Martin Rodbell)

1 декември 1925 г. - 7 декември 1998 г.

Физиология или медицина (заедно с Алфред Гилмън)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Биография

Мартин Родбъл е американски биохимик, роден на 1 декември 1925 г. в Балтимор, щата Мериленд, САЩ. Умира на 7 декември 1998 г. в Чапъл Хил, Северна Каролина. 

Образованието на Родбъл започва в родния му Балтимор, като по-късно се завръща да го довърши благодарение на GI Bill (законодателство, подпомагащо образованието на ветерани) след военната си служба. През 1949 г. получава бакалавърска степен от Университета "Джон Хопкинс", където за първи път проявява интерес към биохимията. По-късно, през 1954 г., защитава докторска степен в Университета на Вашингтон. 

След завършване на образованието си, Родбъл започва кариерата си на биохимик в Националните институти по здравеопазване (NIH) в Бетезда, Мериленд. Работи в различни подразделения на NIH в продължение на почти четиридесет години. От 1985 г. до пенсионирането си през 1994 г. работи в Националния институт по науки за околната среда близо до Дърам, Северна Каролина. След пенсионирането си получава званието "Заслужил учен" (Scientist Emeritus) от NIH. 

НАУЧНИ ОТКРИТИЯ И ПРИНОС

Откриване на G-протеините

Основният научен принос на Мартин Родбъл е откриването на G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация. Това откритие той прави през 60-те и началото на 70-те години на XX век. 

В поредица от новаторски експерименти, Родбъл и неговите колеги демонстрират, че трансдукцията на сигнали през клетъчната мембрана включва съвместното действие на три различни функционални единици:

1. Дискриминатор (рецептор), който специфично разпознава и свързва химичните сигнали

2. Трансдюсер (G-протеин), който предава сигнала

3. Усилвател, който генерира вторични посредници в клетката 

Преди откритията на Родбъл учените смятат, че за клетъчната комуникация отговарят само две субстанции - хормонният рецептор и вътреклетъчният ензим. Родбъл обаче открива, че G-протеините действат като междинен сигнален трансдюсер между тях. 

Значение на откритието

Родбъл открива, че трансдюсерът (G-протеинът) се задвижва от гуанозин 5'-трифосфат (GTP) - богато на енергия съединение, и че може да има няколко различни трансдюсера. 

G-протеините са наречени така, защото се свързват с гуанозин трифосфат (GTP). Те действат като сигнални трансдюсери, които предават и модулират сигнали в клетките. G-протеините имат способността да активират различни клетъчни усилвателни системи. Те получават множество сигнали отвън, интегрират ги и по този начин контролират фундаментални жизнени процеси в клетките.

Разбирането на структурата и функцията на G-протеините и свързаните с тях рецептори дава възможност на учените да постигнат значителен напредък в разбирането на болести като левкемията и холерата. Изследванията на Родбъл водят до по-добро разбиране на много заболявания, включително холера, диабет, алкохолизъм и рак.

НОБЕЛОВА НАГРАДА И ДРУГИ ОТЛИЧИЯ

През октомври 1994 г. Мартин Родбъл и Алфред Гилман са удостоени с Нобеловата награда за физиология или медицина за "откриването на G-протеините и ролята на тези протеини в трансдукцията на сигнали в клетките".  Докато Родбъл открива съществуването и функцията на G-протеините, Гилман по-късно успява да изолира самия G-протеин, потвърждавайки хипотезата на Родбъл. 

Когато получава Нобеловата награда, Родбъл я приема под формата на специално написано за случая стихотворение. 

Преди Нобеловата награда, през 1984 г., Фондация "Гердър" от Онтарио, Канада, му връчва престижната Международна награда. През 1987 г. Националната академия на науките го избира за член и го удостоява с наградата "Ричард Лунсбъри". 

След получаването на Нобеловата награда, Родбъл е удостоен с няколко награди и почетни степени от международни институции, включително „Балтимор сити колидж“, Образователната фондация на Кливландската клиника, Японското биохимично дружество, Университета "Джон Хопкинс", Научноизследователското дружество "Сигма Кси", Женевския университет, Медицинския факултет на Университета на Северна Каролина и Университета на Вирджиния „Комънуелт“. 

ЛИЧЕН ЖИВОТ И ФИЛОСОФИЯ

Размишлявайки върху цялата си кариера през 1991 г., Родбъл прави следното наблюдение: "Природата не може просто да бъде разбрана чрез знанието за нейния химичен и физичен състав. Живият процес се е развил далече отвъд нашите знания по физика и химия. Разбирането на организацията и интеграцията на всички клетъчни информационно-процесуални системи съдържа предизвикателства, които със сигурност няма да бъдат постигнати през моя живот, а може би никога." 

След смъртта на Родбъл през 1998 г. неговото семейство решава да дари Нобеловия му медал на университета "Джон Хопкинс", с надеждата да вдъхновява студентите да правят свои открития. Медалът е изложен в Mason Hall в кампуса „Хоумууд“ на университета. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Мартин Родбъл оставя трайна следа в науката със своите открития в областта на клетъчната комуникация. Неговата работа върху G-протеините и сигналната трансдукция отваря нови хоризонти в биохимията и медицината, давайки основа за по-добро разбиране на множество заболявания и развитие на нови терапевтични подходи.

РАЗКАЗАЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО

В продължение на нашата дискусия за пророците на Еврейската библия е важно да се обърнем към хода на историята на Юдея. Когато стигнахме до края на историческите книги, нещата изглеждаха доста мрачно. Северното царство Израил е унищожено от асирийците през 722 г. пр. н. е., което отбелязва залеза на севера. Следвайки своята военна политика, асирийците изселили много хора от Израел, изпращайки ги в изгнание в други градове на своята империя, и заселили други завладени народи в северните територии. Тези други народи се сродили с израилтяните, така че кръвните връзки вътре в Израел били изгубени. Десетте северни племена просто престанали да съществуват.

Що се отнася до Юдея, унищожена век и половина по-късно – през 586 г. пр. н. е. от вавилонците, там нещата изглеждали различно. Имало наистина масово депортиране на населението, поне на висшите класи. Но народът на Юдея по време на Вавилонския плен се държал заедно, като създавал там общности, сключвайки по принцип бракове помежду си и запазвайки своята генеалогия. Народът, останал на своята земя, живеел практически по същия начин като преди. Както ще видим, когато след по-малко от 50 години по-късно на прокудените юдеи (които приблизително по това време или малко по-късно за първи път били наречени евреи или юдеи, тоест народ от Юдея) било разрешено да се върнат у дома, ситуацията не се различавала особено от тази, в която оставили страната. Там царял пълният хаос, последвал след катастрофите от последните ѝ дни. Но с този хаос можело да се направи нещо, поне отчасти. Завърналите се изгнаници поставили всичко в ред и народът оцелял. И той все още е жив, защото евреите днес (не само в държавата Израел, но и по целия свят) проследяват своята генеалогия чак до възстановяването на Юдея (както се наричала вече) след Вавилонския плен.

Началото на тази история е разказано в две важни исторически книги от Еврейската библия – „Ездра“ и „Неемия“.

“ЕЗДРА“ И „НЕЕМИЯ“

„Ездра“ и „Неемия“ са включени в третия раздел на Еврейската библия – „графии" или „писания" (на древноеврейски „Ктувим"). В Английската библия те са част от групата исторически книги, защото в основата им лежи последователната история на Юдея и събитията, свързани с връщането на народа от Вавилонския плен, за да възстанови Храма и град Йерусалим и да започне всичко отново, но вече не като суверенен народ, а като живеещ в страна под чуждо владичество, като единица в състава на Персийската империя.

Общи сведения

Може да си припомните, че хората от Юдея били отвеждани във валиноски плен два пъти. Първият случай бил през 597 г. пр. н. е., а след това – вторият, особено важен, през 586 г. пр. н. е. Втората депортация се случила след като войските на цар Навуходоносор Вавилонски предприели последна атака срещу град Ерусалим, като разрушили стените му и унищожили Храма с огън. Градът остана да лежи в руини, а лидерите му бяха свалени от власт. Според Еремия, който явно е присъствал лично там и е видял случващото се, вавилонците отвели в плен 4600 души. Девтерономичната история завършва с човек на име Годолия, назначен за управител на Юдея под контрола на Вавилон, и с факта, че цар Йехония бил освободен от тъмницата във Вавилон с пожизнена издръжка (вероятно добър знак за предстоящи промени).

Недалече било времето, когато се случило нещо толкова значително, че животът се променил рязко и за вавилонците, и за юдеите във Вавилонския плен. Скоро след унищожаването на Юдея персите, които вече известно време се намирали на върха на своята мощ, започнали да заявяват за себе си чрез военни акции. През 539 г. пр. н. е. те разбили в бой вавилонците и унищожили империята Вавилон. Това се случило по време на царуването на персийския цар Кир, управлявал Персия от 559 до 530 г. пр. н. е.

Кир имал свой подход към народите, които били в плен, различен от вавилонския. Политиката му се състояла в това да позволи на народите да се върнат в земите си, но да ги управляват можели само като зависими от империята. Провеждайки тази политика, той издал указ, разрешаващ на юдеите да се върнат. Обратно ги водел човек на име Шешбацар и те взели със себе си двама от своите бъдещи лидери, първосвещеника Исус и бъдещия наместник Зоровавел. След завръщането юдеите се заели с възстановяването на Храма; след няколко години те възстановили стените на Йерусалим и станали отново верни на Тората, дадена им от Мойсей. Тези събития са описани в книгите „Ездра“ и „Неемия“.

Въпросните графии са представени в Еврейската библия като една книга. До днес учените смятат, че са били написани от един автор, който е използвал множество източници, включително, което е важно, два лични дневника. В чест на главните герои на тези дневници са наречени и книгите. Ако тази гледна точка е вярна, тези книги са първите в историята на Древния Израил от наличните у нас, в основата на които стоят разкази на лидери от първо лице. Съдържанието на двете книги може да бъде представено накратко по следния начин (както ще видим, то може да не е поднесено в хронологичен ред):

• завръщане от Вавилонския плен (Ездра, 1–2; събитията се случват през 538 г. пр. н. е.);

• възстановяване на Храма (Пак там, 3–6; строителството приключва около 515 г. пр. н. е.);

• завръщане към Тората (Пак там, 7–10; Неемия, 8–9; събитията се случват през 458 г. пр. н. е.);

• възстановяване на стените на града (Неемия, 1–7, 10–13; събитията се случват през 445 г. пр. н. е.).

Завръщане от Вавилонския плен

Книгата „Ездра“ започва с указание, че в първата година от царуването си (т. е. през 538 г. пр. н. е.) персийският цар Кир издал указ, разрешаващ на народа в изгнание да се върне в Ерусалим, за да възстанови Храма. Макар той да уверява, че му е дал пълномощия Яхве (изглежда малко вероятно езичник да направи такова изявление), изследователите смятат указа, цитиран в „Ездра“ (1: 2–4), за автентичен, действително издаден от Кир, макар да е леко видоизменен от автора на книгата. И така, на изгнаниците било разрешено да се върнат у дома със своите семейства. И това станало 60 години след първото депортиране през 597 г. пр. н. е. и почти 50 години след това, което станало през 586 г. пр. н. е. Същността е следната: хората, които се връщат в родината, са предимно деца и внуци на тези, които били отведени в изгнание.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Цилиндърът на Кир

Един от аргументите в полза на това, че указът на Кир, споменат в книгата „Ездра“ (1: 2–4), е в основата си автентичен (дори ако текстът е бил леко редактиран от автора на книгата), се състои в това, че разполагаме с документ от самия Кир, който, както изглежда, потвърждава общия дух на указа. През 1879 г. във Вавилон бил намерен малък документ, написан върху глинен цилиндър (по форма наподобяващ бъчва). На цилиндъра можело да се прочете разказ, написан с клинопис от самия Кир (по-точно от писар, на когото Кир диктувал). В този документ Кир посочва, че когато е завладял Вавилон, почел вавилонския бог Мардук и възстановил правилния култ към него. По същия начин, както пише той, постъпвал във всички страни, които завземал. Любимата политическа практика на Кир вероятно потвърждава указа, цитиран в книгата „Ездра“ (1: 2–4). Ето какво пише Кир: "Върнах по местата им в свещените градове от другата страна на Тигър, в светилищата, които в продължение на дълго време бяха в руини, боговете, които преди живееха там. Събрах всичките им предишни жители и ги върнах в жилищата им".

Водач на завръщането бил човек на име Шешбацар, който е наречен "княз на Юдея" (1: 8). Наричайки го княз, авторът вероятно намеква, че произхожда от царския дом на Давид. Съществува разпространено мнение, че този човек е всъщност известен и като Шенацар (вж. 1 Лет., 3: 18), с други думи - че е син на цар Йехония. Казано е, че Кир върнал на Шешбацар съкровищата, които Навуходоносор откраднал от Храма по време на нашествието, въпреки че по-голямата част от тези съкровища, без съмнение, са останали някъде на друго място.

Има свидетелство, че у дома се върнали от Вавилон 42 360 души, заедно със 7337 слуги (2: 64–65). Но вероятно този брой е преувеличен. Както помните, Еремия свидетелства, че общият брой на хората, отведени в изгнание, е 4600 души. Трудно е да повярваме, че са се увеличили девет пъти само за 50 или 60 години.

Възстановяване на Храма

След като юдеите се върнали и свикнали с новите за тях условия на живот, най-важно събитие станало възстановяването на Храма. Казва ни се, че завърналите се не започнали със строителството на лежащите в руини стени на Ерусалим, а с възстановяване на свещеното култово място. Причината е ясна: отговорните след завръщането ръководители били отдадени на идеята този път "да направят всичко както трябва" и придавали особено значение на култа към Яхве като най-значим аспект от живота на общността.

Имало двама лидери на народа: първосвещеникът Иисус и новият политически лидер Зоровавел, правнук на цар Йехония. Първото им дело не било реконструкция на сградата, а построяването на олтар, на който те можели да принасят жертви (да извършват всеизгаряния) на Яхве (3: 1–6). Най-важното било да започнат отново да принасят жертви така, както се предписвало от Тората. Сградата можела да почака.

Реконструкцията на Храма започнала на втората година след завръщането от Вавилонския плен, през 537 г. пр. н. е. (3: 8), под ръководството на Зоровавел и Иисус. Разказва се, че когато положили основата, реакцията била смесена. Едни викали от радост, но мнозина, които знаели непосредствено първия Храм в целия му блясък още от времето на Соломон, плачели (3: 12). Новият Храм бил, очевидно, нищожно усилие в сравнение с това, което някога се знаело като един от най-великолепните архитектурни паметници на Леванта. Строителството на Храма ту се отлагало, ту се подновявало отново. Храмът бил завършен едва след 22 години, към 515 г. пр. н. е. (6: 15).

От лингвистична гледна точка в книгата „Ездра“ има странна смяна на езиците в средата на епизода, описващ строителството на Храма, която продължава и по-нататък в откъса, посветен на завръщането към почитането на Тората. Един откъс от книгата „Ездра“ (4: 8–6: 18) е написан на арамейски, а не на древноеврейски. Арамейският бил официалният език на Персийската империя и в крайна сметка се превърнал в език на Палестина (както римляните по-късно нарекли областта, която днес обхваща Израел и Палестина). Това бил и езикът на Иисус и неговите ученици. Той наподобявал до голяма степен древноеврейския, защото и двата езика са семитски. Езиковата промяна на това място може да се обясни с факта, че в тази част от книгата „Ездра“ се цитират официални документи, например писмото до персийския цар Артаксеркс, които първоначално са били написани на арамейски.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XVI

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV; XV

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XVI.

Нови предателски афери. Войската прави обиски по селата. Положението става непоносимо. Насърдчение от Битоля. Жените във всичко помагат и с караулна служба нощем и денем. Духовете се съживяват. Поведението на руския консул и на австрийския.

29 април

След като така разпръснахме нашите чети в Корещата, писахме и на Ник. Андреев, който беше се загнездил в селото си Мокрени и там прекара почти целата зима, също така да постъпи с четата си, която състоеше от 9 души. Понеже зимата беше настъпила, имаше доста сняг паднал, същевременно и аскерът беше заседнал по селата и правеше чести обиски, положението много тежеше на селяните и дори ставаше мъчително. Един ден на 8 ноемврий в селото Бобища квартируваше четата на Янковия войвода Петър Гайков — всички 6 души. Гайков с четата си се готвеше да замине през Гърция за България и за това е искал пари от селския коджабашия срещу пушките, които щял да остави. Коджабашията, кой знае под каква подбуда, обещава на Гайкова, че ще изпълни желанието му, но пък за това да остане и тоя ден в селото. През нощта коджабашията известил на аскера в Загоричани (3/4 часа до Бобища) и сутринта четниците се намерили заобиколени. Преди още да усетят, аскерът, предвождан от коджабашията и селския аза, се упътва към къщата и даже успява да влезе и в къщата с цел живи да ги залови. Поради тропота, станал един от тях, бивш наш добър четник, увлечен сетне от Янкова, по име Коста Чаушот; беше се събудил, и като вижда, че коджабашията влиза в къщата, гръмва и убива коджабашията и събужда другарите си, които грабват оръжието и се започва стрелба, която трае през деня до пладне. Като видели четниците, че турците напръскали къщата с гас и че вече я подпалили, Гайков с 4-ма души излиза от вратата и ударя на щик, ала през първия ред като минал, при втория ред пада повален заедно с тримата си другари: Демир Кономладски (той беше в най-първата чета, водена първом от Коте, сетне от Марко), Кузо Погончев (брат на Петър Погончев) и още едно момче от Загоричани, Георги. Коста Чаушот беше се изкачил на покрива, от където стрелял, и там, ударен, пада и пламъците го обгръщат. А четникът Фани (Теофан), родом от Бобища, бивш преносвач на пушки, понеже познаваше селото си, успял от къща в къща да се избави. Тогава изгоряха около четири къщи и арестуваха две жени. От аскера паднали около 14 убити.

По тоя случай Янков и С-iе обвиняват учителя Манол Розов, че уж той подстрекавал коджабашията да ги предаде, когато Розов едва що беше излязъл от затвор една седмица преди туй. А и вън от туй положително се знае, че Розов никак не е бил замесен в тая работа.

Същия ден бяха заобиколени от войска селата Дреновени, Руля, Корчища, Косинец и Дъмбени. В Косинец бях и аз с Чакаларова и с четирма четници, но като бяхме скрити в едно скривалище, понеже не обискираха къщата, не ни намериха. Предал ни беше Дине Куцото от същото село, който по-късно се призна. Той после през време на въстанието биде убит от аскера. Той ни беше предал, защото бяха обещани за Чакаларова 200, а за мене 100 лири.

Поради честите обиски, от смътните понятия, които пося Янков със своята агитация, и разцеплението, което предизвика, бе се разклатила у селяните вярата в едно близко въстание. Па и честите обиски докараха народа в една апатия спрямо делото и ръководителите, така че остана да ни прибират и подкрепят само най-добрите ни приятели и роднини и то само в селото Дъмбени, като екзархийско, а сетне и в Косинец.

Ние видяхме, че може всичко да се изгуби, ако върви все тъй, че може и да загинем случайно, та решихме първом да се разделим с Чакаларова: той остана в Дъмбени, аз отидох в Смърдеш, където имаше аскер, за по-сигурно. Попов по това време беше в Жупанища с четирма, а Митре Влашето с петима души беше останал в планината „между мечките". Живееше под една плоча в една стена; там нощували мечки около тях, лошо, никой не им носил хляб. Затова Митре замина в Долнята Преспа, където Коте беше ходил, и там тури здрави основи на организацията в селата Търново, Граждано, Орово и др., където до тогава нищо не беше направено. Там Митре прекара до края на месец януарий. После, по време на въстанието, тия села бидоха съвършено изгорени. За да може да бъде по-последователен, Митре с четата си предприе да унищожи прочутия Селфобег, който имаше чифлици в Долня Преспа (Буковик, Оровник и др.). Митре го пресреща между Буковик и Лък, и след един час бой с другарите и сеймените му, уби двама сеймени, а бега рани тежко, а също и другаря му, пак един бег. Бегът остана жив. С туй Митре се препоръча пред селяните като народен деец.

Между туй аз и Чакаларов преди да се разделим писахме в Битоля, как положението е нетърпимо, и искахме, да ни обяснят, дали ще има някакво движение на пролет и въобще какво да се прави при такова положение. Отговориха ни да изпратим четите към Леринско и Воденско, а ние да заминем през Гърция и да оставим само неколцина легални хора, които да съобщават в Битоля, как стоят работите. Ние на това не се съгласихме, като отговорихме, че ние тук сме родени, тук и ще умрем, като предпочитаме да станем жертва на мъчното положение. Тогава от Битоля се получи едно окръжно до селата, в което за насърчение се казваше, че трябва да имаме още малко търпение, че часът на борбата е наближил и пр. Това се получи пред Божик. Преди туй, през ноември ни писаха да им определим човек за окръжния конгрес, който се проектирал през коледните празници. Ние отговорихме, че само аз и Чакаларов можем да бъдем делегати. На това не ни се отговори дълго време и когато ние пак попитахме по тоя въпрос, отговори ни се, че конгресът се състоял вече и без нас. Конгресът наистина се състоял в Солун, но той не бил окръжен, нито общ македоно-одрински конгрес, както е трябвало, а е бил конгрес на няколко градски ръководители и учители, слабо запознати отблизо със състоянието на работите. От града Кукуш е имало един представител, от цяло Битолско пак един, и пак градски ръководител, Лозанчев.

Вече пред Божик ни се писа от Битоля, с шифър, да заминем само ние, че тая пролет няма да мине без движение. В следствие на това ние с окръжни, понеже лично не можехме да се движим по селата, обяснихме на населението, че това мъчително положение няма дълго да трае и че скоро ще достигнем до крайната цел.

През ноември войската, като обискираше в с. Статица, улови един бивш Котев четник, Коле Славчето, който изказа и предаде селските пушки на брой около 30. Аскерът много зверски изтезава около 12 души селяни, които сетне лежаха в затвора в Костур до амнистията през февруари месец. Пушките бяха складирани в гората, за да не попаднат в турски ръце. Но Геле Търсянски, другар на Коте след Търсянската афера (19 май 1902 г.), за да не бъдат пушките у наши хора, една нощ, като влязъл в селото, уловил нашите хора, на които бяха поверени пушките, взел от гората на сила пушките и ги оставил у Коле Славчето. Сетне Коле Славчето ги предаде на турците. Геле после биде убит, към 25 март 1903 г., от хора, изпратени от Сарафова, понеже селото Арменско беше пропищяло от същия тоя Геле.

Селяните се окуражиха малко. Аскерът, уморен да изтезава и да прави претърсвания, поспря малко. В туй време се пръсна слух през февруарий, че някакви реформи се дават. Турците почнаха сами да говорят, че султанът дава правдини и пр. Чу се, че Австрия и Русия налягали за реформи, че руският цар пратил пари, помощ за бежанците. Всичко туй съживи надеждите.

Тогава много се съживиха и усилиха женските дружества, ръководени от селските учителки, особено в Дъмбени и Косинец. Жените не само че не пречеха на мъжете, но даже в време на обиск прикриваха пушки, припаси и самите четници. Понеже мъжете не можеха да караулят, тъй като аскерът убиваше безцеремонно когото свареше нощно време, ако е мъж, затова жените, организирани с десетници жени начело, редом караулеха нощно време на край село - по 2-3 жени на всеки край, отдето се предполага, че ще дойде аскер, и обаждаха своевременно всичко. И през деня пазеха - мъже и жени смесено.

Така вървя до средата на януари 1903 г. Времето се поправи и ние се събрахме около 12 души пак наедно и почнахме пак да обикаляме по селата. Тогава аз с четата на Митре за пръв път в с. Връбник турих основи на организацията, та поставих управително тяло, членове, десетници; купиха си в течение на един месец 30 пушки - толкова бяха и работниците. Правихме общи събрания, в които четяхме окръжните от Битоля и с песни и "ура" завършвахме събранията. До тогава още "ура" не беше познато и правеше впечатление, като викахме ура и ги карахме и селяните да викат. Сега и жените и децата знаят ура. Заменихме и песните, които дотогава се пееха, песни на арнаутски припев, с български военни и училищни песни. И с това много се съживяваха хората. Така до месец май.

На 23. февруари смърдешкият аскер се дигна от селото и отиде, та се установи в Дъмбени, където имаше един таен предател, та по негови доноси често ставаха обиски. Аскерът най-сетне, изморен да ходи по обиски в Дъмбени, решава трайно да се настани тук. Дъмбенци, подклаждани от нас, не даваха на аскера здравите къщи; аскерът се опита насила да се установи в по-добрите къщи. Поради туй стана на 24. февруарий смут: жените се сбиха с аскерите, като отидоха да ги изгонят от къщата, в която бяха заседнали. Жените именно, като искали войниците да навлязат в къщи, взели да викат жени от цялото село, събрани от десетниците. Искали да се явят при юзбашията, за да му изложат защо не желаели да се установяват войници в сред село, а именно, че не можели свободно да си отиват на вода, по работа и пр., та затова искат аскерът да бъде на края на селото. Войници не ги пускали при юзбашията и взели да тласкат, жените се противили, и една извикала: „Що ги гледате тия кучета, вземете камъне и удрете!" Почнали жените да хвърлят с камъни. И тогава било заповядано на аскера да стреля. Така и стана, а пък на помощ на жените се притичат някои мъже, че захванали и те да хвърлят камъне. Като виждат жените, че от куршумите една жена, Мисовица Влаинката (българка, женена за Мико Влашето) е тежко ранена, и Юмбрукова, жена, леко ранена в главата; едно момче тъй също леко ранено и др., уплашени отстъпиха. На другия ден от цялото село — мъже, жени и деца около 300 души тръгват да се оплакват в Битоля. Тук руският консул ги изруга, като им каза, че докато не изгонят четите, които крият, няма милост за тях. „И нашият цар ще остави турския цар да ви изколе" - казал той. Учителят от с. Дъмбени Киряк Търповски му отговорил: „Ние никога няма да предаваме четите, защото ние всички сме комити". От тук отиват при австрийския консул, който по-любезно ги посрещнал, посъветвал ги да не си предават пушките, защото само с тях щели да могат да се освободят и най-сетне им дал два наполеона за пет".

Аскерът остана в Дъмбени. Дойде комисия в Дъмбени, обвини някои аскери, защото се стреляли, и изпратиха после правителствен доктор, който излекува ранените. Селяните на пук не клаха никакъв добитък, нищо не даваха, и затова аскерът беше принуден всичко да си набавя от Костур.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 11)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9; ЧАСТ II, ГЛАВА 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 11

Време: Около десет часа вечерта. Място: Първият ред на ирландски означава "На Юг (от Лифи) към Холс отиваме" и именно натам се отправя Блум. Каламбурът във втория абзац "Хорхорн" се отнася до реален човек, ръководителя на Националния родилен дом на улица „Холс“ сър Андрю Хорн. И в следващия абзац чуваме как обобщената акушерка повдига обобщеното новородено: "Хопала, момченце!" Блум идва в родилния дом, за да посети г-жа Пюърфой, която не може да роди (нейното дете се ражда по време на тази глава). Блум не успява да се види с нея, но получава бира и сардини в столовата за медици.

Действащи лица: Сестра Калън, с която Блум разговаря; лекаря стажант Диксън, който веднъж е лекувал Блум от пчелно ужилване. В съответствие с гротескно-епичния тон на главата, пчелата е произведена в свиреп змей. Компания от студенти по медицина: Винцент Линч, когото ние и отец Конми видяхме в три часа с момиче в покрайнините на града, Мадън, Кръдърс, Пестник Костело и доста пийналият Стивън. Всички те седят на една маса и Блум се присъединява към тях. Скоро се появява Бък Мълиган със своя приятел Алек Банън, онзи Банън, до когото в първата глава идва картичка от Мълинджър, че хареса Мили, дъщерята на Блум.

Действие:Диксън напуска компанията и отива при пациентката, госпожа Пюърфой. Останалите седят и пият. "Гледката бе наистина импозантна. Кръдърс седеше в единия край на трапезата, натруфен с невероятните си шотландски доспехи, с лице обветрено от солените пръски на остров Мъл-ъв-Галоуей. Срещу него се бе изтъпанчил Линч, чието изражение вече носеше белезите на преждевременна поквара и преждевременно помъдряване. Точно до шотландеца бе мястото, определено за ексцентрика Костело, а до него в поза на вяла флегматичност се бе отпуснала набитата фигура на Мадън. Пред огнището столът на младия доктор наистина стоеше празен, но от двете му страни стърчаха Банън в пътешественическа екипировка, с туристически къси панталони от туид и алпинки с дебели гьонени подметки, която силно контрастираше с жълтоцветната елегантност и градския етикет на Малахи Ролан Сейнт Джон Мълиган. Най-сетне начело на трапезата се мъдреше младият поет, намерил убежище от педагогическите си мъки и метафизическите си търсения и терзания, тук, във веселата атмосфера на сократовски дискусии, докато вляво и вдясно от него се кумеха лекомисленият предвещател, току-що завърнал се от хиподрума (Ленехан — Вл. Н.), и бдителният скитник (Ленехан — Вл. Н.), покрит с праха на пътя и на много битки, дамгосан от калта на неизличимото безчестие, ала от чието вярно и непоколебимо сърце ни съблазън, ни опасност, ни заплаха, ни позор можеха някога да изтрият образа на онзи чувствен чар, който вдъхновеното перо на Лафайет (фотографа, който е снимал Моли — Вл. Н.) е запечатало за идните поколения."

Ражда се детето на госпожа Пюърфой. Стивън предлага на всички да отидат в питейното заведение на Бърк. Врявата в кръчмата е предадена по начин, предвещаващ гротесковия, високопарен, накъсан, подражателен, каламбурен стил на следващата и последна книга на автора "Бдение над Финеган" (1939), един от най-големите провали в литературата.

Стил: Ето цитат от "Необикновеният пътешественик" (1947) на Ричард М. Кейн: "Тази глава е поредица от пародии на английската проза от англо-саксонските хроники до съвременния сленг. <...> Каквато и да е тяхната стойност, ето списък на най-важните от разпознаваемите стилове, които са пародирани тук: ранната англо-саксонска проза, Мандевил, Малори, елизабетинската проза, Браун, Бънян, Пийпс, Стърн, "готическия роман", Чарлз Лам, Колридж, Маколи, Дикенс (една от най-сполучливите пародии), Нюман, Ръскин, Карлайл, съвремененния сленг, проповедническата реторика.

Когато студентите медици се напиват за сметка на Стивън, прозата се разпада на несвързани звуци, отгласи, отломки от думи и по този начин се изобразява вцепенението на пияните."

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 18. В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 1

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА

След края на войната по разпореждане на командването се връщам заедно с ротата за три месеца от Чехословакия в Силезия, в град Левенберг.

В края на юни 1945 година ме изпращат в армейския резерв за демобилизация, но поради изостряне на международните отношения демобилизацията е отменена и ме назначават в съседния 871-ви отделен зенитно-артилерийски дивизион като помощник на началника на щаба. Част от подразделенията на 31-ва армия са изпратени в Китай, а друга част, включително и моят дивизион, преминава под командването на 1-ви Украински фронт.

Отново, но вече с „Уилис“, заедно с командира на дивизиона майор Крайнов и капитан Самохлебов, преминавам през Карпатите в Чехословакия.

Началото на юни 1945 година (дневник от 1945 година)

Прави като по линия улици, къщички с керемидени покриви.

Чехия. Асфалт, газ, електричество, радиоприемници, моливи „Кохинор“, удобни вагони, в които няма места за легнали, автомобилни и пивоварни заводи, но най-важни са хората – усмихнати и гостоприемни, мили и приветливи.

Пътуваме по асфалтовото трасе със скорост 70 километра в час. Покрай пътя — симетричните корони на цъфтящи череши. Пременени девойки ни махат с кърпички, момчета тичат от спортните площадки, за да постоят до нас. Старци ни изнасят малки чашки с гроздова ракия и разбираме, че не става дума за десет или петнадесет грама ароматна течност, а за това, че душите ни са едни и същи. И чукваме чаши със старците:

– За Чехословакия! За Русия!

Много неща в тази прекрасна страна са ми вече познати и скъпи. Движим се по маршрута Прага – Бърно – Братислава.

Същите хора. Само черешите край пътищата вече са отрупани с яркочервени гроздове едри и узрели плодове. Град Бърно ни посреща с портрети на Сталин и Бенеш. Портрети на входа на града, по площадите, на кръстовищата и във витрините на магазините. Около книжарниците са струпани хора.

Вътре - две нови издания: брошура с речи на Сталин и „Ново ръководство за изучаване на руски език“. Хиляди лица и по всяко – израз на загриженост и вяра. Млад чех пита:

– Нямате ли нужда от услугите ми като екскурзовод по града? Няма да взема никаква такса.

По негова препоръка едно младо чешко семейство – той инженер, тя преподавател – ни кани да останем при тях за два дена. Владеят до известна степен руски език и мечтаят да посетят Русия.

По вечерно време, след работа, жителите организират митинги, работниците искат повишение на заплатите, хора на изкуството и науката, доктори и юристи се радват, че свободата на словото е настъпила, припомнят си историята на своята страна, уверени са, че случилото се няма да се повтори.

Вечерта движението утихва. По улиците има много двойки.

Отговарят на поздравите с усмивки. Чехия е зад нас. Словакия.

Често спираме. Жега е, жадни сме. Но се случва нещо странно. Старците не се усмихват, а се извръщат, една жена затръшва вратата, пуска пердетата, след нея друга.

Още по-необяснимо е, защото езикът се променя видимо. Чешки не разбирахме, обяснявахме се с жестове, а словашкият прилича на украински, корените на думите са като в руските.

Не веднага, но разбираме за какво става дума.

Спираме на едно кръстовище. Излизаме от колата.

Три жени. Три въпроса. Всичко става ясно.

Оттук е минал казашкият корпус на генерал Плиев.

Нашите панталони са с червени кантове. Такива, само че по-широки, носели казаците на Плиев, но е трудно да се разбере разликата.

– По време на поход казакът трябва да е весел – казвал генералът, – а в боя – леко пиян.

Търсейки водка, казаците грабели местното население. Обясняваме, успокояваме, усмихваме се, почти без да спираме, профучаваме през градове и села до Братислава.

Понтонен мост над Дунав. Същата Братислава, но вече унгарска. Пресичаме шосето Виена – Будапеща. За известно време има асфалт, но изведнъж – ситни камъчета, дупки, кал.

Променя се архитектурата на постройките.

Отдясно къщичките напомнят нашите украински: варосани, с покриви от слама, с глинени подове, отляво – венециански сводести лоджии.

Жега е, искаме да пием вода.

Спираме колата.

Желязна ограда, входната врата е заключена. В двора – кокошки, прасета, кучета. Чукаме.

На прага се показва уплашена жена, но веднага затръшва вратата и се скрива. Минават петнадесет минути.

В къщата цари суматоха, плач. Притичва една девойка с вързоп. Още пет минути и настъпва пълна тишина, цялото семейство сякаш се е скрило някъде. Къщата е празна, вратите – залостени.

Ние сме в американския „Уилис“. Моите спътници – майор Крайнов, капитан Самохлебов, старши сержант Лебедев – са объркани и не знаят какво да мислят.

Вечер е. Решаваме да пренощуваме в следващото село. Спираме колата пред първата къща. Чукаме.

Отново суматоха, плач, жени, които бягат. Една влачи ютия, друга спира, пребледняла, и ни гледа изумено. Излиза мъж на около петдесет години, покланя се дълбоко, усмихва се, но когато поглежда към жена си, лицето му става зло.

– Говорите ли руски? – питам аз.

– О, да, руският народ е добър – отговаря той. – Преди тридесет години три години бях пленник в Русия, бях в Одеса, бях на Урал.

Очите му са влюбени, още малко и ще ме целуне.

Отдръпвам се.

– Руснаците са силен, добър народ – казва той, – аз бях...

– Е, щом обичате руснаците, позволете ни да пренощуваме у вас, може би ще ни дадете отделна стая?

Мъжът се превива, усмихва се, прави гримаси.

– Руснаци шок-шок (много-много) – казва ми той – а маджар също шок-шок. Аз беден маджар, пролетарий. При нас има един буржоа, той има голяма къща и за руски офицери ще има легло.

Той се оглежда наоколо и посочва с пръст съседната къща. Къщата наистина е подходяща.

– При буржоата ще е по-добре – убеждава ме капитан Самохлебов.

Решаваме да пренощуваме у буржоата.

Чукаме едновременно по прозореца и вратата, чукаме около десет минути. Най-накрая се появява буржоата с шапка и по долни гащи.

– Руските офицери са много добри – мърмори той, – бях в Русия, в Одеса, там е хубаво.

– Пленник ли сте били? – питам аз.

Унгарецът кимва пет пъти с глава, неочаквано се навежда и се опитва да изтупа прахта от ботушите ми.

– Трябва да спим – казвам аз, – трябва ни стая, легло.

– А! – казва унгарецът. И на лицето му има хиляди бръчици и във всяка – хиляди усмивки. – Да, да, да – тресе се той. И изведнъж ме хваща за рамото, и, пръскайки слюнка, казва шепнешком: – Аз съм другар, не съм буржоа, другар съм също, имам голямо семейство – много-много, а ето там е буржоата, той има къща, легло, момиче...

– Значи буржоата е в онази къща? – питам аз.

– Да, да, палинка, момиче, буржоа – мърмори "другарят".

На прага на буржоазната къща си почива унгарец по бельо.

– Буржоа ли си, другарю? – питам аз.

Унгарецът се кланя, опитва се да обясни нещо, посочва с пръст къщата на съседа си.

– Бур-жоа! – произнася на срички.

– Удивителен народ – казва майор Крайнов. – Те, според мене, изобщо не се обичат, всеки съсед се опитва да натопи съседа си.

Но перспективата да нощуваме на открито не ни харесва, освен това, надделява любопитството – как живее унгарският буржоа? Колко прасета, крави, кучета, палинка и момичета има?

Не пропускаме нито една къща.

Цялото село е на крак.

Мъжете се кланят, жените нареждат, децата реват като луди, кучетата са пресипнали. Учтивите унгарци ни съветват как да намерим най-добре буржоата.

Вече е съвсем тъмно.

Избираме двама от най-солидните "другари" и ги настаняваме почти насила до нас.

– Водете ни при буржоата – казвам аз.

Един, два, три, четири километра. Минаваме през още две села, в тъмнината не се различава нищо. Накрая унгарецът моли да спрем колата. Пред нас се издига огромна тухлена къща.

– Буржоа! – унгарецът вдига пръст. – Добре!

– Ама че мръсници! – казва капитан Самохлебов. – Виж къде ни докараха!

Пред нас е огромна полуразрушена, занемарена и изоставена конюшня.

Гнило сено, тор, вятър, звезди, 28 юни 1945 година. Унгария.

22 юли 1945 година

„Нашият лагер е близо до провинциалното унгарско градче Надканижа. В града има много магазинчета. Жителите продават круши и кайсии.

Когато влезеш в някой магазин, продавачът пише цената на листче. Плодовете са сравнително евтини, но е трудно да се стигне до това единствено сравнително близко градче. Лагерите се намират в гората и отпуските са забранени.

Сега съм на длъжност помощник на началника на щаба на 874-ти зенитно-артилерийски дивизион...

В нито една страна – нито в Полша, нито в Германия, нито в Чехословакия, нито в Унгария – хората не живеят такъв пълноценен живот като в Русия. Обичам Москва..."

1 август 1945 година

„...подполковник. Палел три крушки наведнъж. После заминал и не платил нищо на собственика за електричеството. Затова собственикът е убеден, че на руснаците не може да се вярва. Още първия ден сряза проводниците на тавана".

22 ноември 1945 година

„...Снегът се стопи окончателно, зимата сякаш не е била, грее слънце. Жалко, че започналата демобилизация на офицерския състав е спряна... Унгарците не се скъпят на вино, но виното им е некачествено. Руското е по-добро..."

25 ноември 1945 година

„Един просяк показва партиен билет.

– Аз съм пролетарий, комунист, – казва той. – Преди двадесет години бях в Русия. О! Руският ред е добър, Николай беше добър цар!..“

Столицата на Австрия Виена. Три служебни командировки. Ординарец и преводач ми беше деветнадесетгодишният Саша Курманов.

Той е от Смоленска област, през 1943 година заедно с майка си бил откаран на селскостопанска работа в Силезия, три години работил като ратай при един бауер, научил езика, а след края на войната и освобождението го мобилизирали в моята 31-ва армия, която беше в състава на 1-ви Украински фронт, командван още от маршал Конев, а щабът се намираше във Виена, в съветската окупационна зона.

Та така, още през ноември 1945 година дойдохме за първи път във Виена, за една седмица. В нашия дивизион, в Унгария, в град Надканижа получихме суха храна: сухари, американски консерви, комбинирана мазнина, зърнени храни, фасул, захар. Регистрирахме командировъчните си в комендатурата и ни насочиха към един офицерския хотел, а там имаше легла със спално бельо, но нямаше кухня и печка, за да си варим супа, каша или поне да си кипнем вода.

Затова комендантът на хотела ни препоръча да отседнем в частна къща.

Всичко това са чудеса, но тогава чудесата можеха да бъдат и реалност. Опитай например да позвъниш на произволна врата в Москва или Петербург. Но по това време, след войната, виенчани гладуваха.

По тротоарите предлагаха себе си за един хляб не проститутки, а студентки и актриси, жени от порядъчни семейства, и имаше семейства и в нашата, и в американската, и в английската зона, които даваха под наем за ден, за седмица или за месец стаи в своите жилища на руски офицери срещу няколко консерви или килограм ръжени сухари.

Така че решихме да се настаним за една седмица в някоя австрийска къща в замяна на част от нашите сухи дажби. Около два часа нямахме късмет.

Минахме през центъра на града, излязохме в покрайнините, започна зелена зона, после отново покрайнини, отново град. Преговорите водеше Саша, но вратите се затваряха. Наближаваше вечерта. Вече бяхме готови да се върнем в нашия хотел, когато изведнъж в една от къщите една жена ни каза, че при нея не е хотел, а хотелът е там - и ни посочи съседната дървена къщичка.

Желязна ограда. Звънец. Появява се възрастна жена, усмихва се и казва на руски език:

– Добре дошли!

Вървим след нея. Посреща ни нейният съпруг. Това изобщо не е хотел – къщичка като наша двуетажна московска вила.

За нас две стаи долу, а жената със съпруга си горе.

Оказва се, че без да забележим, сме влезли в английската окупационна зона.

Договаряме се за пет минути. Даваме всичките си сухи дажби, а те в замяна две легла, закуска и вечеря, а сега сядаме заедно на масата. Почерпка – борш с лук. Възрастните се подкачат един друг. На мене ми е добре: нещо домашно, забравено.

(Следва)